Мануел Хосе Кинтана
На Испания след Мартенската революция (Откъс)

Какво представяше народът, ми кажете,

когото крал в света провъзгласи съдбата,

крал, който си простря над суши и морета

божествения герб и скиптъра от злато?

Възземаше се той на Запад

и на просторния Атлантик бе водата

покрита с неговата слава и сполука.

В която да е част е все Испания:

в недрата скъпи на Америка богата,

във Азия, във Африка пространна,

и там е пак Испания. Дори и блянът

във свойте полети най-смели и най-луди

напразно се омаряше да я обхване;

земята щедро даваше й своите руди,

а своя бисер и корали океанът;

той, дето и да тласнеше вълни гигантски,

за да надмогне яростта си дива,

намираше все брегове испански.

 

Сега я тинята на чер позор залива

и изоставена на наглости сурови,

като робиня на пазар покорно чака

нашийника жесток и робските окови.

О, колко рани, господи! Дъхът й смраден,

пропит от чумовата треска,

молепса въздуха, отрови битието;

простря ръцете си мъртвешки,

гладът измършавял й взе, което

заразата бе пощадила; трижди

отваряхме на храма Янусов^[1] вратата,

на Марс с дъха си съживявахме тръбата

и трижди ни закрилата си боговете

отказваха и ние се видяхме неми,

сразени на земята, бити във морето.

Какво ли не видя във толкоз време

по твоите безкрайни граници, Иберия?^[2]

Какво видя? Злокобен траур само,

тъга дълбока и нечувана мизерия,

тръпчиви плодове на робството голямо.

 

Така с разкъсани платна, страни разбити,

добрият кораб към потъване отива,

от буря в буря запокитван по водите

на пустите морета; и отзад ги няма

венците му, които го красяха,

ни от надежда и от радост плаха

засмяно знамето във въздуха си дипли.

И песента на пътника угасва,

матросът тръпне бледен,

сподавил воплите си хрипли,

мъртвешки ужас го отвсякъде опасва,

мъртвешки ужас, мълчалив и леден:

и ще се блъсне корабът в брега съседен.

 

Настана най-подир мигът: ръка простира

тиранът на света към Запада насъщен

и „Западът е мой“ извиква безпощаден;

наслада варварска въз лоба му намръщен

засветва, както лете в лоното стъмено

на облак буреносен и грамаден

светкавица проблясва в миг стремглава

и ужас по-голям със блясъка си всява.

Жестоките му войни

изпълват вятъра със викове надменни,

ридае наковалнята и чукът стене,

горят ковашките огнища; и спокойни

вий мислите, чу туй са саби за борбата,

които те размахват в алчните десници?

Не смятайте така: окови, белезници,

вериги са, които в примки ненадейни

навеки връзват толкова ръце бездейни.

 

Испания се вдигна,

възсепната от недостойната гълчава

и във гнева си справедлив изригна

вулканът от недрата й тогава.

Деспотите й някогашни

смутени, бледи се укриват плахо,

векът на отмъщението прокънтява,

отвръщат му крайбрежията на Тахо:

„Мъст, мъст!“ Къде са, о река свещена,

титаните на срам и на безчинства,

които благото ни давеха във свинства?

Отмина славата им безвъзвратно

и нашето величие начена;

ти, горда и жестока, виждайки, че има

на тоя свят Кастилия и кастиляни,

в морето тласкаш своите талази златни

и казваш: „Свършено е с подлите тирани!“