Георги Марков
На какво да се смеем и как да се смеем?

През март 1974 година в София се проведе теоретична конференция по въпросите на смеха и сатирата.

Може би някои знаят една стара турска приказка: Имало едно време турска държава, в която работите никак не вървели добре. Пашите и бейовете благоденствували, а народът изнемогвал под тежките данъци, ширели се болести и мизерия. Един ден Великият везир, който бил добър човек и искал някак да помогне на народа, отишъл при султана и му казал, че положението е много лошо. „Защо?“ попитал султанът. „Всред народа има силно негодувание, Ваше величество, хората вече много приказват“ — казал везирът. — „Ааа — отвърнал султанът, — щом приказват положението не е лошо. Още могат да издържат!“ Минали се няколко месеца и Великият везир отново се появил пред султана и мрачно му съобщил, че народът започнал да се бунтува срещу мизерията, хората се съпротивлявали на бирниците и положението било толкова лошо, че трябвало нещо да се стори. „Не — отвърнал султанът, — щом се борят не са толкова зле. Прати им малко войска и полиция!“ Изминали още няколко месеца и понеже Великият везир вече не докладвал по положението на султана, последният го извикал. „Какво става? — попитал той. — Как живее народът?“ „Как да ви обясня, Ваше величество, — отвърнал Великият везир, — просто, сякаш стана чудо. Народът стигна до най-крайна мизерия, всички оголяха, обосяха и гладуват, и когато аз мислех, че ще се стигне до въстание, те започнаха да се смеят.“ „Каквооо?“ — султанът скочил от трона си. „Смеят се, Ваше величество, шегуват се, разправят си вицове и припадат от смях!“, обяснил везирът. „Сега вече положението наистина е лошо — казал мъдро султанът, — щом са започнали в мъката си да се смеят, значи, са стигнали до дъното. Я виж какво има в хазната, и помогнете на хората, че става лошо!“

И така султанът се уплашил не от брожението, не от заканите, не от бунтовете, а от смеха. Не зная защо не му е дошло наум да организира незабавно теоретична конференция по смеха и сатирата. Очевидно хората някога не са били толкова мъдри.

Мога с положителност да твърдя, че ако някой съобщи в нормалния свят, че някъде, в някаква държава на нашето земно кълбо се е провела конференция на тема „на какво се смеем и как да се смеем“, няма да се намери човек да повярва. Теоретична конференция по смеха и сатирата е един от най-неприемливите абсурди на живота. Но фактът си е факт, такава конференция се е състояла и е завършила с банкет. Така както през 1929 година (доколкото си спомням) във Варна се е състоял първият конгрес на българските гении. В народната библиотека има дневника на този конгрес, който е един от най-веселите документи останали от нашето минало. Но да оставим шегите настрана. Човек не бива да се смее на една конференция по смеха, толкова повече, че в нея не е имало нищо смешно.

Разбира се, идеята не е нито нова, нито българска. Малко преди да умре, известният съветски държавник и идеолог Андрей Жданов публикува прословутата си статия за смеха, в която даваше указания на съветските граждани как, кога и на какво да се смеят. Андрей Жданов подчерта, че смехът е идеологическо оръжие, че той е класово определен, и че няма надкласов смях. Статията завършваше с настояването, че човек не може да се смее току-така, и че всеки който се смее трябва да знае защо се смее.

Резултатите от статията на Жданов, която очевидно бе писана по указание на другаря Сталин, бяха такива, че не само смехът, но и усмивката бяха тутакси изкоренени от съветската литература, последва грубо нападение срещу Зошченко и чудните незабравими майстори на съветския хумор Илф и Петров бяха тикнати под кревата. А списанието „Крокодил“ се зае да онагледи урока на Жданов. Едва ли на света някога е съществувало по-тъжно хумористично списание, въпреки някои безспорно талантливи хора, които работеха в него. Съветските хора можеха да се смеят на Франко, на Тито, на Де Гол и на Аденауер, на Папата, на целия капитализъм и империализъм, но те не можеха и не биваше да се смеят на себе си. Не защото в Съветския съюз не ставаха недоразумения, не защото там не се вършеха смешни глупости, не защото там не се стигаше до най-хумористични абсурди и се разиграваха величествени комедии, но главно и единствено, защото хората от Политбюро нямаха чувство за хумор. Ала ако нещастието на един народ го е наказало да има водачи без чувство за хумор, то самият народ си запазва това чувство, защото е неразделна част от човешкия живот. Поне аз съм чул толкова много и чудесни съветски анекдоти, вицове и шеги, които, особено по времето на великия шегаджия Хрушчов, разцъфтяха под път и над път.

И сега, повече от 25 години след инициативата на Жданов, в София се проведе теоретична конференция за смеха и сатирата, която спази точно духа на предписанията на Йосиф Висарионович. Може би защото българите бяха започнали прекалено много да се смеят. С други думи, дневникът на конференцията представлява аранжирана статията на Жданов. И за да няма никаква грешка, от най-високо място са определени точните координати на бъдещия български смях. Сумирано са направени следните изводи:

1. Българският народ обича да се сме и чувството му за хумор го е запазило през гръцкото и турското робства.

2. И днес на българските граждани се разрешава да се смеят.

3. Но те трябва да знаят, че смехът не е просто разкривяване на устата и издаване на съответните звуци, а идеологическо оръжие с определен класов характер.

4. Има наш смях, и има техен смях. Даден е пример, че барон Ротшилд и една звеноводка не могат да се смеят на едно и също нещо.

5. Не е уточнено дали барон Ротшилд и звеноводката могат да се смеят на себе си, ако, разбира се, притежават чувство за хумор.

6. Обикновеният човек може да се смее на глупостите на отговорни другари, но само след като партията вече се е засмяла.

И тъй като българските специалисти по смехология не са били достатъчно наясно с формулировките си, един съветски гост е разгледал изчерпателно въпроса и е уточнил на кого можем да се смеем.

Бедата в цялата тази работа, искам да кажа — в цялата тази смешна конференция е, че тя не е смешна, или поне казаното на нея издава пълна липса на чувство за хумор у участниците й. Наистина на смеха, като едно от най-чудесните човешки качества, е отделено съвсем малко внимание. Конференцията е насочена почти изключително по посока на сатирата и от там — на критиката. И тук е първият опит да се замрази смехът, като се отрече неговата волност и непринуденост, и се превърне в умишлена целенасочена реакция. За конфериращите другари избухването на смях като искрена, спонтанна реакция, причинена от най-невинно недоразумение, очевидно не съществува. Вие не можете да се смеете на пийналия ви съпруг, който си лъска обувките с мармалад, вместо с вакса, нито можете да се смеете на себе си, загдето сте обули два разноцветни чорапа. Според конференцията това е безсмислен смях. Но тя също не квалифицира може би най-хубавия смях — безпричинният. Бих казал най-щастливия смях. Виждали ли сте хора, които се смеят просто, защото им е хубаво, без да имат нито повода, нито причината? Ние знаем от опит, че най-хубавата радост е безпричинната радост, и най-тежката мъка е безпричинната мъка. Класовоидеологическите дефиниции отричат това чисто психологическо състояние на безпричинност.

Вместо това вечната маска на смеха ни се предлага деформирана, така че дълго време ще трябва да си мислите, дали това е маска на смеха или на омразата. Вижте зад техния смях как стои киселото, зеленото лице на омразата. Вие трябва да се смеете, когато ненавиждате, когато мразите, или меко казано, когато критикувате. Идеологията извежда смеха изключително по посока на критиката и на сатирата, защото това е най-примитивното, най-низкото разбиране на смеха. От симфонията на смеха се изважда целият оркестър, за да остане само барабанът. Дума да няма, че смехът на критиката, на отрицанието, има първостепенно значение. Смехът на осмиването е силен смях. Едни от най-големите постижения на световната литература извират от там. Но човек наистина трябва да няма никакво чувство за хумор, за да вижда в смеха само осмиване. Аз си спомням един мой директор на прогимназия, който ненавиждаше смеха и усмивките, и наказваше всеки ученик, който се засмееше. Защото този директор смяташе, че се смеят на него.

Винаги ми се е струвало, че първото доказателство за липса на интелигентност е отсъствието на чувство за хумор. И нека веднага поясня, че чувство за хумор не значи да се смеем на другите, а преди всичко и главно значи СПОСОБНОСТТА ДА СЕ СМЕЕМ НА СЕБЕ СИ. Толкова велики хора са се разписали в историята с красивия жест на самоосмиването. То всякога е било доказателство за будно самокритично съзнание и за толерантност.

И точно тази способност да се смеем на себе си отсъствува напълно от конференцията. Нека вземем само един пример — карикатурите. Видни наши карикатуристи в миналото са ми разказвали, че множество изтъкнати държавници и други личности са смятали за висока чест и голямо удоволствие да видят карикатурите си във вестниците. Знае се, че Де Гол, любимият обект на карикатуристите, е събирал карикатурите си с удоволствие. Каква по-голяма проява от чувство за хумор? Но я се опитайте да направите карикатура на председателя на държавния съвет у нас, или на някой обикновен министър? Карикатурата веднага се приема като посегателство срещу авторитета и личността на този обикновен простосмъртен гражданин, който пък веднага ще изскимти, че се карикатурела политиката на партията. Ето един от елементите на дълбоката неинтелигентност в някои наши съвременни отношения.

Все пак трябва да отбележа, че на конференцията и на банкета е отправен апел за повече критика, за по-смела критика, за по-действен смях. Но нека кажа, че този апел аз поне съм го слушал повече от двадесет години… и каруцата си е все там, под върбата. При съществуващите взаимоотношения критиката може да се разраства само в една посока — отгоре надолу, което ще рече, че на българските смехотворци (искам да кажа хумористи) са предоставени бедните подвизи на портиерите, зарзаватчиите, келнерите, много рядко някой дребен директор и почти никога генерален директор, изключете от списъка всички по-нагоре. Защото, другари, ако осмивате един келнер, това не е голяма беда, но ако осмивате един министър, това може да ползува врага. Ето че пак стигаме до начумереното лице на моя бивш прогимназиален директор. Ето защо конференцията е трябвало да обсъжда смешния въпрос на какво да се смеем и как да се смеем.

От друга страна възниква въпросът дали тази конференция е била необходима, и какво е предизвикало нейното провеждане под заглавието „теоретична“. (Защо не „практична?“) И тук трябва да се върнем при старата турска приказка. Очевидно чувството за хумор на нашия народ, което той (за разлика от своите водачи) винаги е притежавал, се е разраснало до такава степен, че се е наложило да се свика тази конференция, за да се канализира смехът. А смешните ситуации у нас ги създават не враговете, те не са плод на идеологическа диверсия, а резултат на собствени недоразумения и, разбира се, собствени глупости. И докато народът се смее, ръководителите се мръщят и се гледат един друг в лицата, за да разберат към кого е отправен смехът. Този смях им действува на нервите, защото те нямат онази висота на духа сами да видят грешките си и да се надсмеят над себе си. Защото исторически факт е, че най-големите грешки, недоразумения и глупости у нас са извършени изключително от горе, а не от долу. Така че, ако тия горе имат наистина чувство за хумор, което ще рече здрав смисъл, ще разберат смеха от долу. И не само не ще ограничават хората да се смеят, но сами ще започнат да се смеят като истински нормални човешки същества. И сигурно в общия смях би се родило общото разбиране, би се създала онази смислена взаимност, която би приближила султана към народа и народа към султана.