Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

По разбираеми съображения животът на народите в комунистическите страни винаги е бил обект на внимание и любопитство от страна на останалите народи. Няма ден, в който по страниците на вестници и списания в свободния свят да не се появяват описания на живота във въпросните страни. Техните автори, често пъти смели и находчиви кореспонденти, трябва да преодоляват огромни мъчнотии, за да влязат в контакт с хората, да преминат стената на мълчанието и страха, поддържана упорито от органите на сигурността, и трябва да проявяват фантастична изобретателност, за да се доберат до живи, неподправени факти. Много пъти те успешно напипват пулса на истински събития и явления, а нерядко остават само с оскъдни и понякога повърхностни наблюдения. Така например в последните две седмици кореспондентите на в-к „Вашингтон пост“ от Източна Европа — Роберт Кайзер и Дан Морган — публикуваха серия от обширни материали за живота в комунистическите страни, за изкуството, за морала, за младежта и т.н. Много от техните впечатления са напълно достоверни и задълбочени, валидни за всички описани страни. Но онова, което ми направи силно впечатление, е, че те не отдават почти никакво внимание на България и българския живот, а спират погледите си изключително на Съветския съюз, Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия и Източна Германия плюс Югославия. Може да се каже, че от всички източни страни най-пренебрегваната страна (по отношение на журналистическо внимание) е България. В много кореспонденции тя е била отбелязвана в две направления — било като туристически обект, било като страна на тъжно безличие, някакъв неинтересен придатък на съветската империя.

Мисля, че това пренебрежение е дълбоко неоснователно, защото от гледна точка на развитието на живота в комунистическите страни България представлява далеч по-типичен пример от останалите източноевропейски страни, в българската действителност най-ярко се изявяват основните моменти на идеологическата диктатура и най-красноречивите резултати от т.нар. строителство на социализма. Днешната българска действителност е абсолютна рожба на творчеството на комунистическата идеология, при това несмутена нито от Унгарско въстание, нито от чехословашки събития, нито от полски или германски бунтове. България е единствената страна в света, с която Съветският съюз не се е карал. И естествено животът там, протекъл при тия идилични идеологически условия, би трябвало да бъде и най-показателен за възможностите на този тип режими.

Всичко това е основание да се опитам в серия от радиопредавания под общото заглавие „Идеали, идеология и действителност“ да се спра на известни и недотам известни страни от най-новата българска история, и то главно на онова, което не се съдържа в пищните цифри на статистическите данни и което Маркс удобно е поставил не в базата, а в надстройката — духовния и нравствения живот на хората.

Но нека започна от началото.

Край