Андрея Илиев
Златната сватба на дядо Кец

Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха „златната“ сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем, празнуваха е неточна дума — всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двадесет години половинки.

След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:

— Куно ма, Куно!…

Баба Василца ту намествашуе някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту прихлипваше с някоя от дружките си.

— Куно ма, Куно… След толкова години и пред акраните искам…

— Ракията свърши. И мастика няма — бързо обясни тя.

— Не, ма. Един грях искам да си призная.

— Грях ли? — настръхна баба Василца.

— Да… Помниш ли като са взехме…

— Ох, Василе, как да не помня! — изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.

— Ти се връщаше от чешмата…

— А ти идеше да ме срещнеш от долната махала…

— Да те срещна… Дрън-дрън-ярина! — изсумтя дядо Кец. — Магарето се бе скъсало, него гонех.

— Василе, не думай!

— Тъй беше, ох, тъй беше… Аз извиках „Стой!“… Магарето не спря, спря ти… И на, златна сватба… Ех, живот…

— Василе! — каза зловещо баба Куна.

Приятелките й млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и извикаха бодро „наздраве“…