Георги Марков
Образът на българина — II

За повече от половин век новата българска литература си остава почти чисто селска литература. Дори когато се извисява интелектуално, докосвайки по-общочовешки и философски проблеми, тя пак си остава селска, защото и писатели, и герои са селяни, корените им са дълбоко в миналото и бита на българското село, и магнитните сили на селската душевност не им позволяват да се отделят от нея. Според мен, тази селска принадлежност е огромно предимство за българската литература и точно на нея ние дължим цялата си класика. Не зная дали на партийните академици е направило впечатление, че през по-голямата част на 19 век и началото на 20 век Англия и Германия са силно развити индустриални страни, с огромна организирана работническа класа. Но явно духовният живот на тази работническа класа е бил толкова беден, толкова далеч от многоцветието на селския живот, от неговата чувственост, че днес ние не помним нито един що-годе приличен образ на работник или какъв да е работнически роман, отразяващ живота на работническата класа. За същия период от време българската литература създава забележителна селска класика. Повече от очевидно е, че общуването с природата предполага далеч по-пълноценно развитие на човешката душевност, отколкото общуването с машините. Тази теза се потвърждава и от по-късното развитие на българската литература. Когато партията принуди маса селяни да станат градски работници и по доста изкуствен начин създаде работническа маса (никога — работническа класа), писателите, въпреки партийните новели, останаха напълно безсилни да отразят живота на това работничество. Най-лошите произведения („Семейството на тъкачите“) и най-лоши части от добри произведения („Тютюн“) са тези, където се разказва за работническия живот. Воловете на Елин-Пелиновите селяни, кучетата и конете на йовковите селяни, реките, водениците, нивите, харманите, мегданите са равностойни по своята вътрешна душевност партньори на хората. Те са важни сподвижници на селския герой, чиято фантазия ги е одухотворила. Тук не искам да се спирам на фантастичното народно творчество в България, пък и не е нужно, за да покажа колко богата, колко чувствена, колко чувствителна, колко мъдра, колко устойчива е била душата на българския селянин.

Ала през цялото време от „Дядовата Славчова унука“ на Влайков този главен литературен герой, българският селянин, носи в себе си предчувствието за неизбежни и може би фатални промени. Колко бавно се руши патриархалната атмосфера на Влайковия селски бит, както бавно се пропукват вековни стени, така бавно и сигурно прониква дъхът на новото и чуждото. Интересно е да се отбележи, че и тримата големи писатели на българското село — Влайков, Елин Пелин и Йовков — в по-голяма или в по-малка степен противопоставят човечността на старото, срещу безчовечието на новото. Особено силна е тази селска носталгия у Влайков и Йовков, които едва ли виждат в промените нещо друго освен бездънно нещастие. Турското робство вече е история. Националната свобода — официален факт. Политическите борби — грозна действителност. Затова образът на българина при тримата писатели напуска координатната система Бойчо Огнянов — Бай Ганьо, за да навлезе в дълбочините на селския бит, където огняновското и ганьовското са две стилизирани крайни черти. Между тях е широкото пространство на голямата и многообразна селска душа. Човек може само да се удивлява на способността на писателите да навлязат дълбоко всред действителността и да уловят същественото, което се ражда от конфликта между нея и хората.

Когато говоря за образа на българина в литературата, пред мен най-внушително се изправя този невероятно жив, истински шоп, с желязната му устойчивост, земно чувство за хумор, забележителен усет за красота, естествено самочувствие и проста цветиста реч, образът, създаден от Елин Пелин. Господи, какъв свят! Дядо Матейко с неговите приключения на онзи свят; Боне Крайненеца, който разорава нивата с някаква свещена, негова си любов, за да преживее с черна мъка загубата на Сивушка; Гераците с тяхната драма на развихрили се страсти; тъжно-красивото суеверие на дядо Захари от „Спасова могила“; земната справедливост на Андрешко; трагикомичната среща на Станчо и Стоилка в „Задушница“.

Пред нас се изправя в цял ръст истинският жител на вечната България. Елин Пелин е признат и безспорен реалист. Неговото отношение към живота е съвсем непосредствено, към хората — честно и с разбиране. И ето, че при цялото си художествено разкриване на българина, той почти никъде не е отбелязал присъствието на мръсни пороци. Едва ли някой от неговите герои е рафиниран подлец, безогледен кариерист, политически мошеник. Елин-Пелиновите герои не конфликтуват толкова със себе си, колкото със съдбата си. И фактът, че в създадения с истински реализъм образ на българина липсват нравствено отвратителни черти, ни води към девствеността на един млад народ.

Понякога си мисля, че ако мога да избирам идеалната страна, в която да пусна корени, това би била Елин-Пелинова България. Трудно мога да си представя, че човек би могъл да бъде повече човек, отколкото всред тези прости, добродушни селяни, при които присмех и мъдрост вървят ръка за ръка и чиято нравствена чистота днес звучи като легенда. Елин-Пелиновият българин е роден оптимист. Дори в най-страшна тъга и най-черна мъка оптимизмът остава неделим от самата сила на чувството. Дори в самата безнадеждност на края на разказа „На браздата“ се чувствува силуетът на далечна надежда, идваща от природата или от Бога.

Днешните критици в България, отдавайки дължимото на художественото майсторство, с което е нарисуван този образ на българина, подмятат, че той е притежавал тази мекота на характера и незлобливост, защото не бил преминал още през войните. А пък аз си мисля, че въпреки трите войни в седем години, този образ не би се променил съществено. И доказателството за това са героите на Йордан Йовков, които наистина преминаха през ужасите на тези три войни — Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Вярно е, не Елин Пелин нарисува портрета на българина от шопския край, а Йовков на българина от Добруджа, но повече от очевидно е, че и в двата образа тече една и съща кръв, че те носят обща душевност, макар и да се различават по нещо в характера си. Нещо повече — бих казал, че и единият и другият портрети се отнасят с еднаква достоверност за българите от всички краища на България.

Може ли някой със сигурност да определи от кой край е Стоил, героят на „Земляци“ на Йовков? Може ли някой да каже, че този Стоил не е син на Елин-Пелиновия дядо Захари, че не е братът на Боне Крайненеца? Същата простота, добродушие и кротост, същите неизказани, богати отношения с природата, същото огромно търпение, същото оптимистично примирение със съдбата, същия копнеж към нивата, към браздата.

Но при Йовков, чисто сюжетно, ние виждаме българина като войник. Никой друг български писател никога не е улавял така проникновено, така вярно образа на войника — българин. В сравнение с Йовковите фронтоваци „Втора рота“ на Павел Вежинов е сборище от евтино фалшифицирани образи.

Войникът на Йовков си остава селянин, облечен във войнишка униформа и тласнат от висши сили към нещо страшно и същевременно красиво. Събитията, които се разиграват, не са романтизирани, не са подсладени, а просто са предадени през очите на човек, познал почти едновременно блестящата красота на „Белият ескадрон“ и зловещия лик на смъртта в холеричните войници от „Последна радост“. Този войник не изпитва никаква смъртна омраза към войниците на противника, той не носи в себе си книжните идеали да освобождава в името на една или друга кауза, той не изпитва никакви чувства за историческа мисия, нито пък боготвори монарха. В замяна неговото разбиране на войната се основава пак на чувството му към земята. Когато прочетете „Балкан“, тъжната картина на напуснатата от българите българска Добруджа е толкова завладяваща, че ви става ясно, че българинът не може да не опита да си вземе обратно отнетото. Вижте колко силно и естествено е това чувство. Тук няма партийни повели, няма военна пропаганда, няма политически мотивировки. Има пронизваща болка по загубена природа, загубена земя, загубена красота — всичко изразено чрез едно куче.

Българинът, герой на Йовков, ярко се характеризира с чувството си за добро и зло, което съответно се изразява в чувството за красота и чувство за грозота.

Грозотата вилнее по бойните полета осеяни с трупове. Грозотата поглъща живота на Стоил. Грозотата нахлува в мирния живот, за да отрови със завист, користолюбие и земна злоба героите на „Жетварят“ и да разруши вековен патриархален бит.

Красотата е още по-всеобемаща. Тя е в героичната легендарност на миналото — „Индже“, в чудното отношение към творчеството — „Песента на колелетата“, в обаянието на женската красота — „Боряна“, в народния бит, веселби и поверия — „Вечери в Антимовския хан“.

В цялата т.нар. социалистическа литература няма нищо, което да може да се сравни с този химн на човешкото чувство за съзидателност и красота, какъвто е „Песента на колелетата“. Защото любовта на Сали Яшар не се определя от ковчега на класовото или партийното съзнание, а принадлежи на примамливата шир на пътищата, на свободата да изразиш себе си като себе си. Йовков е първият художествен майстор на словото, който снема шапка пред олтара на любовта. Има нещо много своеобразно, силно и здраво в любовта на българина към жената. Любов, пропита с мистична красота и недекларирано благородство. Едва по-късно в „Железният светилник“ ние ще почувствуваме подобни по сила и чистота тонове на любовта.

Естествено не е възможно в такъв кратък преглед да се проследят дори значителни приноси към разкриване образа на българина от такива дълбоки и оригинални майстори като Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев. Но мимоходом искам да кажа, че при цялото ми голямо уважение към таланта на Христо Смирненски, струва ми се, че той си е отишъл прекалено млад, за да има свое собствена представа за българина, който почти отсъствува от поезията му. Човек лесно различава чуждите повеи и влияния при формирането на български образи и у такива забележителни творци като Христо Ясенов и Гео Милев.

Но когато говорим за портретуване на българското, за българска характерност, за българска чувственост, не можем да отминем великолепния принос на Елисавета Багряна. Чрез нейните стихове до нас достига човешката жизнерадост на вековния български род, чувствеността на силната и гореща кръв и недвусмислената сигурност за свое място на планетата. Багряна от „Вечната и святата“, от „Звезда на моряка“, която създаде може би най-богатия образ на любовта в цялата ни литература. Едва ли някой друг в българската литература се е отдавал така на полети в простора, на неспирно движение, на поривисто втурване в една или друга посока — като чрез движението тяло и дух непрестанно утвърждават своето единство. Какво красиво предупреждение прави Багряна в „Птицата с моторното сърце“!

Не искам да пропусна и портрета на българина, нарисуван от Борис Шивачев в „Писма от Южна Америка“. Дори накрая на земята в прериите на Патагония, българинът върви с непокътнато българско съзнание, с трайна и силна любов към далечната родина. Той гладува, преминава дни на изтощителен труд и мизерия, на сблъскване с чужди отношения и обичаи, на самота и неразбиране, но нищо не е в състояние да накърни жизнеустойчивостта му, чувството, че все пак планетата му принадлежи. Този българин е много различен от глезените партийни примадони, като Слав Хр. Караславов, Емилиян Станев И други, които, посетили на държавни разноски Париж и Лондон, съкращават престоя си и бягат ужасени от това, че никой там не ги е забелязал. Сърдят се на света, че бил студен и безчувствен към тях.

Но светът не се сърди на българина на Далчев, на българина на Кирил Христов, нито е студен към тях. Тъкмо напротив — за този българин България е част от света и Париж, Москва и Ню Йорк са част от живота на българина.