Андрея Илиев
Дядо Кец го прави бавно и тъжно

На млади години дядо Кец замръкнал в едно елховско село. Гладни и бедни години… А едно временце — ноември, ситен дъждец се сипе от небето, студ като куче вълча порода хапе всяко голо месенце… Тръгнал да търси място за преспиване. Обаче ядец — никъде не го приемали. А се смрачавало вече. Опрял до кмета. Той му показал единствената стая, в която се търкаляли куп хлапета, няколко старци, а бременна жена гледала измъчено. И му отказал, естествено. Вече го изпращал, когато се сетил и му рекъл:

— Накрая на селото живее Стоенца… Тя е вдовица. Ако някой те приеме, туй ще е тя.

Намерил къщата дядо Кец. Съжалила го жената, поканила го. Сложила го до огнището, стоплил си той краката. Дала му паничка с чорбица — стомахът спрял да курка. Извадила вино. Пийнал дядо Кец и топлината започнала да лази към едни територии на мъжкото тяло, дето мозъкът е в голям дефицит.

Огледал Стоенца — бреее, нищо й няма!… Посегнал, но тя отскочила като ужилена.

— Недей — рекла.

— Защо? — учудил се дядо Кец.

— Ами аз жалея…

— Нищо — успокоил я той. — Ние ще го правил бавно и тъжно…