Георги Марков
Нобеловата награда и Хулболтовото дарение

Онези от слушателите, които редовно следят предаванията на Дойче Веле, може би ще си спомнят, че преди около три години и нещо аз споделих с тях възхищението си от един малко познат в България съвременен американски писател — Сол Белоу. Миналия месец той беше удостоен с най-голямата литературна награда в света, Нобеловата, което според мен е напълно заслужено признание. Когато новината за наградата се разнесе, американската телевизия (която ние можем да гледаме чрез спътник) буквално изнасили писателя, който не обича шума, и го постави под прожекторите на телевизионните камери. Сол Белоу мигаше отсреща, явно неспособен да овладее чувствата си, и каза със заекване:

„В мене има нещо примитивно, което се радва на наградата… Детето в мене е очаровано, но старецът в мене е скептичен.“

После, сякаш да се оправдае и спаси, той започна да говори за идентичното положение в което се бе озовал Джон Стайнбек, когато му дадоха Нобеловата награда 1962 година.

„Аз помня колко обременен беше Стайнбек с тази Нобелова награда, — каза Белоу. — Той чувствуваше, че трябва да се представи по-добре. Аз мисля, че наградата доста го съсипа. Надявам се, че няма да се случи същото с мен. Моят характер е по-скептичен.“

И тази забележка на големия писател ме накара да си помисля, че всъщност във всичките си значителни произведения той бе нарисувал галерия от автопортрети. Не познавам друг писател, който така упорито и постоянно да се е занимавал със собствения си образ. Защото Хендерсън (от „Хендърсън, Дъждовният крал“), Херцог (от едноименния роман Замлер) от „Планетата на господин Замлер“) и сега Чарли Ситрийн (от „Хумболтовото дарение“ представляват варианти на един и същ образ — този на Сол Белоу.

Но за да проектираш себе си в различни направления, с цел да се разбереш по-дълбоко и по-ясно, освен талант се иска и смелост. Струва ми се, че като писател Сол Белоу притежава онзи вид безпощадна смелост, която познаваме от големите класици. Неговото саморазголване напомня на великия първоучител Достоевски и едва ли има съперник в съвременната световна литература. Спомнете си писмата, които Херцог пише до живи и умрели познати, и които никога не изпраща, защото всъщност това са писма до него. Още по-силно е изразено това в неговия последен и може би най-значителен роман „ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“.

Но преди да пристъпя към разглеждането на този роман, нека припомня, че Сол Белоу е смятан за продължител на две големи линии в американската литература. Линията на Уитман за свободата на човека в свободното общество, и тази на Драйзер за реалистичното разбиране на новия, градския човек на Америка. Следвайки първата линия, Сол Белоу превърна равновесието между свободата на обществото и свободата на индивида в една от главните си теми, а следвайки втората линия той създаде вероятно най-внушителните в цялата американска литература градски страници. Той е романистът на съвременния, модерния, интелектуалния американски град.

Романът, който предизвика най-голямо обществено внимание при излизането си от печат, и който може би натежа силно в полза на своя автор, когато членовете на шведската академия поставяха Нобеловите кандидатури тази година на кантара, е „ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“. За мен това е роман, в който всички значителни тенденции и образи от цялото творчество на Сол Белоу, си дават среща на „най-високо равнище“. Пред нас е последният и най-проникващ поглед на автора към изминатия от него път, към всичко онова, което представлява вътрешното и външно движение на един човек наречено живот, към наниза от неразрешими противоречия между външни факти и вътрешни истини. Никой друг преди Сол Белоу не ме е убеждавал повече във възможната истина на нещо, което подозирам от доста години — че фактите в нашите биографии и документите на нашия живот не отразяват това, което в действителност представляваме.

Чарли Ситрийн, главният герой и разказвач в романа на Белоу (написан в първо лице), ми се струва по-близък до своя автор, отколкото който и да е друг от неговите предишни герои. Биографията на Ситрийн ни подсказва, че той е двойник на Сол Белоу (детство и юношество в Чикаго, университет в Уисконсин, слава в Ню Йорк, живеене в Чикаго). Действието на романа се развива главно в Ню Йорк и Чикаго, и самият Ситрийн се явява нещо като представител на тези два града. От една страна той е човекът на Ню Йорк, като царство на интелектуалците, идеолозите, артистите и лудите мечтатели. От друга страна, той е син на Чикаго, който наистина ни носи дъха на вулгарната материалност, вонящата необходимост на парите и цялата гангстерска касапница на класическа Америка.

В първите страници на романа Чарли Ситрийн е преуспял писател с пари, слава и авторитет, със суетни мъжки успехи зад гърба и с още повече възможности пред себе си. Но активното му самоанализиращо се непрекъснато съзнание на философ и клоун едновременно, декларира, че всъщност той не е никакъв писател и че неговите успехи са повече резултат на случайности. Ние виждаме Чарли Ситрийн да лети с хеликоптер, да прави компания на видни политически мъже и да се роди в компанията на американските знаменитости, когато пред нас се появи властният и атакуващ призрак на поета фон Хумболт Флайшер. Изглежда, че този нов образ на задължителен за Белоу чудак, е изграден върху действителното съществуване на американския поет Делмор Шварц, плюс няколко намеци за Скот Фитцджералд.

Разхождайки се самодоволно из Ню Йорк, макар и обременен, както винаги, от хиляди мъчителни въпроси, самохвалствуваш пред себе си с влияние и връзки, Чарли Ситрийн си спомня смъртта на Хумболт и дори подробности от последната среща с него, за да възкреси веднага първата. Така ние узнаваме, че в ония дни на трийсетте години, когато фон Хумболт Флайшер е бил голямото име в американската поезия, младият Чарли Ситрийн се свързал с него и с негова подкрепа пристъпил към литературното поприще. Оттук нататък романът става роман за този млад почитател, ученик, приятел и накрая предател на тази велика маниакална личност, фон Хумболт. Толкова повече, че самият поет има нужда от него, защото славата му е преминала върха си и бързо се спуска надолу, което той смята с цялото си същество за ужасна несправедливост. Той е имал нужда някой да слуша безспирния поток от думи, който се излива от него, за да демонстрира някаква наистина параноична изява на всезнаене, за да доказва и на себе си и на света, че той е все още поетът фон Хумболт Флайшер. Той цитира Хенри Джеймс, Ленин, Пруст, Фройд, Маркс и прочие. Той говори страстно за модернизъм, символизъм, Рилке, Елиот и се налива с алкохол, след което започва да мести света. Ню Йорк се превръща в руски град, Хумболт се заобикаля с красиви момичета и говори за Троцки и Ленин, за Зиновиев, Каменев и Бухарин, и се сравнява с Ленин.

Чарли Ситрийн го описва така:

„Поет, мислител, опасен пияч, наркоман, гений, депресивен маниак, объркан фантазьор, някога той написа поеми с голям смисъл и красота, но какво бе написал напоследък? Бяха ли изчезнали големите думи и песни, които той носеше в себе си? Не. Ненаписаните поеми го убиваха…“

Младият мечтател за литературна слава Чарли Ситрийн е приятелят в тъмния залез на поета, който не само му помага и насърчава, но и го прави свой съавтор на един филм — представете си, за човекоядството на индианците. Фон Хумболт чувствува, че има нещичко в този млад човек. И отношенията между двамата вървят до онзи момент, когато Чарли Ситрийн написва една пиеса, която има огромен финансов успех на Бродуей. Фон Хумболт е дълбоко оскърбен. Не заради успеха на младия си приятел, а заради парите, които влизат в джоба му и които са сигурен белег на самопродажба. Той го обвинява в предателство. Интелектуалната хармония между двамата отива по дяволите и се заменя с презрение. Фон Хумболт неспасяемо залязва. Той се пропива до дъно, лежи по болници за алкохолици и има невероятни разговори с психиатрите. После умира. Но умирайки той прави нещо, което е фабулата на романа — завещава, като дарение на своя някогашен предал го съавтор, правата на написания от двамата сценарий за човекоядците. Това ни става ясно в самото начало на романа и ние ще видим в края решаващото значение на това алегорична Хумболтово дарение.

Хумболт умира, но неговият призрак остава. Защото въпреки славата, суетното удоволствие от успеха, блестящото обкръжение на проституиращия с чуждия успех свят, Чарли Ситрийн все повече чувствува витаещата сянка на Хумболт, който е истински интелектуалец, истински поет който преди алкохолизма и наркоманията наистина се бе домогнал до нещо, за което посредственият Чарли не би могъл и да мечтае. Чарли едновременно страда и се присмива на този призрак, опитва се да бъде сериозен, но клоунското му чувство превръща всичко в поредна горчива шега.

Той не е практичен. Парите идват при него, за да си отидат твърде скоро. Той не може да се оправи с данъчните агенти, които го ограбват. После идва разводът с жена му, която си наема хитри адвокати и го осъжда да плаща катастрофална издръжка. Съдебните изпълнители го преследват със същата настойчивост, с която преди един век са преследвали Балзак. Дори и сексуалният му живот започва да преминава със страховете на остаряващия мъж, с паниката на приближаващата немощ Чарли Ситрийн попада във все по-тежко положение. Неговата любовница Рената го напуска, за да се омъжи за един гробар, който гледа на смъртта като на работодател. Рената пише наистина фамозно писмо на Чарли, в което казва:

„Ти трябва да бъдеш толкова толерантен към гробарите, колкото аз съм толерантна към интелектуалците.“

След смъртта на Хумболт, Чарли няма кого да мрази и с кого да се сравнява. И тук той се свързва с треторазредния човек на мафията, Риналдо Кантабиле. Мафиозът е точно това, което Хумболт не е, като че двамата представляват лицето и опъкото на една и съща философия — тази на Белоу-Ситрийн. Риналдо Кантабиле внася някаква свежест в живота на бързо обедняващия писател. Той го унижава. Но той го връща и обратно в Чикаго. Следва серия от забележителни картини на американската делнична действителност — клубове, барове, адвокатски кантори, съдебни зали — докато, заплашен със затвор, Чарли Ситрийн се отзовава беден в евтин пансион в Испания, заедно с детето на неговата любовница. Той няма никакво бъдеще, никакви пари и знае, че не може да напише нищо. Само неговото съзнание продължава своя неспирен активен живот, опитвайки се да бъде сериозно единство, за да се изсмее на себе си. И тук Чарли Ситрийн повече от всякога разбира, че единственият негов приятел е бил фон Хумболт, чудакът, маниакът, разцентрованият интелектуалец отдавна мъртъв. Същият Хумболт, който го презря, че е работил за пари. И като в евтините романи, в най-черния ден на Ситрийн, когато материалните закони на съществуването правят последната си фатална крачка, за да го унищожат, Кантабиле пристига с вестта, че оставените от фон Хумболт като дарение авторски права на филма за човекоядството носят милиони, защото току-що е бил направен филм по този сценарий с огромен финансов успех. Иронията е жестока. Наистина като че Хумболт се киска в гроба си, като гледа как парите ще спасят Чарли Ситрийн. Парите, които според лудият идеалист, не могат да спасят никога нищо ценно. Това е твърде грубо разказаното сюжетно съдържание на романа, който гъмжи от образи. Трябва веднага да се каже, че той е написан с изключително майсторство, че е точно толкова сериозен, колкото и смешен. Болката и смехът вървят през страниците ръка за ръка и човек никъде не знае колко сериозен е авторът, и колко смях е складиран зад всяка тежка дума. Описанията и диалозите са толкова многопланови, че стрелят във всички посоки. Имам чувството, че още веднъж Белоу е възкресил и издигнал високо свещената идея на руския класицизъм от миналия век, че материалните придобивки на цивилизацията не са белег за човешки напредък, че само посредственик като Ситрийн, или хитър простак като Кантабиле, могат да приемат подобна нелепост. Фон Хумболт никога не би я приел. Но Ситрийн се спасява от гибелната нелепост благодарение на Хумболтовото дарение, което тук добива двоен смисъл, защото не става дума за парите, а за неповторимия човек.

Чарли Ситрийн се опитва да види света през призмата на преходността, единствено, за да я отрече (както би сторил Хумболт), както размишлява върху закона на забравата, за да го отхвърли.

И колко силно, макар и декларативно, звучи последният опит на Чарли Ситрийн да бъде сериозен:

„Аз съм сериозен. Най-големите неща, най-необходимите за живота неща се отдръпнаха и избягаха. Хората наистина умират от това, че са загубили целия си личен живот, и че вътрешната индивидуалност на милиони хора липсва… Човечеството трябва да възстанови силата на въображението си, да възстанови истинската мисъл и истинското съществуване да не приема повече оскърбленията на душата, и да стори това бързо! Или ще види другия край!“

„ХУМБОЛТОВОТО ДАРЕНИЕ“ е един голям роман, написан от голям писател — тазгодишният лауреат на Нобеловата награда за литература Сол Белоу.