Леон Фелипе
О, тая мъка…

О, тая мъка,

мъката да нямаш вече сълзи;

мъката да нямаш вече плач,

праха за да полееш.

О, тоя поплак на Испания,

която днес е само засуха и бръчка…

гримаса,

покруса суха на земята

под небеса без дъждове

и хълцане на геранило

над празен кладенец,

стар механизъм на плача без сълзи!

О, таз испанска паметна гримаса,

гримаса смешна и трагична!

Сух поплак на праха

и по праха…

праха на всичките износени неща в Испания,

праха на всичките умрели

и всичките развалини в Испания…

праха на стара каста,

загубена в Историята навеки!

Сух поплак на праха

и по праха. Прахът

на къща без стени

и род без кръв,

на очни кухини без сълзи

и вади без вода…

Сух поплак на праха

и по праха, безсилен да се слепва,

за да се построи един коптор,

нито да се закрили една надежда.

Проклет и жълтеникав прах,

ти ни донасяш злобата и гордостта

на векове

и векове,

и векове…

Защото тоя прах не е от днес,

ни е дошъл отвън:

че всички ний сме африканци и пустиня.

 

. . . . . . . . . . . . . . .

 

Земя неоросявана и песъчлива,

до сетни сълзи изцедена плът,

бунтовен прах на злобни канари

и враждебни лави,

безплодни атоми на жълта

пустиня,

мъстителни бодили

и пясъчник на завистта…

очаквайте забравени и сухи,

дордето се разлей морето.