Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. — Добавяне

Аз, човеко, съм атакист. Обичам България, „Левски“-евробоеца, „Ботев“ — ама не пловдивския, а врачанския… шопската салата, ракия… Кебапчетата не, защото са турски… Обичам Капка… пардон, Волен!… Е, и Капка… Мразя евреите, турците, циганите, янките, мамалигарите, сърбите… Що ли? Абе, всички са по-дълги от мене! Ама най-много мразя циганите — хем черни, пък по-високи!…

Аз съм шофьор. Карам тир. Голям! Мерцедес. Аз и мерцедесите обичам. Нищо, че са германски… И ги правят, мамка им шваби, за високи… И пистолетът ми е голям — колт. Добре де, добре… няма да се отклонявам. Та шофьор съм — карам голям мерцедес и за да виждам над кормилото, съм си сложил възглавничка под задника. И не ми пречи. Какви дълги курсове съм карал… Като тръгна с праскови от Сливенско до Москва стигам… Студ, пек — нищо не ме спира и не ми пречи… Само един проблем: простатата. Пикае ми се, бе, през половин час ми се пикае!… Как да не съм атакист?… Циганин или фес с болна простата да си виждал?

Ето вчера по никое време… тъкмо излизам от Петолъчката. И простата ме алармира… Гладен съм — обаче на глад се трае. Но щом простата алармира — спираш, човеко. Та паркирам набързо, тичам в първото заведение и право в нулите. Обаче там някой вече се залостил и пъшка. Щом пъшка, значи ще свършва скоро… Викам си: хайде, пич, поръчай си кебапчетата, че те бавно стават. Кебапчетата са измислени от рязаните и трябва да се унищожават. Край! Атакистът ги унищожава безмилостно!… Партиен закон. Та плащам и гледам, че онова заведение се освобождава. Хвърлих си такето на един стол в ъгъла, за да се вижда, че е заето, и тичам да обслужа простатата…

Е, облекчих се. И излизам… Поглеждам към бармана и той ми кима към моя ъгъл. Извръщам се, човеко, и какво да видя!

Един грамаден циганин, ама грамаден, ей! Като Шварценегер, обаче черен! С кръвясали очи, в мръсен потник с Че Гевара отпред. Ъхъ, те всички цигани са комунисти… Само Капка… пардон, Волен е истински десен… Да, за циганина… И бялото на окото не е бяло, а жълто. Пък джуките му лилави и дебели като патладжани.

Уф… Та тоя звяр седнал на масата ми, а в бяла чиния пред него вдигат пара моите пет кебапчета. Майко! Черен циганин пред бяла порцеланова чиния!… И докато аз стоя с виснало чене и освободена простата, това църно говедо посяга да си вземе от моите кебапчета!

Ти какво би сторил? Да викам персонала? Ей, аз съм атакист, на всички митинги съм викал „Да живее Капка!“… Чакай… не беше Капка… „Да живее Волен!“ И сега какво — Капка… пардон, Волен ли да викам да ми отърве кебапчетата?

Тръснах глава, настроих очите си на свирепо и се тръшнах на стола срещу мангала. Гледам го свирепо в очите (а те, майко, големи като чаени чаши!), посягам с трепереща, но свирепа ръка към чинията… И грабвам едно кебапче! Мангото застина с мръвка в устата, огледа се наоколо… Те са страхливи, бе, особено като са сами. Какво като е голям като Съветския съюз?… Аз съм атакист, във вените ми тече кръвта на Крум, Симеон… „Левски“ — евробоеца… на Капка… Не, на Капка не… И свирепо задъвквам кебапчето.

Циганинът още зяпа невярващо. Аз преполовявам моето. Той внезапно замлясква като луд и гълта неговото като мисирка дъждовен червей. Сграбчва второ и го срязва наполовина с големите си жълти, остри, хищни и проядени от кариеси зъби.

Аз обаче му водя с една трета. Атакист! И с освободен мехур!…

Абе, циганска му работа… Мангал… Щом е за ядене… Какво — изпревари ме за петото… Как ли… Ами устата му като кофата на багер, бе! Говедо черно… Облиза пръстите си, изгледа ме страшно, вдигна юмрук, тресна го така, че празната чиния подскочи като птичка… И стана. Тръгна си.

И тогава… Тогава, човеко, първо видях, че зад него имало друга маса. На стола до нея дремеше такето ми. Да, моето. А отгоре белееше порцеланова чиния с пет кебапчета в нея… Вече не вдигаха пара.

— Защо се разсърди Немия? — попита зад гърба ми бармана…

Край