Георги Марков
За големия български роман

Може ли България да напише голям роман? Според писателя Йордан Радичков България няма таланта да напише голям роман. А според вестник „Литературен фронт“ тя вече го е написала — и не един или два, ами цяла дузина все големи и най-големи романи. В специалната редакционна статия органът на Съюза на българските писатели се сърди на своя член, че изказал такова абсурдно мнение, дърпа му ушите и с тона на някогашен махленски стражар му дава настоятелен съвет за благовъзпитание. Разбира се, по съвсем нелитературен начин на Радичков се напомня да си знае мястото и да не изказва мнения, които противоречат на официалните. В тона на уводната статия има нещо, което ми подсказва, че въпросът не е само до еретическото изказване на Радичков за романа, а за нещо друго, вероятно още една от поредните разправи с прегрешил писател. Но това си е тяхна, вътрешна работа, която, откровено казано, не ме интересува. Ако има нещо, което ми е много неприятно, то е да се занимавам с „Литературен фронт“ и с писанията му. Първо, страда човешкото ми самочувствие, второ, страда националното ми самочувствие, и трето, страда професионалното ми самочувствие. Но въпросът е за големия български роман, създадения и несъздадения. И тъй като съм от ония, които смятат, че творческият процес е дълбоко индивидуално и частно нещо, не мога да приема претенциите на каква да е обществена организация — било тази на писателите, или тази на гробарите, — че има нещо общо със създаването. От компетентността на анонимната статия на „Литературен фронт“ излиза, че Достоевски и Толстой, Стендал и Флобер, Томас Ман и Уилям Фокнър — всички са били все членове на творчески съюзи и благодарение на това са написали големите си романи. Дори вестникът стига дотам, да сравни контрактациите, давани някога на Микеланджело и Леонардо да Винчи, с контрактациите, давани на Стефан Поптонев, защото били резултат на все същата обществена поръчка. Истина е, че и в двата случая са давани пари, в единия — папски пари, в другия — партийни пари. Но резултатите са различни. И въпросът сега е за разликата, или по-точно за отсъствието на български литературен Леонардо да Винчи, който да създаде големия български роман.

Радичков категорично заявява: „България досега не е създала нито един голям роман и аз мисля, че тя няма таланта да създаде един голям роман.“ Колкото искрено и правдиво да звучи това изказване, в него има неща, които трябва да се уточнят. Най-напред ме смущава думата „България“, защото мисля, че никой няма право да категоризира или да говори от името и за цяла страна, която съществува не от 30 години. Второ, трябва да се уточни — кой е България? Защото живеенето в България съвсем не е гаранция, че някой е българин, че служи на български интереси или пък създава българска литература. Както съм посочвал и друг път, едни от най-хубавите произведения на нашата класика са били създадени в чужбина.

Но преди всичко — какво е ГОЛЯМ роман? Може би целият спор между Радичков и „Литературен фронт“ да се свежда просто до разлика в критериите и след като ги уточнят, те ще могат братски да се разцелуват. Все пак кой би дръзнал да каже, че ние имаме романи, равни на „Братя Карамазови“, „Ана Каренина“, „Червено и черно“, „Светлина през август“? Ако това са „големите“ романи, Радичков е напълно прав в първата част на мнението си, която се отнася за миналото. Колкото и фанатици да са редакторите от „Литературен фронт“, едва ли биха поставили знак за равенство между „Хаджи Мурат“ и „Крадецът на праскови“, между „Възкресение“ и „Железният светилник“ или между „Великият Гетсби“ и „Иван Кондарев“. Няма съмнение, че въпросните български творби имат сериозни литературни качества, но те не са, и за съжаление не могат да бъдат приети за „големи“ в световен литературен мащаб. В българските граници те имат своето важно място и значение. Вероятно много малко романи в световната литература са имали такова огромно вътрешно значение като „Под игото“, може би защото за дълги години беше единственият наш роман. Много време преди Радичков Емилиян Станев направи почти същото изказване. Спомням си, бяхме отишли на среща с румънска писателска делегация, където той внезапно заяви, че го измъчвала мисълта, че на „полиците зад мене няма нищо“. Той говореше за необходимостта от литературна приемственост, от литературна традиция, която, колкото и добри патриоти да сме, не можем да измислим. Тогава изказването на Емилиян Станев предизвика в определени наши среди същата реакция, която предизвиква сега изказването на Радичков. Скараха му се, че нямал право тъкмо пред чужденци да изразява такива непатриотични мисли. Винаги е имало у нас хора, които не са правили сериозна разлика между дядо Чинтулов и Пушкин.

И вероятно тук е и един от отговорите — че ако в нашата класическа литература няма създадени „големи“, световно признати романи, то причината е в нейната младост, в липсата на силната и здрава кръв на литературното наследство. Ние можем само да изпитваме огромно чувство на признателност към Вазов за това, което е създал, но ние не можем да не се запитаме къде е българският роман на 90-те години, на самото начало на нашия век, на двадесетте години, на тридесетте години? Къде са епичните платна, на които е изобразен животът на българина от това време? Къде са образите, които са развълнували много читатели, които са останали като живи паметници на епохите? Къде са проблемите, идеите, събитията? Къде е художествената им неповторимост, неделима от всеки голям роман? Половин век след „Под игото“ е достатъчно време за узряването на една млада литература, но въпреки това не само „големият“ български роман не се появи, но и „обикновеният“, местният роман не процъфтя много. Така че отново идваме до същото неумолимо ЗАЩО.

Както всички други народи и нашият народ премина през драматична история, животът в България претърпя изменения от най-широк и дълбок характер. Нещо повече, известни събития имат своя чисто български облик, много различен от този на другите народи. Но като че те не бяха в състояние да вдъхновят перото на българските романисти в миналото, за да се отлеят в цяло литературно творчество.

Повече от всички други литературни жанрове романът е, подчертавам, ХУДОЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ НА ЕДНА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ КАТО НОСИТЕЛКА НА ОБРАЗИ И ИДЕИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА ОПРЕДЕЛЕНА ЕПОХА. И онова, което прави един роман ГОЛЯМ, е думата ОТКРИВАНЕ, която, нека подчертая, се отличава много от ОТРАЗЯВАНЕ, ИЗОБРАЗЯВАНЕ, КОПИРАНЕ, ИМИТИРАНЕ… защото е свързана с НОВИ ОБРАЗИ И НОВИ ИДЕИ. Гогол откри Русия, а не просто я описа, ДОСТОЕВСКИ откри Русия, както я откриха Толстой, Чехов, Горки… И всеки я откри по своему, всеки откри СВОЯТА РУСИЯ. Почти същото може да се каже за френската, английската или немската литература. Но нека не отиваме само при големите народи. Гърция от романите на Казандзакис представлява същото голямо и великолепно платно, какъвто е светът на Иво Андрич, какъвто у нас донякъде е светът на Димитър Талев от „Железният светилник“.

За да обори твърдението на Радичков, „Литературен фронт“ прилага цял списък от наши класически и съвременни писатели, които били написали „големи“ романи. Много бих се радвал да се подпиша под тази вестникарска декларация, но за жалост нещата са по-различни. Колкото и да ми се иска, колкото и да уважавам творбите на повечето от изброените писатели, не мисля, че би се намерил сериозен критерий, според който те да прескочат националните ни граници и да тръгнат по света със завладяващи образи и идеи. Най-хубавите романи на Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев и Стоян Загорчинов (взимам имената по реда им във вестника) са професионално добре написани романи, без съмнение и „Железният светилник“, и „Снаха“, и „Тютюн“, и „Ден последен — Ден Господен“ имат своето сериозно значение в нашата литература, най-малко те запълват едно от толкова дълго време толкова празно място. Всеки от тях има своя определена художествена стойност. Те ни разкриват писателското отразяване на известна действителност. Но онова, което липсва в тях, онова, което им пречи да прескочат границата при Драгоман, е, че им липсва тъкмо онзи елемент на откривателство, който отличава големия роман от добрия роман, елементът, който би направил един български образ разбираем и близък за всеки интелигентен човек по света. Или по-точно няма го това, което Радичков нарича с думата „уникати“. Образът на Юрталана от „Снаха“, колкото и плътен да е, не е нищо ново в полето на световната литература, която гъмжи от далеч по-стари и далеч по-внушителни Юрталановци. Образът на Ирина от „Тютюн“ веднага напомня поне на цяла литературна рота от Ирини, отдавна изчерпали всички Ирино-варианти, за да може българското им подобие да предизвика някакъв интерес. Дори красиво написаната история на „Железният светилник“ е твърде родствена на други красиво написани местни истории, които малко или много са й отнели правото да бъде „уникат“. Въпреки това мисля, че ние сме задължени да отдадем почит на това литературно поколение. Толкова повече, че те трасираха пътя и би трябвало след тях наистина да избухне бомбата на голямото художествено откритие, на големия съвременен български роман. Традиция вече има и макар тя да не е на равнището Толстой — Стендал, все пак е богата традиция, все пак има нещо на „полиците зад мен“. Съвсем закономерно е човек да очаква в последните десет-петнадесет години големия български роман. И тук идва тази печална картина на напразни очаквания, чиито причини ни отвеждат в съвсем друга област. Иска се голямо литературно невежество и още по-голямо нелитературно нахалство, за да се твърди, че романите на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и други били „големи“ романи. Първо, ние едва ли бихме могли в тези три случая поне да говорим за художествена литература (с изключение на някоя страничка), второ, не може и дума да става за откриване на една действителност, тъй като нито идеите, нито образите са характерни за тази действителност. Учудва ме, че този път към списъка по някакво недоглеждане не е прибавен и Стоян Даскалов, за да придаде повече колорит на групата. Това е царството на дребното литературно занаятчийство за пари и всяко сравнение със сериозното и отговорно литературно творчество е просто нелепост. Но, от друга страна, наистина има силни и интересни романисти, като Генчо Стоев и Ивайло Петров. Аз бих прибавил Георги Мишев заради повестите му и вероятно още няколко други имена. Но колкото и добри да са възможностите на тези писатели, ние сме все още много далече от „големия“ български роман. Нека запитам българските критици: къде и в кой български съвременен роман е „богатото епично платно на днешната българска действителност“? Нека ми посочат поне една глава от роман, където да са просто отразени главните моменти на епохата, роман, чрез който да се каже на света „ето, това е България, с всичко красиво и грозно, голямо и малко, черно и бяло“. Къде и в кой роман ние имаме дори най-приблизителния опит за създаване на съвременен образ? Ако Павел Вежинов беше обрисувал себе си, собствената си драма, собственото си движение в живота, ние вероятно щяхме да му бъдем признателни за един интересен и типичен образ, твърде български и затова твърде интересен. Но бедата е, че самият той отсъствува от собствените си произведения, защото вероятно сам не се е видял или, което е по-точно, видял се е, но се е уплашил толкова много, че не е дръзнал да пише.

Всеки голям роман разкрива някаква голяма истина. Няма нужда от примери. Къде и в кой съвременен български роман са разкрити истини? Къде и в кой съвременен български роман са поставени действителните проблеми на времето? В най-добрите случаи, като при Ивайло Петров и Генчо Стоев, ние имаме добросъвестно художествено описателство на един малък местен свят, чийто живот и проблеми не са интересни за широкия свят именно защото не са уникати. Нещо повече, в сравнение със старото поколение романисти новото е твърде плахо в срещата си с действителността или, според клишето, бяга от нея. Абсолютно съм сигурен, че България и българският живот имат какво да кажат и разкажат на света, но не мисля, че днешният български роман изпълнява тази задача. С две думи — всичко това е литературна продукция за местна консумация и за претопяване във фабрика „Петко Напетов“. И ако се запитаме отново „Защо е така?“, неволно трябва да се сравним със съветската литература, където откриваме същата безпомощност на съвременния роман да открие действителността. А никой не може да вини съветските писатели, че нямат богата и силна традиция. Вероятно най-богатата и най-силната. И ако след такава традиция, ако след движението на първите години след революцията последва половин век от нищо, то заключенията са твърде очевидни. И мисля, че тук е коренът на страшния песимизъм на Радичков, който твърди, че „България няма талант, за да създаде един голям роман“. Повече от всички Йордан Радичков знае, че истинският романист е творческа личност, което означава, че тази личност влиза в конфликт с обществото, за да се реализира и като творец, и като личност. Всички големи романи са романи на големи конфликти между творец и общество. Уникалността на тези конфликти ражда уникалността на творбите. В цялата световна литература няма нито едно свястно произведение от литературни реверанси, славословия, ласкателства и подмазвания.

Въпреки всичко аз не споделям песимизма на Радичков, що се отнася до бъдещето. Вярвам, че сигурно ще дойде времето, когато ще се появи тази дръзновена, силна творческа личност, която вероятно не ще бъде член на никаква творческа организация, нито ще получава контрактации, а по силата на таланта си ще започне онази творческа война, чрез която се пишат големите романи.