Владимир Градев
Ослепяващият вик на петела

Ако вие умирате, не съм аз този, който умира.

Батай, „Еротизмът“

„Струваше ми се, че очите ми се изправяха от ужас“. Потресен, читателят не вярва на очите си. Погълнали страниците, те са престанали да му служат. Изскочили от орбитите си, сами кацнали по най-скверните и смразяващи места на тази книжка, те се целят в разсъдъка и съвестта му.

Прочелият „История на окото“ е поел с всички рискове и последствия предизвикателството на Батай — философът-екскремент, както го нарече, цитирайки Маркс, отвратеният Андре Бретон. Тук цензурата е снета, авторитетът — кастриран и Батай хладнокръвно описва раздиращата сила на фантазмите на повествователя, за да ни смути накрая като разкрие чисто биографичния им произход. Непоносимостта на прочита е породена от опита на автора да предаде чрез езика съвършения с абсолютния си ужас потрес на всяко човешко същество при досега с „любовта, силна като смърт“, при прозрението, че сексуалният нагон е просто нагон към смъртта, накратко — от опита да се изобрази неописуемото и непредставимото.

Повествованието стъписва с изключителната си краткост и сгъстеност, с липсата на мотивация за постъпките и престъпленията, с отсъствието на минимална правдоподобност в тези изстъпления, с буквалността при осъществяване на фантазмите. Всичко протича като в най-разюзданите и страшни сънища, но дори ониричния характер на разказа не спасява читателя от отвращението и подозрението, че само с прочита на „Историята…“ е извършил гнусно светотатство.

За да постигне това, Батай се е погаврил естествено с добре известни литературни образци. Описвайки лудостта на Марсел, той потъпква най-елементарните норми на традиционния френски психологически роман. Епизодът в „замъка на призраците“ дори не пародира черния роман, а показва единствено колко чужда на този жанр е разказваната история. Ненужно е да се доказва и безкрайната отдалеченост на романа от познатите еротични книжлета, описващи „блудкавите удоволствия на плътта“.

Обичайно е подобни творения да се издават в малък тираж и под псевдоним. Книгата се появява през 1928 г. в 134 екземпляра, а като автор на титулната страница фигурира някой си, Lord Auch. Едва четири години след смъртта на Батай книгата ще излезе през 1967 г. под негово име и в голям тираж. В едно писмо Батай обяснява, че е използвал псевдоним, не за да се предпази просто от съдебни дирения и семейни скандали и дешифрира псевдонима — Господ в кенефа. Подривната мощ на името насочва към едно от основните измерения на романа — светотатството. Възпитан в католическо семейство, дълбоко вярващ до 25-та си година, Батай довежда тук до изстъпление християнската логика на греха и падението, на приношението на грешното тяло и достигането на екстаза. В свещеното, според Батай, се преодоляват тесните граници на индивида, той се изразходва изцяло и чрез трансгресията превъзмогва наложените му от морала, традицията и закона ограничения, за да разкъса в ексцеса тесните граници на крайното човешко битие. Свещеното привлича и отблъсква, предизвиква обожание и отвращение едновременно. Батай разкрива възвишеното в неговата обсцесност и низота, сквернота и смъртоносност. Такъв е „Млечният път, странна просека от звездна сперма и небесна урина през черепния свод на съзвездията“.

За да използва докрай в преодоляването на християнството подривната мощ на ексцеса, Батай прибягва до мотиви и образи от древните мистерии на езическите религии — особено към ритуалите на митраизма. В митраизма култът към най-възвишеното — слънцето — е направо и жестоко свързан с най-низкото: заколването на бика в ямата. Жертвоприношение, при което съзерцаваното в зенита му слънце е олицетворено от обляния в кръв гол жрец, а гледащият го и обезумял (както Ван Гог) — от заколеното животно. Тайнство, при което „изключително слънчевият вик“ на поздравяващия зората петел напомня единствено за грозния рев при заколването.

Профанацията, извършена от героите в романа, е възможна само в свят без Бог, а финалната сцена е черна меса отслужена в Църквата на любовта (точно над гроба на дон Жуан), черна меса възпяваща смъртта на Бога. Превърналата се в гроб черква е огласявана от нечуван химн на злото. Зло, което е не просто издевателство на силния над слабия, а порив за безгранична, постигана с цената на собственото погубване и обезумяване, свобода. Оттук и прекрачването на основополагащите за културата табута — на мъртвото тяло и на голото тяло. Чувствената наслада се определя от силата на ужаса, от страха и погнусата, от зверската агония на съвъкуплението. Ексцесът се ражда в съвъкуплението, за да се разгъне в мига на смъртта и прекрачи границите на отделния индивид. Ето я тайната на розово-черната плът на Симона, защото „ако любовта е нещо розово, то тя се съчетава с черното, без което е просто блудкава. Без черното розовото губи способността си да възбужда сетивата“ („Литература и зло“). В тази наслада изтръгнатото око се превръща в оплождащо смъртта яйце.^[1]

Безумство е да вземем на сериозно романа на Батай. Героите му са младежи, обзети от „детско сладострастие“. Те са изкушени от прекрачването на нормите — от светотатствена трансгресия, в която се сливат страхът, отвращението, ужасът и вцепеняващото щастие на екстаза. Откъдето и да ги погледнем, те пак ще ни се изплъзнат. Тяхното детство с безсрамната си невинност, волно пилеене и безполезност се освобождава с присъщата му жестокост от бремето на сериозността, от загрижеността и възрастта, за да постигне суверенността, т.е. онази непроницаема свобода, понятна единствено като другото на разума.