Андрея Илиев
Балездрата

Балездрата бе русоляв, с недоизживяно детство и винаги мускарав като циганче. Беше известен сред войниците с това, че като скачал веднъж оградата на поделението, се изсипал на главата на дежурния офицер като божие проклятие и че много донаждаше за всичко край себе си. Той бе най-точният стрелец, най-големият сваляч, пушеше най-скъпите цигари, почиваше всяко лято в Гърция, пиеше стогодишно уиски и прочие…

Веднъж нашият се прехвърлил през оградата в цивилни дрехи, наял се с череши във вилната зона и се курдисал за стоп на околовръстното шосе. На маханията му спрял очукан жълт вартбург. Вътре — шкембелия чичко с очила.

— Къде?

— В Бургас. Чака ме едно гадже — развързал торбата Балездрата.

Тя била дъщеря на шефа на Нефтохима, карала червено — „ама такова червено няма друго в България“ — БМВ и закусвала само във виенска сладкарница. Затова той бягал от казармата, а не тя идвала при него — тук нямало виенска сладкарница.

— Ама ти войник ли си? — изненадал се шофьорът.

— Ефрейтор — поправил го Балездрата.

— И избяга?

— Всяка неделя. Понякога и през седмицата.

— Ами командирите ти не те ли търсят? — усъмнил се чичкото.

— Абе, търсят… Като занеса на ротния бутилка стогодишно уиски „Сто гайди“…

— Не мога да повярвам.

— Абе, ако взема да ти разправям… Дядото колкото отпуска ми е купил — от триста дни казарма двеста съм бил в официална отпуска.

— И каква е тарифата?

— Петдесет марки на ден.

— Че той ротният ти трябва пари да е натрупал.

— Милионер е — кимнал уверено Балездрата. — Нали ти разправям, че само от мен има десет бона.

— А от другите?

— И от тях по толкова — убедено потвърдил нашият.

Обаче в Бургас чичкото изведнъж млъкнал, свъсил вежди и още по-изведнъж спрял пред комендантството.

— Аз съм командирът на дивизията — представил се той. — Искам да ми напишеш всичко, което ми разказа.

Балездрата не загубил присъствие на духа:

— Абе, аз съм най-големият лъжец в поделението. Що ми се връзваш?…