Уилям Бътлър Йейтс
Лапис лазули

Жени съм чувал да правят сцени,

да хулят нервно лъка, платното

и ония поети, тъй вечно засмени —

отпуснем ли всички ръце пред злото

и не попречим, говорят, в миг

аероплани и цепелини

ще пляснат града ни с бомбен камшик

и от града ще останат руини.

 

В театъра — драма, а всъщност веселие.

И Лир, и Хамлет още се маят,

ето Офелия, ето Корделия —

но те, макар че е близък краят

и скоро ще стихне последният звук,

не щат да правят сълзливи сцени,

ако добре са играли дотук.

А знаят — Хамлет и Лир са засмени.

С комична маска страхът се мята.

Край на целите — няма отсрочка —

мрак — небето лумва в главата…

Драмата стига връхна точка —

уж Хамлет ломоти, Лир се пени,

завесите падат околовръст

по хиляди сцени и арени,

пък тя не наддава тегло и ръст.

 

По море те дойдоха, на пеши рояци,

с осли, катъри, коне, камили —

стари, посечени цивилизации.

После загубиха ум и сили.

Нищо от оня Калимах —

който в мрамора, като в пяна,

изряза драперии, склонни при плах

повей да литнат — не остана:

стеблото на лампата — палма не бди

над чакащите на колени.

Всичко се срива и пак се гради,

и тия, които градят, са засмени.

 

Двама китайци, зад тях и трети,

изрязани в лапис лазули, стоят.

Отгоре им — птица. Светят крилете —

символ на дългия жизнен път.

Третият — явно слуга — куцука,

нарамил струнен инструмент.

 

Всяка случайна резка, пролука,

всяко петно от изтрит пигмент

е сякаш лавина, водопад

или рид, увенчан със снежна корона,

макар че в сливов и вишнев цвят

е окичен малкият дом на склона,

към който китайците кретат, а аз

ги виждам уж в края на оня път

над драмата долу как в захлас

стоят и гледат. И стоят.

Един за тъжна мелодия пита.

Над струните друг показва умение.

Очите им, хлътнали в бръчки, очите,

добрите им древни очи са засмени.