Георги Марков
От другата страна на медела

Винаги съм изпитвал непринуден интерес към спорта и смятам, че той е необходимост в живота на нашата цивилизация. Нямам точна представа колко полезно е активното спортуване за цялостното развитие на човешката личност, но намирам че упражняването на известен спорт е твърде приятен и хармоничен отдих след напрегната умствена работа. Също и всевъзможните състезания между хора, които могат да бягат, скачат, плуват, играят и прочие, предизвикват любопитството ми както като демонстрация на физическо умение, така и като драматично развитие с определена развръзка. И аз съм един от милионите хора, които прекараха по-голямата част от последните две седмици пред телевизора, наблюдавайки Олимпийските игри в Монреал. По принцип съществуването и продължаването на древната традиция изглежда чудесно. В края на краищата дори да погледнем на игрите само като повод за среща на млади хора от цял свят, които имат сходни интереси, струва ми се, би било достатъчно оправдание за тяхното организиране.

Но тъкмо по време на тези игри, на самите състезания, на церемониите и на резултатите, у мен възникнаха известни съмнения и неприятни чувства. Стори ми се, че Олимпийските игри не са това, което би трябвало да бъдат, че в днешния си вид те съдържат нещо дълбоко корумпирано, осакатяващо и извращаващо както принципите на общуването между хората, така и душевността на самите състезатели. Дъждът от счупени световни рекорди и повечето от фантастичните физически постижения не ме радваха много, защото си мислех за цената, която е трябвало да се плати за тях. Нещо повече, по време на игрите стана ясно, че за голяма част от състезателите, взимащи участие в тях, известна спортна дисциплина представлява не само смисъл и цел на техния живот, но и самият живот. Нищо друг. И нищо повече.

Но нека започна от едно принципно положение. Гледайки таблицата за медалите, човек не без изумление вижда, че челните места са окупирани от страните на Източна Европа и Съветския съюз. Не може да не възникне въпросът как територии, които имат около 10 на сто от световното население, печелят далеч повече медали от останалите 90 на сто, събрани заедно. Пред нас е очевидната демонстрация на съкрушително спортно превъзходство на Съветския блок над целия останал свят. Случайно ли е това? Наистина ли хората от Източна Европа са толкова добри спортисти? Нима спортният талант не е разпределен равномерно между всички хора по света, без оглед на националност и обществена система? Защо тези именно държави, които в духовните сфери на живота, в изкуството, в културата, в науката кретат някъде в опашката на цивилизования свят — показват такива категорични успехи именно в спорта? Не е ли изместено в крива посока развитието на гражданите в тези страни? Това са сериозни въпроси, които искат своите отговори. Когато съветските борци се изтъпанчват като огромни бабаити и тушират слабите си противници от други страни, аз неволно се питам, а защо съветската поезия или съветският роман не се изправят с подобна сила? Когато източногерманците прибират дъжд от медали на всякакви спортни дисциплини, аз се питам защо тяхната страна не прояви дори една стотна от този блясък в областта на духовните човешки постижения? Когато гледам българските тежкоатлети, които повдигат невероятни тежести, аз си мисля за българското изкуство, което днес има тежест не повече от едно перо.

Някой веднага би ми посочил древното съперничество между Атина и Спарта, съперничеството между всестранното богатство на древната мисъл и неудържимата сила на древния войник. Сигурно може да се направи такава аналогия, защото съотношението е сходно. И тъкмо това натрапващо се сравнение ме огорчава. Историята е твърде ясна. Докато духовното развитие на човечеството и всички успеха на цивилизацията са немислими без чудното огнище на древната атинска култура, от Спарта ние помним и знаем само едно — подвига при Термопилите. Ние нищо не дължим на този подвиг. Той не е допринесъл с нищо за човешкото развитие и си е останал просто един от многото примери за войнишка сила и героизъм.

Както древните спартанци, така и режимите в Източна Европа, водени от напълно същите спартански войнишки цели, сякаш са си поставили за цел да изградят своите граждани единствено физически и да демонстрират грубата физическа сила над умствените постижения на останалия свят. Неспособни да партнират на Запада в каква да е висша, интелектуална дейност на ума, потиснали сами тази дейност в собствените си страни, тези режими сякаш са заложили целия си престиж единствено върху показа на физическата сила. Постиженията на източноевропейските спортисти (в огромното им мнозинство) са немислими без планираната и настойчиво провеждана държавна политика, без грамадните субсидии, които се отпускат, за да накарат нечии крака да се движат по-бързо или нечии мускули да се напъват по-силно. Организацията на спорта в Източна Европа е почти равностойна на военната организация и на спортистите се гледа като на важен военен потенциал. Съзнателна и целенасочено маса млади хора се насърчават в посвещаване изцяло на един или друг спорт и от тях впоследствие се прави твърде богат подбор на ония, които ще се борят или скачат за славата на родината. Тази родина, която обикновено има твърде незавидна слава в много други отношения, защитава останките на своя престиж чрез спорта.

Извращавайки и пренебрегвайки изцяло олимпийския принцип за любителския характер на игрите, Източна Европа и СССР се представят на тях не само с истински професионалисти, но често пъти и с хора, които не представляват нищо друго освен усъвършенствувани състезателни тела. Ако западните журналисти не са в състояние да надникнат в задния двор на социалистическия спорт и да се запознаят с истинския образ на спортиста — държавен професионалист, то слушателите познават не един и двама граждани, които се водят на работа в предприятие или учреждение, които дори имат инженерски или докторски титли, и които никога до оттеглянето им от спорта не са били друго освен спортуващи тела. Малко е да се каже, че участието на такива спортисти в Олимпийските игри е една измама. Дали нашият български майор Колев някога е правил нещо друго, освен да играе футбол? Дали борците, щангистите, футболистите и прочие, които разнасят „славата на България“ по света, някога са работили нещо? Всеки у нас знае фиктивните длъжности, знае системите на извънредно заплащане на всеки отбелязан гол, на всеки постигнат туш, на всяка победа. В социалистическите условия действуват наистина законите на чистия професионализъм, прикрити под невинната декларация, че страната не признава спорта за професия. Ако западът приемаше същите неморални средства на състезаване, какво по-лесно за американците да обявят Мохамед Али за астроном, да му дадат титла и да го изправят на ринга, за да вземе без усилие златния медал. Или пък белгийците да обявят Еди Меркс за стругар, или пък бразилците да докарат наследниците на Пеле в качеството им на монашеско братство? Представете си, че далече по-богатите страни на Запад се запретнат и отпуснат от грамадните си ресурси за направляване на младежта към спорта, за едностранното им развитие не като мислещи нормални човешки същества, а като производители на рекорди? След като дълги години съм живял с българския спорт, не познавам нито един по-изтъкнат наш спортист, който да не е по същество истински професионалист. При едно от последните ми посещения на министъра на вътрешните работи у нас, долу на пропуска слезе да ме вземе и придружи до министерския кабинет… световният шампион по борба, полковник Боян Радев. Не беше ли той истински професионалист, който просто за разнообразие се завърташе отвреме-навреме край кабинета на министъра? Да не говорим за СССР, Румъния, Унгария и т.н. Ето как на истинските спортни любители от Запад, на истински студенти и истински млади специалисти, Източна Европа противопоставя добре организирана професионална армия.

Но това е само по-малката беда, свързана с Олимпийските игри. Това е просто елементарна измама, за да се грабнат по нечестен път повече медали, за да се издигне някакъв въображаем престиж на режими, които отдавна, отдавна са го загубили. Много по-ужасна и по-нечовешка е другата страна — превръщането на човешките същества в едностранно развити, духовно осакатени, интелектуално пожертвувани… шампиони.

Нека започна с това, че задачата, която се поставя пред избраните да спортуват млади хора в Източна Европа, не е да се наслаждават от удоволствието и красотата на една или друга спортна дисциплина, а единствено ДА ПОБЕДЯТ. Според тази жестока логика спортистът е спортист само доколкото побеждава. Ние видяхме твърде безочлива демонстрация на антиспортсменство от страна на съветския отбор по водна топка, който, като загуби всички шансове за медал, изведнъж обяви, че не иска да играе останалите си мачове. Следователно за съветските спортисти не участието в спортното състезание, не спортното общуване с другите млади хора по света, не красотата на играта, не дори дружбата и приятелството (за които толкова се настоява) са важни, а единствено — да се победи, да се бие противника. В това отношение много показателна беше една статия, отпечатана преди години в списанието „НЕДЕЛЯ“, където бившият център нападател на съветския футболен отбор Виктор Понеделник разказваше за причините за тогавашните неуспехи на съветския футбол. Понеделник изнесе на бял свят трагедията на съветските футболисти, от които се е искало да умрат, но да победят. Нищо друго не се е признавало освен победата. Целият отбор се е намирал през всичкото време под невъобразим психически натиск, който в края на краищата е дал точно обратните резултати. А какво да кажем за някои от най-младите гимнастички, взели златните медали на олимпиадата? Гледайки Команечи, Ким и Корбут аз изпитах дълбоко лично огорчение, затова, че тези деца са били заставени да се лишат от всичко нормално и детско (по изкуствен начин е задържан пубертетът на някои от тях), за да се превърнат накрая в нечовешки движеща се плът, която донесе мимолетен престиж на техните страни и съответни режими. За мен поне това не е спорт, това е израждане на човека. В същото направление действуваше центърът на съветския отбор по баскетбол — жени. Това беше някаква движеща се Айфелова кула, която можеше да бръкне в коша, като че бърка в собствения си джоб. Тази нещастна свръхвисока девойка отбеляза повечето от точките за съветския отбор и тъй като никой не бе в състояние да достигне височината, на която тя действуваше, въобще нямаше баскетбол. Що за спортен морал е вкарването в играта на тази крачеща кула, която при това едва ли имаше някакви елементарни спортни качества, защото не можеше да тича, а бавно се придвижваше от единия до другия край, за да изпълни най-елементарната функция като пусне топката в коша. Ако това не е израждане на един красив, динамичен, богат спорт, здраве му кажете.

Както вече казах, ранното професионализиране на дадени младежи спортисти в социалистическите страни има за резултат тяхното интелектуално осакатяване, което понякога е отчайващо. Слушали ли сте как се изказват някои от българските борци, когато журналисти ги интервюират? Това са някакви остатъци от сиво вещество, което се изразява в почти нечленоразделна реч. Дори в собствена компания те, или футболистите например, говорят почти като умствено недоразвити деца. Всеки български спортен журналист е изпадал много пъти в отчаяние, когато е трябвало да интервюира или напише очерк за някой от тези страшни бабаити. Понякога те ми приличат на изкуствени хора, отглеждани в епруветки със строго определената цел да станат световни шампиони. С няколко редки изключения, концентрацията на физическата сила сякаш е прогонила интелекта завинаги. „Яз се борих и победих с името на партията в уста!“ избоботва някакъв глас и лицето прави явни усилия да си припомни заучената с огромни мъки фраза.

Коя сериозна страна и кое уважаващо себе си общество има нужда от този вид граждани? Може ли при условията на съвременната цивилизация да се постигне такова примитивизиране на човешката личност, и в такива масови размери? Тук нещата са много далече от спорта и от идеята за благородното спортно съревнование. Те са отрицанието на спорта. И затова аз с носталгия си спомням за някогашните български баскетболисти, чудесни интелигентни момчета, които не станаха световни шампиони, но поне играеха умно и сърцато като истински спортисти, имаха свой живот и своите професии. Те не бяха торби с мускули, предназначени да правят евтина реклама на посредствен строй.

Вероятно всеки гражданин на една страна изпитва по-малко или по-голямо задоволство, когато неговите сънародници печелят в коя да е област на човешката деятелност. Но когато тези успехи са само в полето на спорта и никъде другаде, и когато спортното участие има една-единствена вулгарна цел — да се спечели на всяка цена престиж за режима, човек извръща глава.

Според мен един от най-неприятните, отблъскващи и пародийни моменти на Олимпиадата, беше циркът със свиренето на националните химни при награждаването и бавното издигане на знамената. Аз намерих това за непоносимо, за някакво много долнокачествено символично прекланяне на знамената на един народ, пред знамената на друг народ, само загдето представителите на втория народ били скочили с един милиметър повече. Картината на изправените състезатели с погледи, вперени в знамената, и звуците на самия химн, са такава примитивна безвкусица, която сякаш противопоставя едни хора на други хора. Да развяваш тези национални байраци в един свят, който изглежда че съзнава повече от когато и да е било преди безсмислието на националните бариери и разните племенни атрибути, това означава да се подиграваш с най-благородната от всички идеи — тази за братството на хората.

За мен Олимпийските игри в Монреал оставиха горчивия вкус на една изпортена чудесна традиция, на пренебрегнати жизненоважни за всички хора принципи, на заплашително и нахално размахване на спартански мечове срещу атинската култура, на осъдителни усилия за печелене на евтин национален престиж.