Хосе Мария Кирога Пла
Отново за моя дон Мигел де Унамуно

Толкоз нещо ни разделя!

Толкоз нещо ни сближава!

Мисля си за самотата,

мой дон Мигел, що обгражда

малкото живот,

който още ми остава

и за таз, която стресна

твоята предсмъртна мъка

с леден грохот на окови.

 

Самота! У мен и тебе

както в пещера подводна

екне на света гласът,

на човека и скръбта му.

 

Твойта самота и мойта…

Ти седемдесет прехвърлил

между две войни испански

от дете пророк до старост.

Аз — четиридесет и осем,

векове на гръб понесъл! —

уморен да влача кости

около долапа вечен

на годините, принуден

да изтръгвам прясна влага,

бъдещето да поливам.

И с мощта на жили земни

неизменно като хляб

да подквасвам за човека

обещанията днешни.

 

Ти умираш там отчаян;

мене тука мълчаливо

чакането ме убива.

А каква самотност висне

върху двама като камък!

Ти, погребан, татко мили,

под гранитна хладна почва,

де полето се раздипля

и раздиплено бленува

да пробуди семената!

 

Аз смъртта си ще намеря

в чуждата земя, когато

трябва гроб да ми отстъпят, —

дават този гроб насила,

никога книжа не дават

на чуждинци като мене, —

хладен гроб назаем,

в чужда пръст, легло последно!

 

Чужда и, кажи го, моя

пръст, като земята люлка

на съня на моите мъртви

и мечтите мои празни

(от детинство, та до старост,

на реколти и на зрялост,

мойта младост бе тогава

като чаша, що разчупват,

цяла стоплена отвътре,

а отвън съвсем студена),

пръст естествена и нова

като кожата, когато

сменя космите си звярът.

 

Таз земя и там онази…

Тази, нашата и твойта,

за която те болеше

и тъгуваше сърцето

и която ми душата

чак до дъното изгаря,

днеска, татко, тя е цяла

в тежки гроздове от люде

под едно небе стъмено.

 

Кой ще защити лозята,

кой — народа и земята?

Ех, Испания, Испания!

Ами моята Европа,

нашата Европа стара

и Америка далечна!

Цялата планета. Тя е

кръв, която оросява

живото човешко тяло,

на живота му сърцето!

Твоят път завърши вече.

И заседна твоят кораб

в неподвижната самотност

на човек, живял достойно

и насочвал свойта роля

както трябва във играта.

Аз на дока своя чакам;

после бавната разруха.

Туй е жребият печален,

който никой не е искал

в нашия живот нетраен.

 

Но преди да е отсякла

брадва моите антени,

искал бих да видя само

как от знамена и блясък

корабите разцъфтяват

и ги весело зората,

жадна за светлик, пришпорва

към деня, когато никой

самота не ще изпитва.

 

И през облаците лоши

утрото добро ще грее:

светлината му сърцето

и очите ми ще пълни!

Нека тъй да бъде!