Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

След дълъг път в пристанище едно, си спомням, спряхме

и кораба оставили, по уличките тесни

(във прахоляка смесваха се цветове и люспи)

достигнах мястото, където ставаше пазарът.

Голяма бе горещината, сянката — оскъдна.

 

С разголени гърди вървях залутан и разсеян,

като да знаех селището с неговите нрави.

Аз гледах как в една врата търговецът разгъва

парче коприна, алена и хладна като утрин,

и я усещах мека, гладка, без да я докосвам.

 

Пред сляп певец във пладнята останах дълго време

едничък зрител — сякаш пееше за мене само.

А после купих от едно девойче малка китка

ясмини жълти, в чийто остър дъх намери отдих

оборилата го нечакано умора странна.

 

Токата на колана ми се беше разкопчала

и няколко момичета, минавайки край мене,

се смееха извърнати: ме смятаха навярно

пиян. Очите на една от тях горяха

и бяха като юлска нощ, сияйни и дълбоки.

 

Как бързо изпаряваше се влажната ми кожа

от пламналия въздух, с чийто непрекъснат приток

растеше моята сънливост! Спрях се колебливо,

погалих тялото си, топлината равна сетил,

като да галех нечие покорно чуждо тяло.

 

Вървях през местности, които не бях виждал още,

но вече предусещах, както оня, що отива

на свиждане. И намаляваше с деня полека

безмилостният зной, когато рекох да подпря

почивка в сянката на някаква голяма порта.

 

Бе тих кварталът. Тегнеха клепачите ми страшно

(навярно спал бях много) и когато ги отворих,

гореше ниско слънцето отсреща на стената.

Изглежда, чужди стъпки ме събудиха, защото,

обърнал лик, видях една жена да се усмихва.

 

Несигурна ме гледаше, като да беше отглас

на мой копнеж и отговор на питане неясно;

макар да не пророни нито дума, мълчаливо,

като ме хвана за ръката, ме поведе вътре.

Последвах я с по-малко страх, отколкото желание.

 

Бе тъмна стаята (вън свечеряваше се вече).

Върху рогозката възглавки, кошничка наблизо,

гнездо от куп магнолии, разпукнали и мокри,

с безмерно благовоние. От улицата думи

процеждаше кепенецът: „Намериха го мъртъв.“

 

Помислих, че за някакъв приятел се отнасят,

предчувствие за мойта участ негли. Ала силно

към себе си ме тя притегли и върху килима

костюма свлекла, като нож без ножница остана,

корава, гладка, гъвкава, студена.

 

Ръцете ми потърсиха гърдите й; под мене,

стори ми се, че изведнъж коланът й се пръсна.

В мълчанието околно, в задъхания ритъм

на двете ни тела дочух часовникът й ръчен,

тих стон на птица приказна, изхвръкнала в уплаха.

 

Изпълнила бе тъмнината цялата й стая,

когато морен, утолен поисках да си ида.

На портата (тя следваше ме като моя сянка)

помежду пръстите си на излизане усетих

часовника й пак, но вече ням и неподвижен.

 

Измина много време оттогаз. Не ще приема

да изживея туй съществование повторно.

Ала не знам какво бих дал оназ минута само

да си възвърна. Знам добре, едва ли бих измамил

съдбата, пък и тя не се оставя да я мамят.

 

Когато тъй се връща споменът по своите стъпки

(не е ли немощ на желанието всеки спомен?),

това е знак, че мен и него старостта надмогва;

и нямам вече аз едничкото, което имах:

желание, последвано от случая покорен.

Край