Мигел Ернандес
Един нож

Един нож зъл и месояден,

крило убийствено и странно,

лети, върти се с блясък хладен

около мене непрестанно.

 

Една светкавица без стълба

се спуща с гърчене метално,

кълве свирепо моя хълбок

и свива там гнездо печално.

 

Черней сколуфът ми, балкон

на младините разцъфтели,

а моето сърце е стон,

сърцето ми със власи бели.

 

Такваз е пагубната власт

на таз светкавица крилата,

че в младостта си влизам аз

като във селото луната.

 

Събирам с миглите солта

от плачовете на очите

и паяжинните цветя

събирам също от тъгите.

 

Къде да бягам в тоя случай

от моето тегло проклето?

Знам, сушата е твоя участ,

а мен призвание — морето.

 

Не е възможно да почина

от буря, обич или пъкъл

и от година на година

ще натежава мойта мъка.

 

Все пак аз ще те победя,

светкавице и птицо злобна,

сърце, което дръзва да

посрещне свойта смърт злокобна.

 

Ти продължавай, непрестанно

лети, ранявай, нож студен!

Туй време жълто ще остане

на мойта снимка някой ден.