Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. — Добавяне

Тия дни се върнах от Босна. Синя каска, братче, световна задача от оонето!… За парички, я! За какво друго да чупя кръст на тия холандци. Имат пари, намират си маймуни за черната служба.

Ама аз на един му разказах играта. Без да искам, ама на, стана… Там няма палатки, бе! Всичко е на шатри, няма брезент, а пластмаса. Дори и тоалетната е в такава шатра. Мамка й тоалетна… Ние я копахме — към два и половина метра дълбока.

Абе, накратко: клекнах на дупката и чувам — туп! Пистолетът ми се изхлузил от кобура и паднал долу. Ами сега?… Осем дни до края на мисията! Ако отида и кажа във взвода, има няколко шебека, дето ще ме спукат от майтап. И приказка ще ми пуснат в България, някой прякор ще ми закачат… За сто години напред поколението ми ще е за резил!

И решавам: ще сляза долу сам. Знам долу-горе къде падна… Надявам на краката химически чорапи, на ръцете гумирани ръкавици, на главата — хоп! — противогаза и слизам. Ама ротния ми в казармата на времето ненапразно казваше: войникът почне ли нарушение, винаги пропуска нещо. Абе, като престъпника — винаги има една малка-малкичка грешчишца… И аз сгреших — не си взех фенерче. Долу тъмно като в кучо дупе. Вадя кибрит — цъкам. Онуй, миризливото, почти до коленете… Няма, бе, в земята гаче потъна тоя пистолет! Пак цъкам — няма. По едно време кибритът свърши. Да излизам да търся нещо за светене — не върви До коленете и лактите съм в… знаеш какво! Бре, ще ароматизирам лагера!

Викам си, няма как, трябва ми помощ. Ще дойде някой от нашите по нужда, ще му викна да си пусне кибрита. Ако е холандец, ще си трая — лаф не им чактисвам от езика. И чакам… Мисля: дано дойде Стоянов, дано дойде Пацо… Ама дойде ли Влаха, лошо. Най-лошо, ако се курдиса Дончо или Тодоров — тия хич не могат да пазят тайна…

По едно време идва някой. Обаче кой е, какъв е — нищо не мога да разбера — само нещо… абе, белее се нещо! Кляка. Оригва се и друго, ще извиняваш… Викам си: щом прави така, бай Ганьо ще е. Протягам ръка, май го пипнах за онуй, дето се белее и викам през разговорното устройство на противогаза:

— Градски, да имаш кибрит?

Чудо! Имаше човек — няма човек! Абе, изпари се като перлова ракия на зидарски банкет.

Почаках малко — никой не идва. И ме гложди нещо: тоя що не се връща… Ако беше отишъл за кибрит, трябваше отдавна да се е върнал… Излязох горе.

Мале мила… Не можал да уцели горкия вратата и минал по-напряко. На стената изкуственото покривало отнесено като във филм за Мики Маус…

Холандец, бе! Намериха го след три дни на седем километра от лагера. Седи със смъкнати гащи в едни храсталаци, кръсти се по православному и си повтаря:

— Извънземните дойдоха!… Извънземните дойдоха!…

Край
Читателите на „Извънземен в тоалетната“ са прочели и: