Георги Марков
Зеленият цвят на Моньо и българските поклонници на съветския цвят

В една от софийските болници, където лежах преди десетина години, имаше един особен санитар — Моньо. Но на пръв поглед у него нямаше нищо особено. Той чистеше сръчно стаите, оправяше бързо леглата, идваше веднага, когато натиснеха звънеца, боеше се от началниците и старшата сестра, умееше да разпознава между непознати хора кой колко е силен, пестеше от скромната си заплата, опитваше се да чете вестници и ходеше веднъж в месеца на опера. Беше около 40-годишен, бекяр и казваше, че бил завинаги влюбен в някаква неизвестна нам жена. Но ако човек го запиташе да разкаже повече за тази непозната жена, очите на Моньо светваха с доста неестествен израз, той се ухилваше някак безумно и започваше с това, че тя имала големи зелени очи, дълги зелени коси, носела винаги яркозелена рокля, с тъмнозелен колан и зелени обувки… живеела в зелена къща, където вътре имало разкошен зелен килим, стените били зелени и когато човек сядал в дълбоките зелени кресла, всичко било много красиво… Моньо казваше „зелено-красиво“. От него научихме думи като „зелено-щастлив“, което значеше най-щастлив…

Горкият Моньо. Той беше прекарал тежко душевно заболяване, от което бяха останали тези неизлечими зелени следи. Всяка неделя той се обличаше в зелен костюм, със зелен шлифер, слагаше на главата си зелена барета, носеше пищна зелена вратовръзка и дори пребоядиса белите си обувки в зелени. Обикновено се движеше сред околния свят доста разсеян, но в момента, когато някъде около него се появеше нещо зелено, то моментално грабваше вниманието му. По-късно той напусна санитарната си работа и помоли да го назначат да чисти тоалетните само поради една причина — че лицето, което вършеше тази работа, по някакъв болничен ритуал не носеше бели работни дрехи, а зелени. Някои от болните се опитваха да спорят с Моньо и да му обяснят, че зеленият цвят не непременно е най-хубавият и че на света има и други хубави цветове. Моньо не приемаше никакъв спор. Лицето му моментално потъваше в мистериозна далечина, от която идваше многократно повтарящо се ехо:

„Няма нищо по-хубаво от зеленото!“

Всичко на този свят за него имаше смисъл само дотолкова, доколкото беше зелено. Във всеки разговор, който започваше най-нормално и невинно, Моньо винаги вметваше своя зелен цвят. Струва ми се, че той изпитваше дълбоко, силно суеверно чувство на любов и страх от зеления цвят. Може би за него зеленият цвят беше Бог, природа, смисъл — всичко. Даже си мисля, че той си беше създал и чувство за фатализъм, свързано със зеленото. В един сив зимен ден той ми каза:

„Цял ден не съм видял нищо зелено, нещо лошо ще ми се случи!“

Лошото се случи, когато един от болните получи силен кръвоизлив и умря в ръцете на Моньо, опръсквайки с кръв всичко наоколо. И тъкмо червеният цвят на кръвта, изглежда, изведнъж събори зелената картонена кула в главата на Моньо и го тласна обратно в душевния мрак. Разрушаването на зелената хармония се оказа гибелно за болния му ум.

За Моньо съм си спомнял много пъти и по разни поводи, тъй като в живота човек нерядко среща този особен вид хора, които се опитват да гледат на света чрез едноцветна философия и дори едноцветни инстинкти. Но особено сполучливо ми се вижда сравнението между натрапчивата зелена тема на Моньо и натрапчивата съветска тема, която залива печатните издания в България. Какъвто и да е сюжетът, каквато и да е идеята, каквато и да е формата, съветската тема, или по Моньовски — съветският цвят, неизбежно и натрапчиво се появява във всичко. Дали пишете статия за дърводобива, есе за Ромен Ролан, стихове за Кремиковци, уводна статия за самозадоволяването, музикална рецензия, да не говорим за външнополитически, военни или партийни материали, съветската тема е вътре — било ярко декларирана, било вметната ни в клин, ни в ръкав, било хитро цитирана, било загатната. Съветската тема съществува във всички възможни предназначения — от чиста застраховка до фанатично преклонение. Във всички възможни категории — от примитивен инстинкт до добре възприет принцип.

Човек изпитва особено чувство, когато чете тези автори, които с Моньовската болна настойчивост смятат за съвсем нормално да поставят пред всичко българско и над всичко българско съветското, когато разглеждат най-различни явления и събития от живота на планетата… от съветски позиции. Тази тенденция изпъква особено силно върху фона на твърде патосната патриотична пропаганда и неизбежно я прави фалшива. Бих казал, като че нещата са стигнали дотам, че всеки автор, преди да започне да пише и след като свърши, чете добре заучена молитва за Съветския съюз. Мисля, че дори самите съветски автори не проявяват такъв краен, натрапчив съветизъм, както техните български колеги, които сякаш са решили да оправдаят ужасната поговорка „по̀ турчин от султана“.

Бях изненадан да прочета в един от последните броеве на вестник „Народна култура“ статия от професор Ефрем Каранфилов за Томас Ман. От тази статия, написана от този ярък български патриот, излиза, че най-същественото у Томас Ман била неговата привързаност към Съветския съюз. Би могло да се каже, че статията е написана единствено за да се докаже колко „просъветски“ писател бил Томас Ман. Описвайки неговото възхищение и преклонение към Съветския съюз, българинът Ефрем Каранфилов добавя, че Томас Ман бил „принуден да живее в една пошла буржоазна действителност“. И на мен ми е чудно, че Томас Ман поне в последните години от живота си не избра да ликвидира принудата и отиде да живее в Съветския съюз. Вулгаризирайки творчеството на писателя, Каранфилов обяснява, че що се отнася до България, там започнали да разбират Томас Ман едва след… Априлския пленум.

Прочитайки статията, човек не може да не се запита: защо е потрябвало на Ефрем Каранфилов да се опитва да търси под вола теле и разглежда писателя от позиция, много далечна на творчеството му. Ако Томас Маи наистина е развълнувал Каранфилов, струва ми се, че за един български критик има предостатъчни основания да погледне на немския писател от чисто български позиции, най-малко да анализира силното влияние на Томас Ман върху писатели и читатели…

Почти същият патологичен начин на включване на съветската тема се вижда и в репортажа на Атанас Свиленов за фестивала в Кан. Изглежда, че е станало нещо като дълбоко вкоренен инстинкт за български автори, които ходят по чужбина, да бъдат преди всичко застъпници на Съветския съюз. Ако те посетят някакъв панаир, главното им внимание не е към най-интересните експонати, към новостите, а към съветската палата. Ако посетят международен фестивал и пишат за него, главното внимание е върху представянето на Съветския съюз. Но понякога Съветския съюз го няма и тогава ние четем траурните думи каква голяма празнота се чувствувала с отсъствието на съветски представители. Когато вестниците преразказват външнополитически материали, пълно предимство се дава на онези, които засягат Съветския съюз или пък Съветският съюз има отношение по тях.

Но съветският цвят надминава зелената натрапчивост на Моньо в главните вътрешни материали на вестници и списания. Когато се говори за успех на български певец или музикант, винаги се изтъква успехът му в Съветския съюз, като че Москва е най-меродавният критик за всичко. Когато се празнува един чисто български празник като Кирил и Методий, отпечатва се материал и за съветското отношение към двамата братя, като че не е възможно да се празнува, без да им се удари съветски печат. Когато в България гостуват съветски артисти, музиканти, художници и всевъзможни други дейци, това е предостатъчно основание за редакторите на вестниците да заделят цели страници за тях със съответните снимки и дебели заглавия. Седмичният преглед на филмите, който „Народна култура“ редовно публикува, винаги започва със съветски филм, няма значение, че това може да бъде най-лошият седмичен филм. Когато се прави преглед на български печатни новости в чужбина, винаги се започва с публикуваното в Съветския съюз. Едно разказче, отпечатано в Азърбейджан, получава повече гласност от роман, отпечатан във Франция. Но какво да каже човек за този ред на нещата, когато дълги години — по мое време в България — главният осведомителен бюлетин на Радио София започваше не с информация за официалните прояви на българските ръководители, а… на съветския посланик. (Между другото, това искам да припомня на Веселин Андреев, който възмутено пише в последната си книга, че германският посланик в България през 1944 година Бекерле си позволявал да се обажда на български министри без предварително предупреждение.)

Както вече казах, огромен брой материали на разни теми са написани с непрестанно позоваване на съветски опит, съветски цитати, съветски примери. Дали ще прочетете статията на Владо Каракашев за „Художествени търсения и съвременност“, или пък статията за „Транспортни услуги“ — съветската тема, а не българската е господствуващата. Във вестниците, от който щете период ги вземете, има истинско наводнение от съветски материали. От очерците на Любен Георгиев ми става лошо. „От тук българската литература тръгваше по света“ е патетичното заглавие на репортажа му за смъртта на Игор Шептунов. Силна конкуренция на това „съветопоклонничество“ на Любен Георгиев прави Иван Балабанов, който в същия брой на „Литературен фронт“ от 15 юни пише друг патетичен материал за Валентин Катаев. За да не остане назад в обожествяването на съветския човек, Камен Зидаров изравя от паметта си образа на Борис Бабочкин, когато дойде в София в Народния театър. Ония като мен, които познават лично гостуването на Бабочкин, само биха вдигнали рамене пред хълцащия от възторзи Камен Зидаров, защото биха си припомнили зеления цвят на Моньо.

По броя на поместените съветски материали и по отделеното им пространство някои от издаваните в България на български език вестници спокойно биха могли да минат за съветски издания. Най-яркият пример е вестник „Антени“. Вземете който искате брой и ще видите, че средно около половината от вестника е посветена на съветски материали или на материали за Съветския съюз. Често пъти вестникът помества чисто вътрешни съветски теми, като тълкуването на член 29 от съветската конституция. Може да изглежда странно, но в същия този български вестник сътрудничат преди всичко съветски журналисти. Просто редакторите на вестника са сметнали, че няма българска гледна точка, няма българска позиция, и направо са възложили отразяването на дейността на ООН на съветския журналист Боровик. Те също не са сметнали за необходимо фестивалът в Майорка да бъде предаден от български журналист и с български поглед, а са възложили тази работа „специално“ на съветския журналист Аркадий Ваксберг.

Вестниците „Народна култура“, „Литературен фронт“ и други не отстъпват значително на „Антени“. Понякога цели страници са запълнени изключително от съветски материали. С повод и без повод, дали е годишнина на Ленин или годишнина на Октомврийската революция, или годишнина на съветската армия, или пък разните дни и седмици, и месеци на Москва в София, или София в Ташкент и т.н. — вестниците плуват в убийствено досадните съветски теми.

Списание „Партиен живот“ помести статии за смяната на партийните членски книжки. Най-интересното е, че когато човек прочете тези статии, ако не е видял заглавието, че става въпрос за български партийни членски книжки, впечатлението е, че се обсъжда смяна на книжките в Съветския съюз. Цялата мотивировка на смяната, механизмът, последиците са разгледани от съветска гледна точка.

Смятам, че не е нужно да цитирам примери, които всеки слушател вероятно знае по-добре от мен. Те са прекалено много и прекалено обидни за всеки, който мисли, че е българин. Може би, за да получат някаква компенсация за своето съветопоклонничество, редакторите на „Народна култура“ в един от последните броеве отпечатват на първа страница сензационния репортаж как ВСИЧКИ граждани на Съветския съюз полудели от радост, когато чули, че Леонид Брежнев (най-после) получил Димитровска награда…

Някои от съветските поклонници в България, изглежда, смятат за голяма чест да служат на Съветския съюз. Неотдавна, когато в България се проведе световният конгрес на… русистите, някои се провикнаха по вестниците, че било огромна чест за България да стане център на руския език. Но, струва ми се, капакът на всичко е конкурсът, обявен от Съюза на българските журналисти („Литературен фронт“, брой 24 от 16 юни) на тема „СЪВЕТСКИЯТ ЧОВЕК — СТРОИТЕЛ НА КОМУНИЗМА“. Краен срок — 31 март 1979 година. Наградите ще се раздадат на 5-и май, „деня на съветския печат“.

Трудно е човек да добави каквото и да е след този най-последен израз на български патриотизъм от страна на българския Съюз на журналистите.

Точно същото чувство на съжаление към болен или разстроен ум, каквото извикваше у нас зеленият цвят на Моньо, идва сега от болната българска действителност. Вие категорично и болезнено чувствувате, че една страна е сведена до дребна, незначителна провинция, която живее обречен провинциален живот. Една горда и независима култура е поставена под сянката на чужда държава. Защото, забележете: до ден днешен в българския печат не е отпечатан нито един-единствен критичен ред срещу Съветския съюз. Това са отношения на раболепни слуги, на духовни мижитурки, на ласкатели, на подмазвачи, на всякакви от този род към техния господар. Това не са отношения на равноправни и равностойни граждани на една страна към друга страна, а по-скоро на някогашни покорни туземци (не днешни) към техния колонизатор.

Но ако човек може да разбере постъпките на някои от въпросните български автори, то обяснението при други от тях води до най-тъжни заключения. Защо един сериозен и претендиращ за уважение автор трябва да кади тамян на Съветския съюз, след като едва ли е задължен да прави това? Защо такъв автор се стъписва пред всяко сериозно явление и страхливо озъртайки се, се пита какво ли би било съветското мнение? Нима това не е самоотричане, самоунижение или пък чист мазохизъм — тъй като болката от съзнаването на всичко това може би в края на краищата се превръща в някакво удоволствие? Познавам повечето от тези автори и ми е ясно, че те не вярват нито дума в това, което сами пишат, но в същото време едва ли си дават сметка на какво огромно унижение подлагат собствения си народ, собствената си култура и език.

И тука е най-съществената разлика между тях и нашия невинен беден санитар Моньо, чиято натрапчива привързаност към зеления цвят в края на краищата не увреди никому.