Георги Марков
Идеали, идеология и действителност — ІV

Миналия път аз се спрях на едно от типичните явления в българската днешна действителност — корупцията. Днес, логично, ще разгледам най-корумпиращия фактор не само в България, но и във всички страни, приели по ирония на историята варварската структура на съветското общество и режим. ПРИВИЛЕГИЯТА. Една дума, чието съвременно съдържание ни праща отвъд Великата френска революция, отвъд акта за отменяне на крепостничеството на Александър ІІ, отвъд всякакви цивилизовани разбирания за свобода и справедливост. Или нека напомня думите на големия английски писател Джордж Оруел, който писа, че никой не е нанесъл по-силни удари върху световната идея за социализъм, отколкото съветския режим и съветската действителност. Тъкмо привилегията е най-силното доказателство, че не може и дума да става за какъвто и да е вид социализъм в страните от Източна Европа; да говорим за социализъм при почти феодално общество, значи да се гаврим с едно от най-скъпите въжделения на човечеството.

Но нека започна с една истинска история.

По-възрастните от слушателите сигурно си спомнят за Царя на вилите, известния крадец отпреди войната, който ограбваше единствено вилите на богатите и след това като български Робин Худ раздаваше пари и помощи на бедняците от „Хаджи Димитър“ или квартал „Надежда“. Царя на вилите беше решил, че вилата е резултат на кражба, че притежаването на вила е дълбоко нечестно печалбарство, и той със собствените си сили се опитваше да коригира социалната несправедливост. За полицията той беше опасен крадец. В края на краищата по време на войната той беше заловен и осъден. В затвора Царя на вилите, като криминален, имал по-голяма свобода на движение, мисля, че даже е могъл и да излиза от време на време като куриер или нещо подобно. Естествено, той се сближил с политическите затворници и специално с комунистите. В известен период той е извършил неоценими услуги на намиращите се в затвора партийни организации, осъществявал е връзката между тях и външния свят. И затова, когато идва девети септември, Царя на вилите някак естествено се присъединява към партийните редици. Той постъпва на работа в милицията и се занимава с криминалните дела. Заема някакъв началнически пост, изпратен е да учи (мисля, в Съветския съюз) и както е прието да се казва на партиен език, „развивал се“ добре. По-късно му е предложен по-висок пост и всичко изглеждало съвсем нормално, когато една сутрин бившият Цар на вилите си подал оставката. На въпросите защо прави това той отговорил, че смятал себе си неподходящ за работа в милицията. И така той напуснал. Малко след това дошла новината за първата ограбена вила. Защото било тъкмо времето, когато отново се появили частните вили на привилегированата върхушка, когато „виладжийството“ отново станало синоним на богатство и новоизлюпената по съветски тип българска аристокрация се отдала било на обсебване, било на строителство на вили. Последвала серия от кражби на вили и за милицията вече не било тайна кой е крадецът. Служителите от криминалния отдел на милицията изпитали известно затруднение, когато се срещнали със своя бивш колега и началник. Те го попитали защо той отново е започнал стария си занаят. А Царя на вилите казал: „Защото пак има вили.“ „Но тия вили — забелязали те — не принадлежат вече на буржоазията, а на наши другари.“ „Има ли някаква разлика? — попитал Царя на вилите. — Да имаш вила днес, значи да си крадец! Никой не е получил вила по честен път! Ако беше честно, всички хора щяха да имат вили!“ И така той им развил своето философско отношение към света, като смятал вилата за най-точния показател на социалната несправедливост, на общественото мошеничество и корупция. „Честни хора — казал той — не притежават вили.“

Служителите от милицията, които са водили този разговор, са изпитали несъмнени симпатии към Царя на вилите, но законът си бил закон, те трябвало да бранят материалните придобивки на властвуващата върхушка. И те го предупредили да спре веднага своята дейност. Като отговор само една седмица по-късно Царя на вилите ограбил вилата на най-висш партиен сановник, струва ми се, доколкото си спомням, на самия министър на вътрешните работи. Арестували го, съдили го и го затворили. Но все пак, като помнели огромните заслуги на Царя на вилите от времето на войната, вместо обикновена килия му обзавели специална стая в Централния затвор в София, където той живял при прилични условия до смъртта си преди няколко години.

Историята на Царя на вилите е може би най-показателна за онова, което е станало и става в нашата страна.

Ако се върнем малко по-назад, в близката история на нашия народ, ние ще видим, че издигането на привилегията в култ, довеждането на обществените и личните взаимоотношения до реализирането на една или друга степен на привилегия — всичко това е абсолютно дело на сегашния режим, че е почти непознато явление преди девети септември. Какво значи привилегия? Даване на известни предимства или облагодетелствуване — за сметка на останалите граждани или спрямо останалите граждани. Преди девети септември привилегии в България се даваха на героите и инвалидите от войните, но тези привилегии не надхвърлиха скромните рамки на безплатното пътуване по железници и трамваи или безплатното ходене на баня. Очевидно е, че аз не говоря за този вид привилегии, които са нещо съвсем нормално. Става дума за онова, което дойде у нас като задължително подражателство на съветския опит. Точно съветските представители на Българската комунистическа партия, начело с Георги Димитров, донесоха за първи път в нашата страна съветското разделение на привилегирована партийна каста и стадо. Деление, в сравнение с което Петър Велики и Иван Грозни изглеждат истински демократи. От бележките на Светлана Сталина ние научаваме как след Ленин, в периода на тридесетте години, Сталин създава и оформя своята привилегирована каста, чийто образец българските му подражатели копират твърде буквално. Сталин беше варварин и неговата плебейщина естествено го тласкаше към съблазните на аристокрацията, на богоизбраните, на пищните титли и безгранични привилегии. Привилегията му беше нужна като средство за възнаграждение, с което той заплащаше на своите хора. Нека сега обърна внимание на този особен факт — заплащане с привилегия. Сталин и българските му последователи не заплащаха и не плащат верността на хората си с пари. Заплатите, които хората от върхушката получават, не са много по-големи от средните заплати на обикновените граждани. Ако вместо привилегии заплащането на хората от кастата ставаше с пари, то възниква една опасност. Постепенно дадени хора да натрупат спестявания (поради огромното заплащане) и да станат икономически независими, което би им позволило в определен деликатен момент да престанат да пеят в унисон с хора на вожда и да се опитат да бъдат самостоятелни. В случая с привилегията нищо подобно не може да стане. Ако дадените пари трудно могат да бъдат взети назад, то привилегията може да бъде отнета с драсването на един подпис. Всички знаят случаи, при които довчерашно партийно величие, ползуващо се с всичките огромни облаги на хората от тавана, със специалното снабдяване, разкошната държавна вила, луксозните лимузини, валутната сметка в банката и възможността да получи куп изгодни услуги — как само в един момент това същото величие се озоваваше на улицата, за да се нареди на опашката за трамвай като най-обикновен непривилегирован гражданин. Следователно привилегията се оказва едно много добро средство за държане на определени хора в пълна зависимост. Много пъти съм чул да казват: „Аз бих му казал истината, но това значи да се простя с всичко.“

От историческа гледна точка — нищо ново. Просто възпроизвеждане на практиката на средните векове.

И така хората у нас, които дойдоха на власт в името на един нов, по-справедлив и по-достоен човешки живот, само в пет години създадоха, укрепиха и развиха до най-висша степен привилегията и привилегированото общество. Довчерашните борци за свобода и комунизъм сега се наредиха в списъка на привилегированите и поискаха да им се плати всичко с лихвите, разбира се, за сметка на народа. Герои и псевдогерои сметнаха за съвсем естествено във време, когато народът пристяга колана си, те да преяждат от продуктите на специалното снабдяване и да се боричкат помежду си, за да докопат по-привилегировано положение. Бивши партизани, политзатворници и техни помагачи се втурнаха към държавната хазна за привилегии и поискаха да им се плати. Всеки един, който бе изял два шамара в полицията, се смяташе абсолютно в правото си да язди българския народ поне двадесет години. Някой някога беше казал, че комунизмът е идея за аристократи или най-високосъзнателни интелигенти. Затова съвсем малко бяха ония оцелели истински герои, които знаеха, че с героизма им се свършва в момента, в който им бъде платено. Огромен брой хора материализираха неизпълнените си смъртни присъди по такъв пищен начин, че човек има впечатлението, че те смятат света за длъжник во веки веков. Новоизлюпените властници се състезаваха по измислянето на подвизи в миналото с цел да получат повече. В един момент като че всички партийци бяха обхванати от манията да намерят на всяка цена нещо героично в своето минало и да го докажат, за да получат съответната значка, признание и право на някаква привилегия. Хиляди страхопъзльовци и нищожества взаимно си услужваха с биографични данни, за да се изкарат чиста проба революционери, за да стигнат до кокала. Ако прочетете хилядите мемоари, издадени в България днес, ще видите, че това е най-героичната страна в света и че в периода от Септемврийското въстание през 1923 година до 1944 година България е имала повече герои, отколкото света в цялото си съществуване. Никой не би имал нищо против героичните бабини деветини, ако те не бяха заявление за привилегия. Впоследствие, когато героичното минало престана да бъде предмет на нови привилегии, вниманието на алчните плебеи беше прехвърлено върху съвременната служба. „Служенето“ в най-буквалния смисъл на думата стана главният източник на привилегии в следсталиновия период. Разбира се, тук трябва да направим ново разграничение — че между привилегиите, давани на хората на труда, като героите на социалистическия труд, знатните миньори или знатните овчари, от една страна, и партийната върхушка, от друга — има огромна разлика. Дадените мънички привилегии на първите са само допълнение към медала и не водят до промяна на тяхното обществено и социално положение. Докато втората привилегия ви прави член на избрано общество, което не може да се нарече класа, тъй като няма класови корени, а е каста. Принадлежността към кастата е нещо като благородническо звание от времето на Краля Слънце. Влизането и излизането от кастата на привилегированите е един твърде труден процес. За да влезете, заслугите ви трябва да са огромни, и то не грехове спрямо народа или каузата на марксизма, а грехове спрямо кастата. Точно по времето на Сталин българската каста начало с Вълко Червенков се обособи като аристократичен връх, като спусна между себе си и народа било плътните пердета на лимузините, било дебелите стени на страхотно охраняваните вили или дворци. Каста, която точно като Сталин изолира себе си от всякакъв реален контакт с народ и действителност и се затвори в замъка на привилегията, като, разбира се, осигури не само себе си, но и децата си, и внуците си. Конкретните форми на привилегията у нас се простират в най-широки граници — от трагичното до смешното.

Защото наистина е трагична смехория да наблюдавате всички тия бивши синове и дъщери на селото, бивши воловари, кравари и магарищари, които сега се опитват да живеят живота на мадам Помпадур и да раздават аристократични маниери в името на… комунизма.

Ето че пак се връщаме при Маркс и Енгелс, за да подирим къде и как те са обосновали диалектическото съществуване на подобна привилегирована каста, защото понятието „диктатура на пролетариата“ поначало изглежда несъвместимо с „диктатура на новата аристокрация“. Много ми се иска да запитам видните теоретици на съвременния марксизъм у нас и в Съветския съюз как ще обяснят революционната същност на това явление, защото по някаква случайност до ден днешен нито един от тях не е спрял вниманието си върху този исторически феномен. В идущото предаване ще се спра на конкретните форми на привилегията и тяхното въздействие върху психологията и възпитанието на народа.