Георги Марков
Мними и действителни ценности

Поводът да се спра на този въпрос, е италианският филм „Нощният портиер“ на режисьорката Лиляна Кавани. Български приятели, намиращи се на Запад, ентусиазирано ми препоръчаха да видя този филм, като настояваха, че той е забележително произведение на киноизкуството. Видях филма и трябва да кажа, че съден по най-обективни е безпристрастни мерки, това е един ужасно посредствен филм. Един лош филм, въпреки приличната актьорска игра. Полуинтелигентен сценарий и режисура, пълна с евтини трикове, чиято интелектуалност сякаш е слязла от страниците на някогашното българско списание „Икономия и домакинство“. Темата за сексуалния садо-мазохизъм е поднесена така повърхностно, че наистина ми напомня на онзи дето възседнал метлата и си въобразил, че е хеликоптер.

Но онова, което в случая ме засегна, не е качеството на филма, а преценката на моите сънародници, хора чието мнение винаги ми е било скъпо и чийто вкус винаги съм уважавал. Как така те се оставиха да бъдат купени от една съвсем явна посредственост? Произведение, при което не може да става и дума за спорно мнение, отхвърлено от цялата сериозна световна филмова критика?

Отговорът на този въпрос ме връща назад към обстановка, която може би беше нашето оправдание. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далеч от проблемите на света, на човека и на времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм, и имайки за десерт едни и същи лозунги — ние бяхме петимни за нещо РАЗЛИЧНО. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само в два цвята. Нашите спомени за нормалното културно минало подхранваха още повече жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на двуизмерната партийна схема. Ние бяхме доведени до положение да приемем всичко дошло от Запад за чисто злато. И нещо повече — ние му се наслаждавахме като на чисто злато. Спомняте ли си огромния, почти истеричен успех на един от първите западни филми след сезона на Червенковото „дълбоко замразяване“? Един филм на балетната австрийска трупа за танци върху лед. Забравил съм му дори заглавието. Впоследствие дойдоха много по-сериозни неща и мнозина си спомнят опашките и битките, за да се види френският филм „Жервез“ или нещо от Фелини или Антониони. Тъкмо фактът, че това беше нещо РАЗЛИЧНО, ни хвърли от една крайност в друга крайност. Наистина се стигна да сляпо преклонение пред всичко, което беше РАЗЛИЧНО. И ако от една страна това преклонение, избухнало по един дълбоко естествен начин, разгромява умопомрачително тъпите канони на партийната идеология, от друга страна то ни предлага опасността от нови заблуждения. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, и израждането на нашия интелектуален живот в доста повърхностна полуинтелектуалност. Не беше ли време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур, за да смаят момичетата с имена и цитати? Беше време, когато в най-сериозните кръгове се произнасяше името на Микеланджело Антониони почти с благоговение. „Л’авентур“, „Ла’ноте“, „Блоуъп“ бяха станали филмово евангелие в средите на нашите кинодейци. Наши критици с модерни разбирания изнасяха доклади, в които говореха за „белетристично кино“ на Антониони, споменаваха се фрази като „камера — разказвач“ и като най-добър пример се сочеше кадърът, когато Жана Моро се разхожда покрай една тараба с афиши. Чувствувам, че някои вече се усмихват над това, което аз говоря. Че дори се стигна да спор между двама български режисьори — кой от тях има право на прякора „Антониони“.

А в действителност феноменът Антониони беше повече резултат на нашия български глад, отколкото на авторитетно световно признание. Неотдавна трябваше да гледам серия от най-добрите филми на Антониони. И трябва да призная, че изпитах чувство на дълбоко лично неудобство и срам. Първо, едва ли някой може да издържи на филмите му сега. Същите филми сега ми се показаха в истинската си стойност — дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозно глупава игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. За Бога, идете и ги вижте. Но ги гледайте не върху фона на „кубански казаци“, а върху фона на „Броненосецът Потемкин“. Оня от вас, който разбира от изкуство, ще почувствува веднага, че Микеланджело Антониони има твърде малко общо с великия Айзенщайн, или с Реноар, или с Бунюел, или с Рене Клер… Ако имах време бих ви цитирал от диалога в „Забрийска пойнт“, от който диалог ще се засрами всеки ученик. Ако има някакво качество у Антониони, това е чисто визуалният, фотографският му талант, който не е достатъчен, за да направи от един филм изкуство. Но така или иначе Антониониманията широко се разпространи в средите на нашите кинодейци и мисля, че допринесе много за фалшиви и претенциозни интелектуални български филми. Разбира се, всички тия критически дълбокомислени определения за „белетристично кино“ си остават чисти глупости.

Друг нашумял малко по-късно гений от улица „Раковски“, бе пак италианец — Пиетро Паоло Пазолини — поет, режисьор, марксист, актьор, художник и така нататък. Още една евтина мистериозна храна за нашия гладен интерес: от претенциозността на „Теорема“ ми се отщя да гледам кино за цяла година, „Декамерон“ и „Кентърберийските разкази“ са евтино търговско кино. И от целия Пиетро Паоло май остават само няколко кадри от „Евангелието на Матея“. Но за какъв дявол и как така ние приехме Пазолини за откровение? Какво ни каза той? На какво ни научи той? Какви нови пътища ни посочи?

И за да свърша с кинобоговете, нека само спомена огромния успех на „Един мъж и една жена“ на Льолуш. Когато филмът излезе у нас, един млад критик се опита да се опълчи срещу огромната вълна боготворци, като им каза, че това е една добре снета сантиментално-евтина история, подобна поне на десет хиляди филма. Щяха да го изядат. Наши интелектуалци и интелектуалки плачеха и казваха: „Това е!“

Днес едва ли някой може да вземе сериозно Льолуш. Опитайте се, ако имате възможност, да гледате днес „Долче Вита“ на Фелини. Филмът, който за нас в Дома на киното беше сензация, днес едва ли можете да го издържите докрай. Всичко е толкова повърхностно, толкова съшито с бели конци, че ние се чудим на себе си. Но някой ще каже, че киното е изкуство, което бързо остарява. Това не е вярно. Гледайте който щете филм на Бюнуел или на Айзенщайн, или голямото американско кино — ще се съгласите, че значителното изкуство не старее.

Но ако ние приехме с възторг и надарихме с несъществуващи качества модни неща, то причината за това беше изключително в нашата неосведоменост. И наистина, върху фона на наложената ни ограниченост, известни непознати неща трябваше да ни съблазнят с шарките си.

Почти същото, ако не и в по-голяма степен, бе положението в литературата. Така или иначе, благодарение на Дома на киното и на системата за привилегированите кинопрожекции, няколко хиляди души у нас можеха донякъде да си сверяват часовника със света, който се намира отвъд Голо Бърдо. Но с литературата работата беше по-безнадеждна. Колцина можеха да си позволят да четат чужди съвременни автори в оригинал? И как можеха да си набавят този оригинал? Благодарение на умни и благородни издателски работници, с цената на огромни усилия, нещичко се появи и у нас. Всеки знае как един приличен западен роман се разпродаваше за половин час. И това не беше евтина жажда за сензация, а голямата традиционна българска жажда за знание. Ала неосведомеността и липсата на критерии роди доста комични парадокси. Не ме е срам да призная, че имаше време, когато ние приехме сериозно и задълбочено криминалните романчета на Агата Кристи. Ние се опитахме да видим в тях повече от една забавна интрига. Ние приехме с най-невероятно благоговение другаря Хемингуей, смятайки го едва ли не за най-големия писател на века. Аз поне знам десетина мои колеги — писатели, които упорито имитираха Хемингуей, а един от тях дори гордо се нарече „българският Хемингуей“.

Никой не иска да каже, че Хемингуей е лош писател. Той сигурно има място в световната литература, но нашето боготворство го прие като супергений. Прочетете внимателно диалога му и се опитайте да го разберете. Няма ли да ви се стори ужасно маниерен, предвзет и фалшив? Опитайте се да говорите като Хемингуей и ще се озовете в положението на ученик, който се опитва да смае първата си любов със странни изрази. Харесвам „Да имаш и да нямаш“, „За кого удря часът“ и „Старецът и морето“, но Хемингуей е далече от мястото, на което ние го бяхме поставили. Другият ми пример е Алберто Моравия. Една също доста съмнително голяма литературна фигура, която, макар и в по-малък мащаб, има своите обожатели у нас. Третият ми пример е английският писател Дейвид Стори и неговият „Спортен Живот“, за която книга в София се разнасяха митове. Предпочитам разказа на Иван Мартинов за миньорите. Една от също много сензационните фигури у нас беше Джон Ъпдайк. При това той посети и България. Трябва да кажа, че той е един от писателите, които най-много са ме затруднили тук при опитите ми да ги изчета докрай. Това е една много банална, нищо неказваща, скучна проза. Всички описания са ми известни отнякъде, всички конфликти дълбоко познати. Сигурно за мнозина моите думи ще прозвучат едва ли не като светотатство, или като думи на човек, който се заяжда с големите имена в световната литература. Работата е там, че имената не са толкова големи, колкото ние ги бяхме приели. Но трябва също да кажа, че от редовното гледане на английската драматургия много ми се подобри мнението за нашата българска драматургия. Оказа се, че големите имена могат да пишат големи глупости, но това е друга тема и за друг път.

Това, което искам да изтъкна, е че липсата на осведоменост и неестественият начин да бъдем откъснати от световната култура и държани под похлупак, е единствената причина за твърде пламенното ни преклонение пред някои западни имена. И от друга страна — за незнанието на други, истински имена. Напълно съзнавам, че в изкуството много нещо е въпрос на субективно мнение, на вкус. Но както знаем — има общовалиден критерий. И по този общовалиден критерий Скот Фитцджералд и Уилям Фокнър са по-големи писатели от Хемингуей; Карло Леви и Джузепе ди Лампедуза са по-големи писатели от Алберто Моравия, както Пирандело е по-голям драматург от цялата днешна английска драматургия, взета заедно. Пак по-силата на този общовалиден критерий, „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас е един от големите романи на нашето време, какъвто е „Херцог“ на Сол Белоу, каквито са романите на Самуел Бекет (за които вероятно не сте и чули). Превеждайки Агата Кристи и Жорж Сименон, ние оставихме на заден план Алберт Камю. За срам ние още нямаме превод на Джеймс Джойс, интересният Сартр не е добре познат на нашата публика, която така и не знае за десетки наистина големи западни писатели. Съдейки от онова, което виждам по издателските планове в България, може би нещата бавно се подобряват. Но моята идея беше опасението ми, че ограниченията на културния обмен довеждат и до ограничения на критерия и от там, това невъзможно ентусиазирано харесване на „Нощният портиер“ и то от страна на хора, чиято естетическа чувствителност винаги съм ценял най-високо. Беше наистина странно да говоря с твърде интелигентни сънародници, които никога не бяха чули през живота си за Жан Жене. В замяна на това ми разхвалиха интелектуално-политическата мътеница на Маргарет Дюра, а именно пиесата и „Английската любовница“. Обяснението е това, което посочих в началото — жаждата за нещо различно. А Маргарет Дюра, така или иначе, е различна от драматургията на Орлин Василев и Величко Нешков и сравнена с тях тя вероятно е почти Шекспир, но сравнена с нивото на сериозната днешна драма тя е далеч по-скромна.

Радостно събитие е, че в България се играят Артър Милър, Едуард Олби, Юджин О’Нийл, Дюренмат и мнозина други наистина забележителни драматурзи, защото те принадлежат към онези големи световни творци, които поставят жалоните на съвременния критерий за изкуството. И следвайки тях човек ще си спести неудобството да изпада във възторг от модна посредственост.