Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Не искам да я видя!

Кажете на луната да изгрее,

не искам на Игнасио кръвта

въз пясъка да видя.

Не искам да я видя!

 

Луната се открива цяла,

бял кон на облаци спокойни.

Блещука сънната арена

с върби по всички бариери.

Не искам да я видя!

И нека моят спомен да помръкне!

Ясмините невинно бели

за тая гибел известете!

Не искам да я видя!

А кравата на дните стари

облизваше с език печален

муцуна от червени кърви,

по пясъка разлени,

и биковете на Гисандо

почти от смърт, почти от камък

мучеха като две столетия,

досита бъхтали земята.

 

Не искам да я видя!

 

Игнасио, смъртта нарамил,

се изкачи по стъпалата.

Той търсеше зората бяла,

ала я нямаше зората.

Той търси своя верен профил,

ала сънят го заблуждава.

Той търси свойто стройно тяло,

а си кръвта изтекла найде.

Не искайте от мене да я видя!

Не искам да усещам аз струята

как мъничко по мъничко отслабва,

струята, дето озарява

най-предните места и пада

по кожите и кадифето

на жадната възбудена тълпа.

Кой там ми вика да погледна?

Не искайте от мене да я видя!

 

Очите му не трепнаха, когато

до себе си рогата остри зърна,

но майките страхотни

издигнаха глава.

И чак от пасбищата като вятър

изви се зов на гласове потайни

към стадото от бикове небесни,

пастири на мъглата бледа.

Не е видяла княз до днес Севиля

по хубост и по смелост с него равен,

ни сабя като неговата сабя,

пито сърце така правдиво.

Като река от лъвове сърдити

бе неговата чудна сила

и като торс от светъл мрамор

бе очертана мъдростта му.

На Андалусия небето

му позлатяваше главата

и неговият смях бе цвете

от прелест и от разум.

Какъв безстрашен бикоборец!

Какъв добър планинец в планината!

Как беше благ със класовете!

Как твърд със шпорите звънливи!

Как мил и ласкав със росата!

Как ослепителен във празник!

Как страховит на тъмнината

със бандерилите последни!

Но ето вече спи навеки.

И мъховете, и тревата

със пръсти сигурни разтварят

цвета на неговия череп.

И пеейки, тече кръвта му,

тя пее по лъки и по ливади,

по ледени рога се плъзга,

люлей се без душа в мъглата,

с копита хиляди се сблъсква

като език печален, дълъг, тъмен,

за да остане локва от агония

до звездния Гвадалкивир!

О бяла крепост на Испания!

О черен бик на скръб и мъка!

О кръв могъща на Игнасио!

На неговите вени славей!

Не.

Не искам да я видя!

 

За нея няма на света потир,

ни има ластовици да я пият,

ни светъл скреж да я смразява,

ни песен, ни поток от лилии,

ни със сребро кристал да я покрива.

Не.

Не искам да я видя!

Край