Мигел Ернандес
Раненият

1

Безброй ранени бойните поля покриват.

И от полята, с борчески тела застлани,

пониква нива от горещи струи, нива

от хъркащи фонтани.

Кръвта се лее винаги към небесата.

И раните звънят, подобно раковини,

когато има в тях на полет бързината,

летежа на вълните сини.

 

Кръвта мирише на море, познава трюма.

А трюмът на морето, виното, се пръсва

там, де раненият, пронизан от куршума,

разцъфнал, се разтърсва.

Ранен съм аз: за повече живот копнея.

Тоз, който имам, малко е за боевете,

по-много своя кръв бих искал да пролея.

Че кой не бе ранен, кажете!

 

Животът ми е рана на щастлива младост.

Ах от кого не съм ранен, кого не е ранявал

животът, кой ранен не е почивал с радост

и раните забравял!

Ако отива с радост в болничната зала,

превръща се в градина от разкрити рани,

от олеандри пред хирургията бяла

с врати, от кръв обляни.

2

За свободата лея кръв, мра, оживявам.

За свободата и очите, и ръцете

като дърво от плът аз на хирурга давам,

окървавен от боевете.

 

За свободата повече сърца и близост,

отколкото трошинки имам в мен: с разкрити вени

аз влизам в болници, в памуци бели влизам

като във лилии.

 

За свободата се отделям с рани в боя

от падналите в тинята зловонна ничком.

И се отделям от нозете, от ръката своя,

от своя дом, от всичко.

 

Там, дето празни очни кухини изгряват,

ще сложи тя за взор два бисера в начало.

И ще направи нови крайници да избуяват

върху окастреното тяло.

 

Издънки ще дадат останките на мойто тяло,

кръвта от раната, кръвта, проляна с нея.

Защото съм дърво окастрено, издънки дало.

Защото още аз живея.