Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
veselin (2011)

Издание:

Георги Марков. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България

Съставител и редактор: Димитър Паунов

Оформител: Петър Добрев

Технически редактор: Асен Младенов

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

Дадена за набор: 10.IV.1991 г.

Формат: 60×100/16

Печатни коли: 20

Тираж: 20 070

Подписана за печат: май 1991 г.

Излязла от печат: юни 1991 г.

Издателска къща „Пейо К. Яворов“ — бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат — ДФ „Д. Благоев“, София


Малко са книгите, които са ме разтърсвали така силно и така болезнено, както автобиографичният отчет на Александър Гладков, озаглавен „Срещи с Пастернак“. В течение на няколко години тази книга е имала ограничен достъп до съветските читатели на „Самиздат“. През 1973 година тя бе публикувана на руски в Париж, но едва преди няколко седмици се появи първото й преводно издание на Запад, на английски. Александър Гладков беше известен съветски драматург, член на Съюза на писателите, който в следвоенната вълна от чистки на интелектуалци в СССР беше арестуван през 1948 година и освободен от лагер едва след смъртта на Сталин. Гладков почина миналата година.

Личното познанство между Гладков и Пастернак започва през 1936 година, когато двамата се срещнали в дома на прочутия режисьор Майерхолд. Пастернак е известно и респектиращо име, докато Гладков е млад драматург, който прави първите си опити в театъра на Майерхолд. Но фактически приятелството между двамата се заражда и развива по време на престоя им в малкия град Чистопол, на река Кама, където през 1941 година група видни съветски писатели са евакуирани поради германското настъпление към Москва. В тази сурова военновременна атмосфера живущите в градеца сякаш се приближават по-непосредствено един до друг, отколкото когато и да е било преди в условията на столичния живот. Това приближаване е необходимо условие за възникването на по-трайни отношения и за навика на хората да бъдат по-откровени един спрямо друг, особено в страна и в епоха, където откровеността е твърде сигурно средство за самоубийство. Пастернак, който като всички нормални хора по света има нужда от приятел, за да го слуша, говори на своя млад почитател с желанието да сподели. От своя страна Гладков се старае да запише тези разговори в своя дневник. По-късно, в Москва, приятелството продължава, докато Александър Гладков е арестуван. Лагерът, изглежда, оставя тежки следи у драматурга, който след реабилитацията си живее изолирано и се среща с Пастернак само седем пъти. Последния път — на погребението на знаменития автор на „Доктор Живаго“.

По-голямата част от книгата на Александър Гладков е съставена от откъси от дневника му, което й придава забележителна автентичност и свежест. Там, където времето е прекъсвало непосредствената връзка, той я е запълнил с онова, което е научил по косвени пътища. Но онова, което според мен Гладков е успял да постигне чрез тази проста и непретенциозна форма, е, че редом с крайно интересния и внушителен образ на самия Борис Леонидович Пастернак пред читателя се разкрива почти Рембрандово платно на съветската действителност и на живота на съветските писатели. Въпреки че Пастернак си остава централният герой на книгата, повече от явно е, че неговият главен партньор не е литературата му, а съветската действителност. Силно и релефно Гладков очертава образа на един роден поет и неговия дълбоко частен, индивидуален свят, неговата предопределена самотност и жизнено чувство за красота, застанали срещу образа на натрапена демонска действителност, по-зловеща от Дантевия „Ад“ и по-грозна от най-предателски акт. Конфликтът между тези два образа е неизбежен и развръзката му твърде очевидна. Но тъкмо тук, където логиката на конфликта неумолимо изпрати към гибел такива чудни поети, като Бабел, Манделщам, Цветаева, Булгаков, и осакати завинаги творци, като Ахматова, Олеша и Зошченко, Борис Пастернак е пощаден по чудо. Поради цялото си независимо и във висша степен безкомпромисно поведение Пастернак е трябвало да бъде ликвидиран далече преди другите. Колко нощи Пастернак е чакал в дома си в Переделкино да дойдат агентите на Ежов или Берия и да го отведат завинаги. И до ден днешен не се знае какво точно го е спасило. Един от съветските прокурори, който след смъртта на Сталин е проверявал досиетата на невинно избитите и осъдени съветски интелектуалци, е казал, че бил смаян от оцеляването на Пастернак. В досието му било отбелязано, че бил съучастник в заговор, свързан с Майерхолд и Бабел, и тъй като последните двама са били ликвидирани, само чудо спасило Пастернак. Но какво е това чудо? Мнозина сочат към Сталин. Но от къде на къде обхванатият от мания за преследване видиотен диктатор ще пощади този поет, който никога не е декларирал ярка политическа обвързаност и чийто единствен сериозен политически кредит е преводът на грузинските поети на руски език? Та нали Борис Пастернак никога не е бил член на литературната върхушка, като Федин, Леонов, Асеев, Еренбург? Тук ние научаваме за един биографичен момент, в който може би се крие отговорът на чудото. Единственият човек, който е бил в състояние да извика някакви човешки чувства у Сталин, е била неговата втора жена Надежда Алилуева. Има основания да се вярва, че нейното самоубийство през 1932 година е разтърсило Сталин издъно. В „Литературная газета“ от 19 ноември 1932 година е поместено съболезнователно писмо до Сталин, подписано от 33 видни съветски писатели. Между тях не е името на Пастернак. Вместо да подпише казионното, неискрено и шаблонно писмо, той изпраща за отпечатване няколко реда от свое собствено име. „Аз споделям чувствата на другарите. Онзи ден, преди съобщението за смъртта на Алилуева, аз мислих много за Сталин. Като поет — за първи път. После прочетох новините. Бях потресен, като че се намирах там, до него, и бях видял всичко. Борис Пастернак.“ Всеки, който познава помпозния, натруфен, изкуствен и превзет до немай-къде тон на подобни послания в комунистическия свят, не може да не бъде смаян от лаконизма на Пастернак и от чувството, че съболезнованията му са най-искрени.

Мнозина смятат, че това съболезнование на Пастернак е направило силно впечатление на Сталин с ясновидството на неговия автор — факта, че е мислил за Сталин преди смъртта на жена му. И може би оттук идва закрилата, която пази поета до смъртта на Сталин. Доказателство за това е фамозното обаждане по телефона на Сталин до Пастернак през юли 1934 година, в което той го запитва какво мисли за Манделщам, вече намиращ се в ареста. След разговора животът на Манделщам е продължен… но само за 4 години. И Пастернак до края на своите дни ще се самообвинява, че не е бил достатъчно убедителен в този телефонен разговор, за да спаси напълно обречения поет.

Като че предчувствувайки приближаващите ужаси на 1937 година, когато най-безсмисленото и най-безмилостното клане на невинни хора ще обезлюди Пастернаковия кръг от приятели и близки, той публикува в новогодишния брой на „Известия“ в 1936 година две стихотворения. Второто от тях явно се отнася до Сталин и тук Пастернак се опитва внимателно да му внуши да се откаже от лудостта на революцията и се върне към пътя на вековете. Това е наистина наивен опит за очовечаване на диктатора.

Александър Гладков разказва подробно за живота на писателите в Чистопол по време на войната. Но докато командуващата върхушка, начело с Федин и Леонов, прекарва военните години сред доста удобства, Пастернак живее в тежко безпаричие, без никакво отопление и виси на безкрайните опашки за хляб. Гладков е изненадан от неговата устойчивост и добро настроение. При всички тежки обстоятелства Пастернак запазва своя внимателен, човечен тон, своето вътрешно благородство и навика си за упорит труд. В тази част от своята книга Гладков педантично записва казаното от Пастернак. И ние четем:

„Първият белег на таланта е смелостта. Но не смелост на сцената или в редакцията, а смелост пред чистия лист хартия.“

„Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го чакате. Или може би ще бъде по-вярно да се каже, че в действителност то изобщо не идва. Всичко, което съществува реално, е в рамките на сегашното. Дори нашите чувства за миналото произтичат от сегашното. Всъщност миналото също е абстракция, но по-малко лъжлива от бъдещето.“

И по-нататък:

„Човек има еднаква нужда да бъде разумен и неразумен, спокоен и нервен. Ако го оставите само с разумността и спокойствието, той ще стане тъп, безцветен и летаргичен. Оставете го само с неразумността и нервите, и той ще загуби и себе си, и света. Поетът е човек на крайностите. Той търси разум в неразумното и неразумност в разума…“

„Социалистическият реализъм така често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.“

Пастернак, който знае великолепно няколко езика и чието главно занимание по това време са преводите му от английски, поразява Гладков с всестранната си култура, дълбоки знания и независим подход. Каква голяма надежда идва от следните думи:

„За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено.“

Прочитайки това, аз си помислих, че наистина не познавам нито един зъл човек и зъл акт, който да не е прикривал комплекс за малоценност.

На 15 февруари 1942 година, разхождайки се по брега на Кама, Пастернак казва на Гладков:

„Много хора ме смятат за нещо по-различно от това, което съм. Тъкмо заради това моите отношения с Горки бяха отровени до края на живота му. В Переделкино Фадеев идваше от време на време да ме види и след няколко чашки започваше да ми се доверява. А аз се измъчвах и огорчавах, че той си позволяваше да прави това… Фадеев беше добре разположен лично към мен, но ако получеше нареждане да ме обеси, удави или нареже на парчета, той щеше да изпълни нареждането незабавно и щеше да докладва, без да му мигне окото, докато на другия ден, когато се напие, ще каже колко много му било жал за мене и какъв чудесен човек съм бил. В нашата страна има много хора с «раздвоени личности». Но личността на Фадеев е разделена малко по-различно, на няколко изолирани секции, като подводница. Само алкохолът може да преодолее преградите и да съедини разделеното.“

Струва ми се, че това определение на Пастернак за нещастния Фадеев може да бъде успешно отнесено и към доста български фадеевци, които едва ли някога биха се самоубили заради разрушението на техните кумири.

Но истинското развитие на драмата на Борис Пастернак започва след войната.

Край