Федерико Гарсия Лорка
Присъствуващо тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат

без вода шуртяща, нито кипариси скрежни.

Камъкът е рамо, годно времето да носи

с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

 

Аз видях как тичат дъждовете към реките,

как ръце издигат, изподупчени и крехки,

за да ги хване проснатият тежък камък,

дланите да смаже, без кръвта им да попие.

 

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,

полусиви вълци, скелети на чучулиги;

но не дава звуци, ни кристали, нито огън,

а арени само и арени, и арени.

 

Върху камъка е благородният Игнасио.

Свърши; що се случи? Погледнете му лицето;

залезът покри го със петна от жълта сяра,

а смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

 

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.

Вятърът напусна като луд гръдта му празна,

ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,

изведнъж се стапя горе в пасбищата тучни.

 

Що си шепнат? Тегне тук мълчание зловонно.

Ний следим как бавно тялото се заличава

и с бездънни дупки виждаме да се изпълва

ясната му форма, дето славеи звучаха.

Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

 

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,

ни боде със шпори, ни усойницата плаши;

тук с очи разкрити искам аз да видя само

туй могъщо тяло, за което няма отдих.

 

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,

на коне и бързеи укротители безстрашни;

хора с кости звънки, хората, които пеят

със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

 

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.

Пред туй стройно тяло с изпокъсани дезгини.

Искам да ми кажат де е изходът за този

капитан прославен, от смъртта без време свързан.

 

Нека ми посочат плач като река, която

под мъгли сребристи, между брегове високи

мъртвия Игнасио да отнася и се губи,

без да чуй на биковете двойното мучение.

 

В кръглата арена на луната да се губи,

на луната, бледа като хилаво момиче,

да се губи в мрака, дето рибите не пеят,

в бурените бели на замръзналия пушек.

 

Не, лика не искам да покривате със кърпа,

нека той привикне към смъртта, която носи.

Топлото мучение не усещаш ти, Игнасио.

Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.