Андрея Илиев
Кафето — нов начин на употреба

Само служилите в едно от кьошетата на България са запознати с вид аборигени, добили популярност сред целокупното население на родината с името кукери. В красивата Кукерландия пред завършващите местната гимназия момичета стоят два пътя: да продължат образованието си или да се омъжат за лейтенант. Всичко друго се счита за фал в живота.

Що се касае до войската, една част от изпратените там млади офицери успяват да се интегрират т.е. да се оженят там и след известно време биват претопени. Друга част минават набързо оттам и в живота им остава кошмарен спомен, който ги стряска и на сън. Трета пък приема съжителството философски и смята, че кукер не е определение, а диагноза.

Та по времето, когато цветните телевезори в България бяха два на половин милион души, един лейтенант събра живота си с прелестно създание от тоя край. Още първата неделя отидоха на гости в селото на момичето. Весо, като очовечен варналия, пушеше вносни цигари и пиеше нес кафе. Естествено, занесе при дядото и бабата и от двете. Хапнаха, пийнаха, мъжете изпушиха по цигара от „чужденешките“. Младите набързо изпиха кафето и тръгнаха да си лягат.

— Има кафе и за вас — напомни им дъщерята. — Водата е на котлона.

— Как се пие, ма? — почуди се старата.

— Кат чая ма, мамо!

Зетят се събуди посред нощ и излезе до тоалетната в двора. Бабата предеше ококорена, а дядото ходеше пред къщата като преял кон.

— Абе — изкашля се той, — спя инак като заклан, ама тая вечер нещо…

— Сигурно е от нес кафето — затюхка се Весо.

— Кавето ли?… Кво ще е… Само една паничка изсърбах.

— Паничка ли? — зяпна зетят.

— Ей такава — от длъбочките. Донка нали каза като чая се ядяло. Аз всяка вечер си дробя липов чай. Тая си надробих каве…