Луис Сернуда
Градско гробище

Отвъд решетката отворена между стените

черней земята без дървета и трева,

със пейки дървени, където сядат

по залез-слънце старци мълчаливи.

Наоколо са къщите, наблизо лавки има,

деца играят в уличките, влакове минават

досам гробовете. Тук е квартал на сиромаси.

 

По сивите фасади виснат като кръпки

в прозорците измокрени от дъжд парцали.

Изтрити са и надписите вече

на гробниците с мъртви от два века,

със мъртви без приятели, които ги забравят,

покойници безвестни. Ала слънце пекне ли през юни,

навярно във пръстта усещат нещо старите им кости.

Ни лист, ни птица. Само камъни. Земя.

Така ли е във ада? Има мъка без забрава,

със ропот и неволя, студ и безнадеждност.

 

Не съществува тука на смъртта

сънят безмълвен, тъй като животът

се движи още между тези гробове и върши

като развратник свойто дело в мрака неподвижен.

 

Когато сенките на облаците падат

и пушекът на фабриките се настила

във пепел сива, гласове от кръчмата прииждат

и в миг един преминал влак разлюшква

еха подобно някаква тръба сърдита.

 

Туй Страшний съд не е, о мъртъвци незнайни.

Аз сън ви пожелавам; ако можете, заспете.

Бог също може би ви е забравил.