Георги Марков
За домашния арест на мислите

Преди десет дни попаднах в такъв район на Средиземно море, където по законите на етера можах да чуя с транзисторния си апарат вътрешните предавания на Радио София или, както е помпозното име, националната радиостанции „Христо Ботев“. Слушах на няколко пъти главния осведомителен бюлетин в осем и половина вечерта, както и цяла серия други предавания. Трябва да кажа, че българските гласове ме накараха да потръпна, защото ме върнаха моментално назад, преди 10, 20 или 30 години — все едно. Чувството ми беше приблизително това, което много хора изпитват, когато случайно пръстите и ноктите им стържат по гладък цимент. Всичко звучеше точно така, както го бях оставил, както го помнех, като че времето се беше оказало безсилно да измени повтарянето на една и съща стара плоча. В света на радиото най-общо съществуват две основни концепции. Едната — че гласът, който идва от говорители, е глас на близък събеседник, на човешко същество, което има своя индивидуалност, свое отношение към този, който слуша, който не говори НА нас, по-скоро говори СЪС нас, поставяйки ни на еднакво равнище със себе си. Другата концепция е, че говорителят е официална кутия, от която звучи безименен глас на институт, режим или организация, която говори НА нас, декларира ни информация, без да се интересува дали ние я искаме или не. При всички случаи този втори говорител стои далече над всичките си слушатели, в неговите думи не може да има никакво съмнение и неговото разстояние до слушателя е далечно и недостъпно. Явно първата концепция е в основата на повечето западни предавания, а втората е монополизирана от всички тоталитарни режими. Точно това усещане за радиото като студен декламатор, като робот, произнасящ тиради от помпозни думи, често пъти без никакво съдържание и без никаква способност да проникнат в будно човешко съзнание, ме е съпровождало през дългите години, когато се опитвах да слушам Радио София. Тази предпоставеност на радиото като курдисана машина, ръсеща становища и мнения на анонимен, високопоставен институт с една-единствена цел — да хареса сам на себе си, — във фатална степен ограничаваше използуването на цяло богатство от форми, познати на съвременното радиопредаване. Дълги години ние не можехме да чуем един какъв да е диалог по радиото, какъв да е интересен, занимателен разговор, какъв да е спор, какво да е интригуващо интервю, каква да е индивидуализирана беседа или пък просто две противоположни становища, поставени едно до друго. Всичко, което излизаше, беше така хармонизирано, редактирано, подстригано, нагласено и подсладено, че чувството за безличие правеше дори гласовете да звучат еднакво. Нищо чудно, че съвсем малко хора в България по мое време слушаха българското радио. Някой беше установил, че в средата на петдесетте години например много повече хора от Западна България слушаха Радио Белград, отколкото Радио София. Очевидно властите в страната някак са отчели загубата на публиката и някак са се постарали да променят картината, като половинчато и дори само отчасти приемат елементи от западната концепция. И ако човек погледне в програмите на българското радио, ще види доста нови форми. Но тъкмо механичното копиране на формите е влошило нещата, вместо да ги подобри. Нека да дам един съвсем ясен пример. Едно от предаванията, които чух в Средиземноморието, беше интервю с капитана на български търговски кораб, който трябвало да премине през страхотна буря някъде в Индийския океан. Съжалявам, че не разполагам с буквален запис на това интервю, защото то е в точния смисъл на думата АНТИИНТЕРВЮ. Въпросите, които интервюиращият зададе, бяха въпроси на мъртвата радиокутия, като че един обект пита друг обект без никакъв лъх на човешка субективност. „Как се справихте с това изпитание?“ — попита интервюиращият. „Благодаря, справихме се добре“ — беше отговорът. Всички последвали въпроси бяха за някакво абстрактно справяне с абстрактно изпитание. И всички отговори бяха същото абстрактно „справихме се добре“. Разликата отпреди десет години в случая беше, че тогава щяха да добавят, че благодарение на партията са се справили добре. Фактически цялото интервю не ни достави абсолютно никаква информация, никакво познание за това, което е станало, никаква идея за възможните чувства, конфликти, драматични моменти. Всеки от нас може да си представи картината на един кораб, попаднал в ураган, страха, напрежението, борбата, по-силните и по-слабите, появяването и сблъскването на различни чувства и страсти, предизвикани от опасността, възможни наранявания и дори жертви… Нищо подобно. Просто другарите се справили, както е трябвало да се справят.

Докато слушах този невъзможен диалог, завършил с някакво музикално поздравление, си мислех, че при нормално радио, при друга обстановка капитанът вероятно би ни разказал много интересни моменти, може би би ни говорил за собствения си страх и вероятно интервюиращият би се впуснал в много по-дълбоки въпроси. Явно че и двамата бяха способни на много по-добро интервю. Защо тогава побързаха да се скрият зад дежурни фрази, зад пълно безличие? Благоразумие, страх или просто вече вкоренен навик?

Ето, това е примерът, когато една от най-живите и човешки радиоформи бива унищожена от безличието на официалното радио. Но след всичко дотук остава въпросът — не е ли това обезличаване типично? Ако интервюиращият задаваше глупави въпроси и капитанът мънкаше глупави отговори, какво да кажем за монолозите и диалозите извън радиото — по вестници, списания, книги, поеми, драми, сценарии и т.н. Колко много пъти, прочитайки един или друг ред, виждам съвсем ясно, че авторът сякаш е имал една-единствена цел — с всички сили да избегне да каже това, което наистина мисли. А ако пък дръзне да го каже, той го удавя с толкова много думи, с толкова много уговорки, че човек забравя за какво изобщо е въпросът. Защото основната мисъл, която (сякаш сама) напира да излезе на бял свят, най-често представлява истина с критичен заряд. В случая с капитана на кораба повече от явно беше усещането, че не му е било лесно да се СПРАВИ (както той се изрази) с положението. Но той като че се уплаши от това, което би могъл да каже, от собствената си мисъл.

В много статии по вестниците, издавани в България, човек вижда същото. Подхваната критична мисъл, идея, която нормално следва да се развие и изведе, за да стане ясна, но авторите се стъписват от собственото си мислене, започват да съобразяват множество положения, правят уговорки и като кокошките вдигат непрестанно глави нагоре, откъдето би трябвало да се появи заплахата, и в края на краищата статиите се превръщат в уроци по съобразителност, или още по-точно — опитът да се изкаже някакво мнение завършва без мнение. В частни разговори, насаме, на четири очи, човек може да чуе критични мисли, от които ще му хвръкне шапката. Дори мъгляви и неясни хора, които официално се държат като безлични посредственици, се оказват притежатели на жив критичен ум — щом като няма заплаха. Но когато работите опрат до черно на бяло, до гласност в средствата за масова информация или в изкуството и културата, тогава сякаш истинските мисли остават под домашен арест и хората разговарят с езика на Радио София. Едва ли някой от българските социолози, посветили вниманието си на изследване на отчуждението в западното общество, би могъл да твърди, че цялата тази инстинктивна игра прави българските граждани по-близки.

Бедата става по-голяма и по-дразнеща, когато домашният арест на мислите се превърне в постоянен арест, т.е. честото самоцензуриране се превърне в постоянно. Познавам толкова много автори, които вече доста години наред заливат страници на вестници и списания с явен напън да кажат нещо, а никога не дръзват дори да започнат с казването. Нерядко присъствуваме на своеобразна примитивна дипломация. Преди да си отвори устата, за да изкаже своята мисъл, авторът изпълнява цял езически ритуал, покланя се на всички възможни посоки, посочва примери (почти винаги от СССР), които уж го вдъхновили да даде своя принос, прави маса диалектически уговорки и едва тогава боязливо, половинчато казва някаква полумисъл-полукомплимент. Забележете — колкото и типични да са известни критични истини, неизбежната уговорка е, че те не са типични, че са изолирани явления, че изобщо не са присъщи. Друг трик за арестуване на собствената мисъл е, като се посочи колко по-лоши неща ставали другаде по света. Трети трик със същата цел е да се каже колко по-напред е Съветският съюз във въпросното направление. Всяка капка истина се удавя в море от думи.

Спомням си, че неведнъж съм установявал как в процеса на говорене известни събеседници променят позицията си. Започнали с някаква идея за критично отношение, но почувствували лек хлад в гърба от мълчанието на присъствуващите, те преминаваха в доста настойчиво и раболепно хвалебствие. Колко пъти обвинения срещу известни недъзи в обществото магически се превръщат в оправдания. Наблюдавайте почти фарсовото снишаване на гласа в процеса на изразяване на някаква мъничка собствена истина. Снишаване, което идва точно толкова от страх, колкото и от чувството, че няма смисъл да се казва.

Неотдавна попаднах в компания на гостуващ от България гражданин, мой познат. Отначало той беше толкова скован, че аз почувствувах, че е по-добре да си отида, за да може човекът да се успокои. Но след час или два, под влиянието на човешките и сърдечни разговори, които се водеха около нас, той наистина се поотпусна и по някое време обяви, че щял да ни разкаже някаква много интересна българска история. Човекът говореше добре чуждия език, на който разговаряхме, и всички зачакаха да чуят историята. Но тогава кокошият инстинкт явно връхлетя върху него и той внезапно махна с ръка и каза:

„Всъщност какво ще ви разказвам! Не е никак интересно!“

Чужденците се изненадаха, но аз приех обяснението, защото, както се казва, бяхме земляци. И по-добре беше, че не разказа нищо, защото сигурно щеше да осакати разказа си до пълно обезличаване.

Години наред ние тренирахме себе си да заключваме дълбоко вътре в нас нашите истини, да не им позволяваме току-така да излизат, да укротяваме по-буйните от тях, да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на силно вълнение или на пиянска откровеност, желязната врата на автоцензурата се отваряше, за да излеем нещо от онова, което отдавна се беше насъбрало. След този акт на импулсивен героизъм ние дълго време треперехме от страх и дори бяхме готови на подли разкаяния. Мой приятел писател изтърси веднъж в Клуба на журналистите на всеослушание най-цветиста ругатня срещу живота, който го заобикаляше. След това цели седмици ходеше при всекиго, за да обяснява, че всъщност не бил казал това, което казал, че имал предвид друго и че се получило просто нещастно съвпадение на изрази. Но още по-показателно беше, че почти всички, на които той се извиняваше, знаеха много добре колко оправдана беше ругатнята му, колко прав беше той в спонтанната си реакция… и вместо да му кажат това, лицемерно приемаха, че той е объркал.

Присъствувал съм и на друго особено явление. Когато понякога бивахме поканени да дадем мнението си и съществуваше рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение тласкаше мнозина по пътечките на заобикалките, изклинчването, застрахованите, преобмислени мнения — за създаване на мъгла, чрез която човек винаги можеше да се измъкне. Още по-странно беше, че едва ли някой имаше някакви сериозни угризения за безчестието, на което сам се подлагаше. Оправданието беше, че „така правят всички“. А по-вероятно никой и не чувствуваше необходимост да се оправдава, защото това беше част от закона за оцеляване.

Пак слушайки предаванията на Радио София, макар и в течение на десетина дни, открих отново друг, вече забравен от мен (слава Богу) елемент на арестуваното мислене: никой никога и в нищо не каза, че не е съгласен със събеседника си. Веднага си припомних, че в нашите разговори почти никога не се чуваше толкова познатият в свободния свят израз: „Извинявай, ама не съм съгласен с тебе!“ Или: „Мисля, че грешиш!“

Пази Боже. Вие можете да говорите огромни глупости, едва ли ще се намери някой да ги оспори, едва ли ще се намери някой да ви постави на място, когато вие и вашите глупости са в посоката на вятъра. Но ако сте в обратната посока, ако се опитате да излезете извън рамките на обществено-политически приетото, ако нарушите задължителната конвенция на позитивно възприемане на евангелието на епохата — тогава могат и да ви се противопоставят. Ала не с разумни доводи, не със здравомислен анализ, а със съответните радиоклишета. Някога си мислех, че клишетата и всички стереотипни фрази бяха измислени от обикновените граждани като чудесно защитно средство — никой да не знае какво човек мисли. За съжаление това не беше и не е така. Годините превърнаха клишетата в органична част от духовния живот на човека, в доста типичен и логичен израз на бедно духовно съществуване. И доказателства за това са огромните купища от писмена продукция — журналистическа, педагогическа, литературна, културна, всякаква. Предполагам, че в процеса на тези предавания в бъдеще многократно ще трябва да се спирам на тази най-досадна и твърде неприятна страна от произведенията на много автори. Но пак подчертавам, от гледна точка на верността им към живота те не са (за съжаление) неверни, а отразяват доста красноречиво това грозно явление на отказ от критично и аналитично мислене. Някой би ми възразил, че няма никаква полза от критично мислене и че е по-добре човек сам да арестува мисълта си, за да не му я арестуват други. Струва ми се, че ако такава философия беше вярна, днес нямаше да съществува български език, нито щеше да има българска нация.

Защото, за съжаление, по света има доста хора, които се чувствуват по-сигурни, по-обезпечени, по-доволни, когато не използуват главите си за това, за което природата им ги е дала, а предоставят на други хора да мислят вместо тях, да решават техния живот вместо тях, да говорят вместо тях. Нека само за миг си представим, че точно тези хора внезапно решат да упражнят човешкото си право на свободна мисъл и свободно слово и че всеки от тях извиси своя глас със свои собствени думи и свои собствени въпроси. Сигурно много нещо би се променило. Много по-добре е други да се заемат с неприятната задача да арестуват мислите им, отколкото хората сами, доброволно да правят това. И тогава, може би, пишещите братя — писатели и журналисти — ще получат онзи толкова необходим тласък от самия живот, който ще ги накара да захвърлят клишетата, празните помпозни фрази, осигуровките и застраховките и да пуснат от ареста собствените си мисли.

Казват, че свободната мисъл е човешко право.

Бих добавил, че е човешко задължение и над всичко — човешка сила.