Георги Марков
Какъвто животът, такъв и езикът

От няколко месеца насам, по инициатива на вестник „Отечествен фронт“ в България се води езикова дискусия под заглавие „Език мой, драг мой“, което е някакво социалистическо противопоставяне на класическото „Език мой, враг мой“. Причината за провеждането на тази дискусия е тревогата от състоянието на съвременния български език. Почти всички поместени материали, повече или по-малко, твърдят, че днес българският език е значително по-беден, ограничен, грозен и неизразителен, отколкото е бил в миналото. Човек, който следи редовно българските писания в последните години, не може да не забележи, че такава нерадостна картина на българския език съществува паралелно с цялата дандания за най-блестящи и невиждани успехи на българската литература и журналистика.

Спомням си, че в миналото няколко пъти се провеждаха подобни езикови дискусии, първата от които беше започната от Вълко Червенков. Той недвусмислено изрази отвращението си от езика на българските вестници. Но нито Червенков, нито последвалите го критици на лошия език, успяха да променят нещо. Българският език продължи да живее с болестите, които го бяха заразили, продължи застрашително да линее, да се изприщва от всевъзможните чуждици, поднасяни му безотговорно от полуинтелигентни чеда, и да губи здравия си пулс, оставен от класиците. Предполагам, че езикът на днешните български вестници и списания е най-малко два пъти по-беден, по-нечетивен и празен от съдържание, отколкото езикът на българските вестници и списания отпреди 50 и повече години. Когато при прочит преминете от класическа българска книга към съвременна книга, сътресението, което чувствувате, е горе-долу същото, каквото би почувствувал ездач на кон, който след галоп из равно поле, навлезе всред камънаци и падини. Другият случай, при който най-ярко можете да почувствувате грозотата и празнотата на съвременния български език, е преводът на чужд език. Всеки, който се е опитвал да преведе на чужд език днешни български писания, се е натъквал на тяхната непреводимост, която идва главно от странното съчетание на наивност, неточност и баналност. По някое време бях започнал да изрязвам вестникарски и писателски безсмислици. Скоро се натрупа голяма купчина, която бързо нарастваше и поради липса на място трябваше да се откажа от това занятие. Мога да кажа, че едно от челните места държеше вестник „Литературен фронт“.

Тъкмо победоносното шествие на лошия, обеднен и изпортен български език в днешната българска действителност навежда на мисълта, че силите, които стоят зад него и го налагат, са твърде мощни. Повече от явно е, че лошият български език не е дело на шепа некадърни журналисти и писатели, нито пък е наложен с някакъв неудачен указ. Това е език, който се корени дълбоко в днешната българска действителност и който е напълно законна рожба на тази действителност. Нещо повече — този лош и беден език е толкова реален и толкова присъщ на живота в България, че превръща идеите за неговото променяне (или разкрасяване) в болни халюцинации. Запитайте се само: какъв език съответствува на сегашната българска действителност? Вазовият? Яворовият? Йовковият?… или този на Драгомир Асенов и Богомил Райнов? Какъв език отива на българските делници? Красив или грозен? Богат или беден? Оригинален или банален?

Както всички предишни автори от предишни дискусии, така и пишещите граждани, които откликнаха на кампанията на вестник „Отечествен фронт“, упорито се стараят да си затварят очите и да си запушват ушите, за да не видят и чуят, че езикът има нещо общо с живота на хората, които го приказват. Мнозина от тези автори, които вероятно са марксисти и диалектици, пренебрегват същността на собствения си идеологически метод и разглеждат езика горе-долу както марсианците биха разгледали чуруликането на птичките в Парка на свободата, т.е. отричайки правото на езика да бъде израз на определен живот в определена епоха. Така те твърдят, че вината за сегашното нездравословно състояние на българския език била в чуждите думи, в продължаващите противоречия между „екането“ и „якането“, в липсата на „единен академичен правоговорен режим“, в лошото обучение по български език в училищата и т.н. В някои поместени писма на читатели са отправени вяли обвинения срещу писатели и журналисти. И пак никой не си задава въпроса — защо е всичко това? Защо писатели и журналисти си служат именно с лош език? Защо се употребяват къде трябва и къде не трябва, чужди думи? Защо в училищата се учи лош език?

И като че само един-единствен автор, писателят Николай Хайтов, се опитва предпазливо да докосне с пръст раната. (Той твърди, че си сложил пръста в раната, но аз не вярвам в това, защото иначе би останал без пръст). В своето слово, произнесено пред Третия конгрес на българските писатели и отпечатано в списание „Септември“ под заглавие „ЕЗИК И ЖИЗНЕНИ ЗАПАСИ“, Хайтов говори за връзката между език и живот, или по-точно — езика като израз на живота.

Неговата статия започва със сравнение между езика на един вестник отпреди 96 години, и два съвременни вестника. Хайтов установява, че речникът на съвременните вестници е по-беден от речника на стария вестник. После той напада безобразното вмъкване на чужди думи в българския език, като повтаря отдавна казани неща. Не съм никак сигурен дали телефонът и телевизорът могат съответно да се казват „слушалник“ и „гледалник“, но замяната на „игрище“ със „стадион“, на „образец“ с „еталон“, на „обред“ с „ритуал“ и т.н. е само много малка част от пренебрежението и унижението, на което българският език бива подлаган от своите чеда, които, особено в последните години, проявяват истинска страст към употребата на чужди думи. Вземете, която искате статия от вестник „НАРОДНА КУЛТУРА“ и вие ще видите българската реч простреляна от множество чужди куршуми. Хайтов обаче не споменава най-просташката изява на гаврата с българския език, а именно имената, които днешните жители на България дават на децата си. Няколко дни преди да напусна София, двамата с един поет — мой приятел, стояхме облегнати на оградата на училището, намиращо се на ъгъла на „Раковски“ и „Патриарх Евтимий“. В двора ученици и ученички играеха гимнастика и учителката викаше едно след друго имената им. Ние чухме Жаклин, Жанин, Розалинда, Зоя, Володя, Роберт, Офелия и други все отбор български имена. От любопитство помолихме учителката да ми покаже списъка на учениците. И там не видяхме нито един Иван, Георги, Димитър, Стоян, Стефан, Петър; нито пък Райна, Пенка или Донка. Никога преди в българската история такава пошла вълна на чуждопоклонничество не бе заливала страната. И макар, че въпросът с тези имена бе повдиган многократно, никой не се зае да го разследва и да открие защо българските майки и бащи почнаха да наричат децата си с чужди имена?

Въпросът за чуждите думи и чуждите имена е само малка част от големия въпрос за българския език.

И тук Николай Хайтов внезапно и силно казва, че главната причина за обедняването на езика е, за съжаление, ОБЕДНЯВАНЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕ. И по-нататък той добавя — „бедни представи, бедна мисъл, бедно слово. Това е желязната взаимозависимост между умственото складче и онова, което излиза наяве било чрез писането, било чрез изговореното слово“.

Съзнал в секунда, че може да остане без пръста, с който е докоснал раната, Хайтов панически бяга от собствената си истина и вяло добавя, че той не искал да каже, че представите в главите на съвременните хора били по-бедни от вчера или завчера. Той смята, че обикновените хора говорели мелодично и красиво. И следователно, той предпочита да стовари вината за бедния език на литераторите, писателите и журналистите, т.е. хората на словото.

Без съмнение вината е огромна, защото словото е тяхната професия, ако не е тяхното призвание. Но аз не смятам, че Хайтов сериозно вярва, че извън литературните среди из България се шири красив и звучен език, и само литераторите са глухи да го възприемат. Онези сполучливи, богати и красиви народни изрази, които той вероятно има предвид, са точно такава рядкост, каквато рядкост са хубаво написаните художествени произведения. Защото ако езикът на един народ, от една страна, е отражение на живота на този народ, то от друга страна, езикът влияе върху самия живот. Или ако животът подхранва човека с бедни представи, то тия бедни представи от своя страна водят човека към беден живот. И по силата на тази взаимна връзка между живот и език, ние наблюдаваме истинско единство между живота и езика на всяко духовно осакатено човешко същество, както и на всяко духовно богато същество. Баналностите, безсмислиците, клишетата, празните изрази, с които са залети българските вестници, днес не биха представлявали никаква опасност, ако не биваха поемани от милиони хора, ако не влизаха в тяхната делнична употреба, ако хората не започнеха да говорят като вестниците. Става ми лошо като си помисля за пораженията, които словестното производство на режима нанася именно върху представите на своите граждани.

Ала Хайтов предпочита да не засяга този въпрос, защото той е много голям и много страшен. Вместо това той отправя стрелите си срещу своите събратя. Той казва:

„Защо е така? Защо мисловните складове на значителна част от хората да боравят с живото и писано слово, са в това незавидно състояние? Животът ли става по-опростен? Ами! Той става все по-сложен, въпреки че днес е по-добър от вчера. Все по-сложен и напрегнат. Вината за обедняването на представите, опростяването на мисълта и обезличаването на живото и писаното слово, се дължи на отчуждението. Зная, че силна и неприятна дума употребявам, но ще я повторя: отчуждението, което дойде с професионализирането на писатели и журналисти, отчуждението от тъй наречения «жив живот».“

И Хайтов обяснява какво според него значи жив живот. Той е различен от „друг един живот — измислен, книжен, който може да се намери само във вестниците и в книгите, т.е. литературата. Измислен от хората, които не познават живота и затова са принудени да го наподобяват и да го измислят“.

Не мога да избегна чувството, че цялата тази публична изповед на Хайтов е полуискрена — полунеискрена, затова, след като каже една истина, първата му работа е да я размаже. Наистина мисловните складове на голяма част от пишещите братя са бедни. Но Хайтов не казва, че това е задължителна бедност на представите, която пък е условие за даване на зелена улица на всеки автор. Смята ли Николай Хайтов, че един автор с богати представи би могъл да бъде допуснат на пазара? И какво значи бедна и богата представа? Не вижда ли той, че най-бедните и оскъдни представи се налагат от господствуващите догми на идеологията? Не вижда ли, че сивият цвят на изразните средства, който води до сивата литература, следва от идеологическите рецепти, една от които е социалистическият реализъм? Не му ли е ясно на Хайтов, че бедността на езика има много нещо общо с отсъствието на личности, с отсъствието на свой собствен мироглед и свой собствен образ. Колко богати и интересни личности Хайтов познава около себе си? И вярва ли той, че ако такава богата и силна личност се появи, то неизбежният конфликт, който ще избухне между нея и сивото блато, не ще я погуби? Какъв език могат да произведат безличията? Безличен.

Така че бедността на живота, която намира съответния израз в бедността на езика, е напълно логично следствие от действителността, всред която българските граждани живеят. Ако отидем малко по-нататък ще видим, че единствената интелектуална дейност, която партията се стреми да насади в страната, е папагалниченето и немисленето. Цялата огромна партийна машина работи, за да кара хората да не мислят със собствените си глави и да не говорят собствения си език. Хайтов не споменава нито дума за друго важно препятствие в развитието на езика — липсата на информация. Нали тъкмо партийната машина преработва многоцветното духовно богатство на света, за да го превърне в едноцветна своя храна, с която храни своите граждани. За какъв богат език може да се говори без богати мисли?

Вярно е, че съществува друг живот, извън този в клуба на журналистите, клуба на писателите или Руския клуб. Но кой писател или журналист би дръзнал да отиде да го види? И кой би дръзнал да напечата това, което е видял?

Това, което Хайтов предлага за излизане от еднообразието на писателския живот в София и за „свързване“ с живота, не се различава с нищо от дежурните официални приказки на тема „творците по-близо до народа“, което пък е вариант на македонския израз „мижи да те лажем“. Хайтов знае много добре, че ако един писател като него се опита да отрази по своему, честно, искрено и дълбоко действителността около него, той не ще бъде повече официално признат писател. Следователно това, което писатели и журналисти по същество правят, е да лъжат, като се кандърдисват едни други, че казват истината. И тъй като лъжите им са едни и същи, тъй като са поръчани от един и същ работодател, те създават това чувство за еднообразие, от което самият Хайтов се ужасява.

Въпросът за днешното състояние на българския език е много голям въпрос. Той е въпрос преди всичко за живота, който хората живеят, и за правото да мислят и казват свободно всичко, което ги вълнува.

За какво богато и красиво слово може да се говори, без да има свобода на словото?