Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Един чужденец, който наскоро бе прекарал шест месеца в България, разказваше след завръщането си своите впечатления от страната и хората, които бе срещал. Между другото той каза:

„Останах учуден, че българите, които видях, никога не разговарят един със друг, а винаги един на друг.“

Нямах никакво основание да се съмнявам в обективността на разказвача, но неговото мнение предизвика естествената ми реакция. Първо, защото дълбоко не вярвам в подобни национални обобщения (българите са едно, унгарците са друго и т.н.), и второ, защото ми се стори доста претенциозно чужденец да изразява мнения за хора, които едва познава. В последвалия разговор разбрах, че събеседникът ми е наблюдателен, с пъргав ум, и особено след като накрая ми каза:

„Вие също отбягвате да говорите със хората, и вие предпочитате да говорите на тях. Наистина ли се страхувате от действителни контакти?“

Трябваше ми известно време, за да възприема ясно мисълта му. Желанието ми в онзи момент беше да му противореча, да му докажа, че впечатленията му са пресилени, че вероятно поради страха, който съпровожда всяка среща с чужденец, българските му познати са му изглеждали потайни, че контактите между хората у нас с нищо не се различават от тия в коя да е друга страна, че понякога наистина хората говорят един на друг, но те също говорят и един със друг, и че не винаги може ясно да се долови разликата. Но колкото по-усърдно дирех доказателства в паметта си, толкова повече те ми се изплъзваха, за да ме оставят накрая сам с голия ми инат да повтарям: „Не е вярно!“ И като че последното най-красноречиво ми доказваше, че и аз съм възприел думите на чужденеца по линията на вместо по линията със.

Какво в действителност искаше да каже той с тези на и със? Просто той определяше разликата между естеството на създадените между хората словесни контакти — двупосочния или взаимния контакт (разговаряне един със друг), и еднопосочния контакт (говорене един на друг). Логически трябва да се предполага, че словесното общуване между хората означава пълноценна взаимност. Че това не е взаимността, която съществува между огледалото и отразения предмет, не взаимността като категория на етично равноправие или идейна хармония, а взаимността на въпроса и отговора, на действителния възглас и действителния отглас; взаимността, която произтича от общия интерес и общото отношение, която обуславя потенциала на духовния обмен между хората. Взаимността, която е условие, за да откриеш себе си, когато я срещнеш, да съблечеш всичките си униформи и парцали и установиш жив контакт с живото същество срещу тебе. Взаимността, чиито координати са искреност, честност и безстрашие. Взаимността, при която мисли се сблъскват с мисли и чувства срещат чувства.

Всичко това чужденецът означи с думата „със“. Защото цялото естествено, нормално общуване между хората става, когато те разговарят един със друг. Докато говоренето на има съвсем външни функции и не предполага никаква духовна взаимност между говорещите. Командирът говори на войниците си, писателят говори на читателя, кондукторът говори на пътниците. Съобщаваш нещо на някого, заповядваш на някого, караш се на някого, оплакваш се на някого и т.н., това е съвсем друго.

Думите са създадени, за да изразяват мислите и чувствата на хората. Сигурно това е била първата крачка към цивилизацията. Бих искал да си представя триумфа на първата разменена и разбрана реч. Но ето че са минали години, когато думите са намерили нова употреба — да скриват мислите и чувствата на хората. Някой би казал, че в това няма нищо чудно, че човек не бива да изразява всичко, което се ражда в нещастната му глава, и че има известни правила кое да се изрази и кое да се скрие; че криенето и изразяването на мислите като че няма никакво отношение с говоренето със или на. Но докато това е тема, блестящо развита от Николо Макиавели, аз искам да говоря за нещо съвсем друго и съжалявам само, че микрофонната техника ми разрешава да се изразявам само по начина на.

Ако се вгледаме в бита на нашия народ, откриваме в цялата му история една поразителна черта на нравствена девственост, което значи открита искреност и простота. Целият ни народен епос е пропит с тази искреност на чувства, мисли и отношения, която днес ни очарова със своята чистота. В тази епоха от Черноризец Храбър до „Българи от старо време“, в народните приказки, песни и легенди ние срещаме герои и хора, които говорят един със друг, което значи, че те са имали онази взаимност, че те са се разбирали, макар и като дядо Либен и хаджи Генчо не винаги да са се съгласявали един с друг. Имало е въпроси и отговори, което пък значи, че не са се страхували да срещат думите си един на друг. Цялата ни класическа литература е богата с действителни диалози, с действително общение на човек с човека. Нека само посочим прозата на Йовков и Елин Пелин. Навред вие ще откриете потоците на простодушна взаимност. Прибавете към всичко това и дълбокото отчуждение и дори презрение на народа към всякакъв вид фанатизъм, защото фанатиците не говорят със хората (те вместо това декларират), и вие може да се гордеете със здравите си корени.

Но ето че днес, като се вглеждам в добре познатата ми картина на нашето съвременно българско общество, в нашите делнични взаимоотношения, като чета нашите български вестници, нова литература или слушам радио, разбирам колко дълбоко прав е бил чужденецът. Като че някаква всемогъща магическа пръчка замахна над страната ни, за да ни накара да говорим един на друг.

Всеки слушател може да направи сравнението сам за себе си. Не искам да говоря само за отношението между интелектуалци или партийни дейци, които са изключително от вида на, най-често еднопосочни излияния, напомнящи шизофренично поведение. Но искам да се спра на нашите делнични разговори, на нашите интимни срещи, за времето на четирите очи, когато ние най-искрено се опитваме ДА СИ КАЖЕМ нещата. Употребих нарочно думата „опитваме“, за да покажа, че сме искрени в намерението си да водим действителен разговор, далеч от всеобщото „Здрасти, как си?“ — „Благодаря, добре съм!“.

Ето че ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи, ето че не мога да си спомня взаимното и безпощадно разнищване на разисквания предмет, стигане до известен край, преди някой да е успял да скочи върху собственото си изолирано островче. Паметта ми носи безброй зададени въпроси, които са умрели, без да са предизвикали дори опит за отговор. И в същото време (което е и най-трагичното) към нас манифестираха безброй отговори, без да са задавани въпроси. Последното е особено присъщо на партийния начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да бъдеш питан, или ти се отговаря, без да си попитал.

Опитайте да поведете разговор днес у нас със когото и да е на каквато и да е тема, взаимно да се откриете един на друг с цялата искреност и дълбочина, която предполага човешкото ви достойнство. Вие ще видите, че партньорът ви се бои от предложения контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е създадена такава), да не говорим, че няма никакво желание да открие себе си. При това сте близки, приятели и се познавате отдавна. Взрете се в отношенията на хората около вас и никак не е трудно да откриете, че почти всички разговори се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро разговори между високоговорители вместо между хора и че съзнателно не се отива по-дълбоко. Опитайте се например да поискате обяснения за каквото и да е сторено действие. И вие винаги ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш приятел на каква да е тема и вие ще видите как той моментално се свива в черупката си и вместо отговори ви дава декларации. Той престава да разговаря със вас и започва да говори на вас. И затова неведнъж на интересни и жизнени въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори. Прибавете към всичко това, че интересите на една личност към друга личност са изключително повърхностни, че мнозина се интересуват колко пари печелите, как сте се наредили у дома, какви връзки имате, как постигате успехите си или какви са ви отношенията с този или онзи, но почти никой не се интересува какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад измамната картина на най-голямо общение между хората в „социалистическото общество“ ние откриваме действителната картина на жестоко отчуждение. Просто като че никой не е интересен никому, и дори човек не е интересен сам на себе си.

Пак подчертавам, че тези мои наблюдения не се отнасят до отношенията между интелектуалци, които са непоносимо фалшиви и евтини и където пък откриваме причините за трагедията на нашето изкуство. Някога Роден каза, че изкуството зависи от искреността към самия себе си. Доказателствата за противното можете да видите в почти всички произведения, които са сложени на официалната витрина на изкуството. Повърхностно избрани теми, дълбоко неразбрани теми, диалози, които приличат на разменени партийни комюникета, поезия от празни, безсмислени фрази, картини, изразяващи декларирани мисли и чувства, в най-добрия случай сполучливо външно описание на външни събития. И ако приемем диалектическата теза, че изкуството отразява живота, виждаме, че тя наистина е потвърдена.

Но нека се върнем на основното. Защо се стигна дотам, че ние не желаем да разговаряме като хора, че ние престанахме да говорим един със друг, че ние престанахме да се интересуваме един от друг? Защо ние наистина се страхуваме да открием себе си? Защо се страхуваме да приемем откриването на другите? Защо се страхуваме да навлезем в каквито и да е дълбочини на човешки проблеми, а предпочитаме да шляпаме в локвата на най-повърхностните отношения? Значи ли това, че ние престанахме да мислим като умни хора? Значи ли това, че ние нямаме какво да си кажем? И че всъщност разиграваме криеницата, за да потулим неспособността си за действителни взаимоотношения?

Без съмнение причината е животът, който живеем. Защото зад всички тия псевдоотношения ние виждаме себе си, претърпели в последните 25 години чудовищно развитие назад. Днес ние, българите, може определено да се каже, сме далече по-инстинктивни, отколкото разумни. Всички наши действия и състояния са обезобразени от примитивизма на подозрението и страха. И ако се вгледаме още веднъж в действията около и в нас самите, с последните си остатъци на безпощадна искреност, ние ще признаем, че всичките ни действия са направлявани в по-голяма или по-малка степен от страха. Страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятията се работи със страх, отивате на събрание със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Всичко живо у нас съобразява, безкрайно съобразява, от страх да не му се случи нещо.

Дори разговорите и дискусиите на сериозни теми винаги се отплесват в примитивни социологично — политически посоки, при което контактът пак изчезва, за да се стигне до декларацията. Особено характерни са отношенията между отделната личност и партията. Партията говори винаги с декларации и изисква декларации. Действителният контакт между партия и хора е абсурден.

Но ако причините за страха да откриеш себе си са ясни, то последствията предизвикват много въпроси. Нежеланието да откриеш себе си не е ли нежелание да се търси истината? Не свикнахме ли ние с удобството да живеем, без да знаем истините за себе си и за другите, приемайки и отправяйки формални декларации? Не се ли стига до своеобразна промяна на естеството ни на мислещи същества, на чувствуващи същества? Не се ли корумпира творческият процес на размишлението от празните фрази, които си разменяме и заимствуваме с удоволствие? Не ни ли тласка всичко това към безкрайно и невъзвратимо отчуждение? И последният въпрос — дали въобще може да се живее така? И докога?

Или може би някой би ми казал, че всичко това, цялото прекъсване на действителните контакти, е в своята същност ЛОГИЧНА САМОЗАЩИТА? Че скривайки себе си, всеки по същество СПАСЯВА себе си, като запазва своята човешка същност недосегаема до времето, когато животът ще му позволи да се открие. Дано да е така. Но аз си спомням един разговор с мой приятел преди около три години в София. Аз казах:

„Кога ще дойде това време, да заговорим като хора!“

А той скептично усмихнат ми отговори:

„А когато дойде, ще можем ли?“

Край