Анхела Фигера
Мъртвият

Приближих до човека. Мъртвец като гипс вкоравен.

Като лед без отблясък, вестител на небитието.

Приближих. И му казах: недей си отива

днес, когато един весел ден зад прозорците грее

и деца се усмихват

с бяла капчица мляко във свойта усмивка.

Ние искаме да ни разкажеш

още много неща

тук до тези дървета

и до тези приятелски ъгли

на къщята, които със блясък покриват човека.

Остани. Ще разгърна с ръцете си твоите ръце,

посинели нелепо сега от кръвта умъртвена.

Аз така те обичам. Не бързай. Почакай за малко.

Ще целуна челото ти. Ще ти целуна устата.

Ще ти кажа поеми. Защото те, брате, обичам,

и съм вече до тебе и мисля, че твоите устни

още могат дъха ми горещ да пречистят,

па макар да са свити в безкрайна досада.

Но все пак остани. И не слизай в земята дълбока

на нечистата химия, в мрака на бледия червей.

Уверявам те, има цветя (ти без друго си спомняш)

и лекуват годините. Вятър и косове има.

И шуртящи фонтани. И сладостно слънце

несъмнено в очите ти склопени още блещука,

но един вероломен фермент ги разтваря несетно.

И живеят (това не можа да забравиш тъй бързо)

тези мили девойки, които тревожат сърцето,

щом им пак пролетта заразплита къдриците черни.

Ти ме само послушай. Владея вълшебното слово.

Аз така те обичам. Бъди ти завинаги с мене.

 

Но той беше спокоен. Жестоко безчувствен.

Мълчалив. Неприветен. Студен. Неотстъпчиво мъртъв…