Георги Марков
Йонеско отблизо

Предполагам, че първото приближаване към знаменитостите, които въображението ни е рисувало с твърде привлекателни бои, крие голямата опасност от разочарование. Отблизо почти винаги излиза, че знаменитостта е малко нещо кривогледа, че гласът й е неприятно съскащ, че изразът й не е от най-интелигентните — и особено когато знаменитостта загатне, че вярва в собствената си знаменитост… тогава ние си прибираме ореола обратно, защото имаме чувството, че са ни излъгали. Може би затова е толкова трудно за знаменитостите да се явяват пред публика. Явяване, от което те трудно могат да спечелят. Разбира се, главната вина за това разочарование си е преди всичко наша. Кой ни е карал да си въобразяваме произволни неща, а след това да искаме от горката знаменитост да храни нашите представи?

Трябва да си призная обаче, че въпреки неособеното ми уважение към срещи със звезди и съзвездия от дълги години имах желанието да видя отблизо Йонеско — френския румънец или румънския французин, най-шумния и колоритния от бащите на антитеатъра, оня, когото традиционалистите все още смятат за литературен шмекер, а френската академия му даде креслото на безсмъртието, човека и писателя, за когото сякаш няма нищо сериозно на този свят, или по-точно — единственото сериозно нещо е несериозното.

Затова преди известно време с голямо удоволствие се запътих за Оксфорд, за да присъствувам на една предварителна или показна прожекция на първия филм на Йожен Йонеско, наречен „Вазата“, който щеше да се покаже пред академична публика. Във влака аз си припомнях шока, който господин Йонеско предизвика миналата година с последната си пиеса „Макбет“, една грандиозна пародия на Шекспировия оригинал и на класическите интерпретации. В Париж тази пиеса беше една огромна гавра с Френския национален театър, а в Лондон — още по-голяма гавра с евангелието на английската драма. Тогава Йонеско написа в програмата към представлението, че „всички диктатори стават параноици“ и че „светът ще се умири само когато престане да бъде управляван от държавата“.

Човешките същества са егоисти, общественият живот е една опасна измама и ние можем само да се смеем на неговата абсурдност. Има нещо безкрайно силно и вярно в това, че от нормална човешка гледна точка „Макбет“ е един абсурд, както Сталин е един абсурд, както не един и два съвременни диктаторски режима са също абсурдни, и се изисква дълбока неинтелигентност, за да се смятат за нещо повече от патологична абсурдност.

Онова, което дълбоко ме е привличало у Йонеско, е настойчивостта му да казва нещата такива, каквито той смята, че са, и каквито според мен не са много далеч от истината. И, разбира се, с езика на един театър, където конците, които дърпат куклите, не само не са прикрити, но са очевидно удебелени, така че всеки да следи процеса на дърпането и на играта.

Всъщност: кой е Йонеско? Той е роден в 1912 година в Слатина, Румъния. Майка му е французойка, така че неговият първи език е френският, толкова повече, че почти веднага след раждането му семейството Йонеско се прехвърля да живее в Париж, където преминават детските му години. Следва ново отиване в Румъния. Йонеско следва и завършва университета в Букурещ, пише своите първи поеми, които са елегии, повлияни много от Метерлинк, и критики, които са протест срещу властвуващото тогавашно влияние на големия румънски поет Тудор Аргези, поета Йон Барбу и романиста Петреско. Един от забавните анекдоти по това време е, че Йонеско написва два памфлета за горните трима писатели — в единия той ги възхвалява до небесата. В другия ги срива със земята. Той отпечатва и двата памфлета едновременно, доказвайки правдоподобността на поддържането на две взаимноизключващи се мнения. По-късно Йонеско преподава френски в един букурещки колеж и малко преди войната отново се завръща във Франция. През целия си живот той мечтае да пише, той иска да пише и той пише. Той не обича театъра, ядосва го прикритото присъствие на конците, които дърпат куклите, ядосва го играта на актьорите, които се опитват да имитират до пълно покритие образи от живота, вместо да се разграничат от тях. Той открива, че думите в действителност нямат съдържание, че те са безсмислени, но което е още по-силно — че не съществува никакъв истински, реален начин за съобщение между хората. Йонеско изследва внимателно обществото, сред което живее, историята на обществото, на обществената организация, за да декларира своето убеждение, че това общество всъщност е една от главните бариери, която пречи на хората да кореспондират един с друг. Той приписва на обществото много грехове. „Нито едно човешко общество не е успяло да премахне човешката тъга, нито една политическа система не може да ни избави от болката на живота, от страха от смъртта, от нашата жажда за абсолютното… Оттук следва необходимостта да се захвърли езикът на обществото, който не представлява нищо друго освен клишета, празни формулировки и изтъркани лозунги.“

Но времето си минава и Йонеско е съвсем далече и от литературната слава, и от признанието, и от осъществяването на своите идеи. Дори след войната той все още няма ясна идея какво точно да пише, като че талантът му безцелно търси своята форма или своя жанр. През 1948 година става нещо съвсем случайно. Йонеско решава да учи английски и за тази цел си изписва едно ръководство по учене на английски. Като добър ученик той започва да преписва цели пасажи от уроците си и да се опитва да ги запомни наизуст. Повтаряйки многократно разните фрази, той разбира, че тези английски фрази му откриват такива невероятни истини, като „седмицата има седем дни“, „подът е отдолу, а таванът е отгоре“, че „полето е по-тихо от града“, и така нататък… Йонеско е поразен от факта, че съществуват фрази, които разкриват такива неоспорими истини. По-нататък в учебника му, господин и госпожа Смит разговарят помежду си, изтъквайки един на друг факти, които те много добре знаят. Например съпругата информира съпруга, че те имат седем деца, че живеят в околностите на Лондон, че слугинята им се казва Мери и че съпругът е счетоводител… После пристигат гости на семейството Смит и двете семейства разговарят помежду си, информирайки се един друг с факти, които те превъзходно знаят.

Целият този абсурден разговор, в който се установяват установени неща, разкриването на истини от рода на „хлябът служи за ядене“ тласкат Йонеско неизбежно към написването на пиеса, която трябва да превърне малкия наръчник по английски в карикатура и пародия на обществото, повтарящо безсмислените клишета. Това е първата пиеса на Йонеско, онази, която го отведе на сцената и която и до ден днешен можете да видите в мъничкия мръсен салон на театър „Л’Юшет“ в Париж — „ПЛЕШИВАТА ПЕВИЦА“.

Нямам намерение да правя цялостен портрет на Йонеско и само припомням тези биографични моменти, за да оправдая собствения си интерес към него и пътуването ми, да видя, след толкова много пиеси, първия му филм. Времето показа, че след „Плешивата певица“ Йонеско се превърна в един от най-великолепните театрални карикатуристи и пародисти на времето и обществото, в което живеем. Цял свят се смя и се смее (макар понякога и твърде болезнено) на такива великолепни гаври, като „Столовете“, или „Носорозите“, или „Урокът“ и много други, защото си е истина, че езикът не ни обединява, а ни разделя, че обществото не ни свързва, а ни противопоставя, и т.н… Неотдавна Йонеско провокационно каза, че всичко, което бил научил от световните драматурзи, дошло единствено от неговия румънски предшественик Йон Лука Караджале, когото той смята за най-великия драматург. На мен ми се струва, че ако не друго, човек може да долови у Йонесковите пиеси чистотата на смеха на Караджале.

И в Оксфорд, пред твърде сдържаната, мълчалива, скептична и доста изискана публика, Йонеско се появи като герой на Караджале. Той се усмихваше с някаква клоунска доброта и с мек, почти гальовен глас казваше:

„Ама много ви благодаря, че гледахте моя филм. Вие, англичаните, сте толкова учтиви хора. В Париж хората си излязоха на десетата минута, в Италия съм сигурен, че ще напуснат след пет минути, а пък германците щяха да му откъртят един сън… Благодаря ви, вие сте толкова учтиви!“

Всички наоколо се усмихваха, и той се усмихваше, а аз се чудех какво да мисля за филма му „Вазата“. Най-общо казано, това беше един филм за смъртта, в който Йонеско лично играеше ролята на един старец. Старец, който съзнава неизбежното приближаване на смъртта. Този процес на осъзнаване на края върху екрана бе изразен чрез поток от символични картини, като например ронещи се стени, парчета напукани или строшени огледала, облаци, които се провират под отворени прозорци (смъртта винаги идва от небето) — твърде натуралистични и неприятни за гледане картини на гниещи вещества в едър план, — докато камерата се спря върху самия господин Йонеско, който, боядисан с бяла боя, лежеше мъртъв в една река. Едното око на Йонеско гледаше в сивото небе, за което той настояваше, че било синьо. Тъкмо присъствието на това око доведе до нещо като оптимистичен край.

Както чувате, не е възможно филмът нито да се разкаже, нито да се обясни. И изглежда, за да избегне подобни досадни въпроси, веднага след края на прожекцията Йонеско се провикна към залата:

„Има ли между публиката някой психоаналитик, който да може да разясни филма на самия мен?“

Всички се разсмяха, докато един студент все пак запита:

„Господин Йонеско, този филм помогна ли ви все пак да разрешите личните си проблеми?“

„Донякъде да, донякъде не…“ — отвърна все така засмян драматургът и отново благодари за вниманието и за търпението на публиката, която според него се държала храбро.

После, с все същото клоунско лице, Йонеско се зае да обясни мотивите, които са го водили при създаването на този филм „ВАЗАТА“.

Той каза приблизително следното:

„Главният проблем, който ние имаме, това е смъртта. Всичко друго не е толкова важно. Смъртта ни създава усещане за нашата ограниченост. При един последен анализ на живота ни ние никога не знаем какво сме правили. Има един елемент в моя филм, който носи някаква надежда. Това е окото. Окото, което е символ на нашето съзнаване на смъртта.“

Някой запита Йонеско дали филмът му е картина на живота, на което той отговори, че този филм е „част от самия него“, и добави:

„Както видяхте, в моя филм липсва любовта. Не защото аз смятах, че любовта няма място във филм, който е съзнаване на смъртта, а тъкмо обратното — защото нейното отсъствие е същността на проблемите, изправени пред моя герой. Той няма никой, който да му помогне да живее. Без любов светът е невъзможен. Не знам защо това е така, но си е чиста истина. Това е още една причина аз да не вярвам в революцията. Революцията е един отдушник на омразата, а не на любовта…“

И Йонеско се впусна в една от своите любими полемики, доказвайки, че всъщност най-голямата измама, която хората са успели да реализират, това е революцията, която иде да измами надеждите за други отношения, за друго общество, за други хора.

Трябва да кажа, че рядко съм слушал по-приятен събеседник от Йонеско, може би защото лицето му и гласът му казваха повече от думите, имах чувството, че той съзнава, че е старецът, боядисан в бяло, легнал в реката, за да представи символично съзнаването на смъртта — и нищо повече, че зад всичко стои тъжната ирония на това мистериозно съзнаване. И докато го слушах, си припомнях цялата му теория за театъра, за абсурда, за смеха.

„Хуморът е единствената възможност, която ние притежаваме, за да се разграничим едни от други.“