Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Голяма рядкост е в съвременна България отпечатването на произведение, изпълнено с почти отчайваща горчивина и безпомощно раздразнение от някои важни прояви на живота там. Затова аз бях в голяма степен изненадан и озадачен от странните бележки на Ефрем Каранфилов „КОРЕНИТЕ, КОЛЕЛАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ЕСНАФ“. Въпреки известни залитания и пристрастия, въпреки неверни и умишлено камуфлажни обяснения, тези бележки ни разкриват истината за действителността в България далече по-добре отколкото може би всички съвременни романи събрани заедно.

Ефрем Каранфилов, който сега е главен редактор на „Литературен фронт“, е изявил отдавна своята своеобразна чувствителност към нравствените проблеми на времето. Колкото и трудно да е за него обяснението на въпроса „как съчетава обществената си кариера с нравствените си принципи?“, той настойчиво продължава и в двете направления… в името на патриотизма. Впрочем, цялата негова кариера, и на мнозина други негови колеги, произтича изключително от борбата им да примирят явно непримирими сили — партията и патриотизма. Затова неговото произведение може да се квалифицира като „патриотично написано от партийни позиции“. От тук идва и особеността на заглавието „КОРЕНИТЕ, КОЛЕЛАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ЕСНАФ“.

Според Ефрем Каранфилов еснафството се шири в България като опасна и неограничима епидемия. След трийсетгодишно следване на „образа на комуниста“, възпитаване и превъзпитаване в духа на новия човек, марксизма, революцията и строителството на „новото, достойно общество“, резултатът се оказва раждане на гъста тълпа от съвременни еснафи, каквато човек би могъл да намери във всяка бакалска държава. Социалистическият или комунистическият еснаф, който Ефрем Каранфилов (с еснафско благоразумие) нарича „съвременен еснаф“, явно предизвиква неговия гняв, който понякога звучи твърде лично. Имам чувството, че гневът на автора не идва от това, че хората са изневерили на идеологията, а от тяхното нахалство да не живеят според неговите разбирания. И тук вероятно е възникнал първият въпрос: „От какви позиции да се нападне съвременния еснаф?“ Ефрем е доловил, че от партийни позиции това би било прекалено очевидно лицемерие, тъй като в последна сметка еснафът за когото става дума е член на партията, вероятно и нейно галено чедо. Затова авторът избира друга позиция, с по-малко очевидна лицемерност и със значително по-голяма популярност — патриотичната. Така той е стигнал до най-произволния опит до докаже, че „съвременният еснаф“ се бил откъснал от родните корени и се качил на чужди колела. Алегоричното противопоставяне на корените и колелата, защото колелата не могат да имат корени, нито корените колела, е предназначено да ни покаже антипатриотичния ръст на съвременния еснаф. Ала в действителност, струва ми се, че „корените“ и „колелата“ не са имали никакво предназначение, освен това да бъдат як щит за нападението на Каранфилов срещу еснафа.

Действителността, която заобикаля Каранфилов, явно действува на нервите му. Модерният комунистически свят изсипва пред него купища от грозни образи и грозни постъпки — всички дълбоко мотивирани в съвременността. А тази съвременност не предоставя никакво средство за отбрана срещу еснафлъка. Нито партията, нито режимът, нито идеологията, нито пропагандата, нито умрелите обещания за светлото бъдеще, нито спомените за героите от борческото минало са в състояние да спрат дребнобуржоазния, материалистичен напор на еснафлъка. И затова Каранфилов търси подкрепа… В миналото, в корените, в българското, старата България.

Макар и косвено, за първи път черно на бяло старите български корени са противопоставени на новите, комунистическите колелета. Каранфилов заема позата ту на сантиментален провинциален учител отпреди Балканската война, ту на сърдит царски фелдфебел, който произнася с най-категоричен тон своето „словесно“ пред ротата. Поел каузата на „корените“, той се чувствува на сигурна почва, но тук две разяждащи сили често превръщат пламенната му реч в плитко нравоучение. Едната сила, действуваща срещу него, е собствената му (умишлена или неумишлена) ограниченост при обяснението на фактите. Той предпочита да се задържа на повърхността на афористичната фраза, която обикновено е твърде лека и която (между нас казано) е твърде присъща на „съвременния еснаф“. А другата сила против него, това е рефлексът на кокошките, които след всеки опит да клъвнат вдигат глава към небето, за да не би да се е появила опасността — партийният ястреб, който би му викнал: „Абе кой ти е дал правото да ме наричаш еснаф?“

Под действието на тези две сили Ефрем Каранфилов, който е професионален критик, бърка основни понятия, раздава през куп за грош произволни дефиниции и кове една от друга по-претенциозни фрази, които нямат смислено покритие. Бележките му са под формата на миниатюрни откровения. Но най-дразнещото в тях е еснафското в този поход срещу еснафщината — тонът на безгрешен съдник, в който дори няма най-лекия самокритичен намек, най-леката самоирония. Прибавете към това и липсата на каквото и да е чувство за хумор, и вие не сте много далеч от картината на еснаф, борещ се срещу еснафщината.

Още първото изречение, че съвременният еснаф „презира корените и се стреми към колелата“, е в пряко и в преносно отношение невярно. Даже ми се струва, че еснафлъкът в името на „корените“ е далеч по-разпространената и по-опасната болест, от еснафлъка в името на „колелата“. Твърдението, че колата е „най-злият враг на корените“ е нищо повече от чиста глупост. Вярно е, че ламаринените кутии, с които се движим по шосетата, ни отделят един от други, лишават ни от непосредствено общуване и в известна степен ни отчуждават, но всичко това може би се компенсира с факта, че колата ни спестява време, дава ни възможност да видим много повече от тесните граници на селското землище, да срещнем много повече хора и вероятно, в крайна сметка, да им дадем повече от така икономисаното време. Тук позицията на Каранфилов, колкото и да изглежда патриотична с желанието му да спука гумите на всички автомобили, е романтнично-реакционна и не е далеч от лозунга: „От Витоша по-високо нема, от Искъро по-дълбоко нема, и от София по-големо нема!“ Следвайки същата линия (а може би съобразявайки я с паспортния отдел при МВР), Каранфилов обвинява съвременния еснаф, че обичал да пътува и че когато пътувал не притежавал „вътрешен копнеж към родината“. Логично, „съвременният еснаф бързо и леко сменява родното си място“.

Цитирам умишлено тези пасажи, за да посоча точно как един партиен еснаф обвинява света в еснафлък. Само един много ограничен, наивен и без всякакъв житейски опит гражданин може да твърди, че смяната на родното място е бърза и лека работа дори за безчувствени и студени същества. За първи път, откакто в България има комунистически режим, някой дръзва да обвини онези, които са били принудени да напуснат страната в… еснафлък. С плиткия патос на прогимназиален ученик Каранфилов декламира цитати от Бешков, Яворов, Мицкевич и Куприн за значението на Отечеството. Той безотговорно пренебрегва обстоятелствата, при които те са били казани и които съвсем не са в полза на това, което той твърди. В края на краищата от това, което Ефрем Каранфилов пише, е явно, че България днес се е превърнала в царството на еснафите. Тогава защо еснафи ще бягат от мястото, където могат да виреят най-добре?

Явно авторът е разширил своя патриотичен камуфлаж по-далеч от приемливите граници. Но той му е необходим, за да може вероятно да атакува, макар и анонимно, своята собствена партийна компания. Макар и страхливичко, Каранфилов се опълчва срещу едно от най-ярките явление на социалистическата действителност — вещоманията. Той казва:

„В миналото еснафът подчиняваше вещите на себе си. Днес вещите подчиняват еснафа.“

Но авторът на бележките не смее да каже, как стана това преображение, какви сили са действували, за да могат вещите от подчинено положение да преминат в командуващо положение. Кой е основният елемент за този нов култ към вещта? И в последна сметка, кои бяха тези граждани, които първи създадоха и пропагандираха духа на вещоманията? Сигурен съм, че Ефрем би се съгласил с мене, че това не са кооператорите от полето, работниците от фабриките и строежите, портиерите или чистачките в градовете? Същевременно никак не вярвам в твърдението му, че „одухотворяването на вещите“ не е друга форма на еснафлък. Познавам един колега на Каранфилов, който имаше нов мерцедес и всеки ден прекарваше дълги часове край колата в гаража. Виждах го да я бърше с носната си кърпа, да я гали, да я гледа с такова щастливо изражение, с което никога не бе погледнал жена си. Веднъж той ми каза: „Знаеш ли, че единствено на този свят с колата се разбирам.“

Действителността в България показва грозното си лице всред редовете, в които Каранфилов говори за отношенията на съвременния еснаф-началник. Тук наистина човек потръпва от това, че началникът (който много рядко е безпартиен) третира подчинените си като вещи, без най-малкото желание да ги разбира, без да зачете техните индивидуалности. Всички тези началници, за които става дума, са вероятно най-истински чада на партията, така че е ясно какви духовни сили ръководят тяхното нравствено развитие. Още по-горчиво е определението за користното приятелство, което не е нищо друго от узаконеното използвачество. Прав е главният редактор на „Литературен фронт“ да причисли закона „услуга за услуга“ към еснафската конституция. Но не е прав да не отбележи, че това всъщност е партийната конституция.

„Като началник, директор, изобщо шеф, съвременният еснаф дири най-леките успехи с бързи, ефектни и евтини реформи.“ Този точен цитат показва друга страна на партийно-еснафските закони в България. Той е просто вариант на старата мисъл: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ!“

Ала тук кокошият инстинкт сепва Каранфилов и той пояснява, че има предвид… хлебарите и инкасирането на електричеството.

Тази игра на напиращи остри и горчиви истини — и опитът на автора да ги притъпи, подслади и преосигури себе си — продължава почти във всяка от неговите бележки. Във връзка с градоустройствените безобразия той уместно припомня разказа на Елин Пелин за Нане Стоичков, „който отсекъл красивата върба със седемте щъркелови гнезда, красотата и радостта на цялата околност, за да си вземе миризливата капа отвлечена от щъркелите“. Но Каранфилов добавя: „вместо капата, сега на «върбата» се мъдри лъскав, миризлив трабант“. А защо не лъскав напарфюмиран мерцедес? Чайка? Ситроен? Волво? Струва ми се, че е ужасно безчестно да се обвиняват в еснафлък само ония най-бедни български автомобилисти, които са успели да си купят най-евтината картонена кола трабант.

„Еснафът винаги внимава «да не се мине», пише нашият борец срещу еснафлъка. Но не прави ли той сам същото? От една страна иска да се покаже като високонравствен апостол, социалистически пророк Йеремия, който издига предупредителен глас, а от друга страна наистина гледа «да не се мине»“.

Говорейки за погледа на своя герой, авторът пише:

„Съвременният еснаф не гледа хората в лицето, в очите, ако са по-нискостоящи от него в обществената стълба.“ И веднага кокошият инстинкт го принуждава да уточни: „Ако те срещне случайно по улицата съвременният еснаф гледа не в лицето, а в ръцете — какво си купил, каква хубава стока са пуснали, къде се продава…“

Ефрем Каранфилов знае много добре, че онзи еснаф, който не гледа хората в очите, е висшият партиен еснаф, когото не можеш да срещнеш на улицата и който не се интересува каква хубава стока са пуснали, защото специалното снабдяване вече я е доставило у дома му.

Ала въпреки всички тия редуващи се моменти на гневно възмущение и неизбежно следващ инстинкт за самосъхранение, въпреки патриотичната позиция и противопоставянето на колела срещу корени, Ефрем Каранфилов поставя пръста си в раната. Повече от явно става, че той рисува под името „съвременен еснаф“ образа на „партийния еснаф“, че приписвайки еснафската епидемия на времето, по същество той посочва партията. Той засяга въпроса за личната отговорност; за прикриването и размазването на истините, за подлизурщината и раболепието, за средствата за правене на кариера, за лакомията, за ширещата се простащина и снобизъм, за скъсването със здравите български корени, за безотговорната власт на едни хора над други хора…

И затова човек не може да не се засмее на последните четири реда от бележките му:

„Нашата социалистическа действителност непрекъснато се променя. И хората ни непрекъснато се променят: с корени, впити в нашето героично минало, и с поглед устремен към бъдещето…“

Ето че комунистът еснаф притежава фантастичната способност да вози корените си върху… колела.

Край