Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Какво представяше народът, ми кажете,
когото крал в света провъзгласи съдбата,
крал, който си простря над суши и морета
божествения герб и скиптъра от злато?
Възземаше се той на Запад
и на просторния Атлантик бе водата
покрита с неговата слава и сполука.
В която да е част е все Испания:
в недрата скъпи на Америка богата,
във Азия, във Африка пространна,
и там е пак Испания. Дори и блянът
във свойте полети най-смели и най-луди
напразно се омаряше да я обхване;
земята щедро даваше й своите руди,
а своя бисер и корали океанът;
той, дето и да тласнеше вълни гигантски,
за да надмогне яростта си дива,
намираше все брегове испански.
Сега я тинята на чер позор залива
и изоставена на наглости сурови,
като робиня на пазар покорно чака
нашийника жесток и робските окови.
О, колко рани, господи! Дъхът й смраден,
пропит от чумовата треска,
молепса въздуха, отрови битието;
простря ръцете си мъртвешки,
гладът измършавял й взе, което
заразата бе пощадила; трижди
отваряхме на храма Янусов[1] вратата,
на Марс с дъха си съживявахме тръбата
и трижди ни закрилата си боговете
отказваха и ние се видяхме неми,
сразени на земята, бити във морето.
Какво ли не видя във толкоз време
по твоите безкрайни граници, Иберия?[2]
Какво видя? Злокобен траур само,
тъга дълбока и нечувана мизерия,
тръпчиви плодове на робството голямо.
Така с разкъсани платна, страни разбити,
добрият кораб към потъване отива,
от буря в буря запокитван по водите
на пустите морета; и отзад ги няма
венците му, които го красяха,
ни от надежда и от радост плаха
засмяно знамето във въздуха си дипли.
И песента на пътника угасва,
матросът тръпне бледен,
сподавил воплите си хрипли,
мъртвешки ужас го отвсякъде опасва,
мъртвешки ужас, мълчалив и леден:
и ще се блъсне корабът в брега съседен.
Настана най-подир мигът: ръка простира
тиранът на света към Запада насъщен
и „Западът е мой“ извиква безпощаден;
наслада варварска въз лоба му намръщен
засветва, както лете в лоното стъмено
на облак буреносен и грамаден
светкавица проблясва в миг стремглава
и ужас по-голям със блясъка си всява.
Жестоките му войни
изпълват вятъра със викове надменни,
ридае наковалнята и чукът стене,
горят ковашките огнища; и спокойни
вий мислите, чу туй са саби за борбата,
които те размахват в алчните десници?
Не смятайте така: окови, белезници,
вериги са, които в примки ненадейни
навеки връзват толкова ръце бездейни.
Испания се вдигна,
възсепната от недостойната гълчава
и във гнева си справедлив изригна
вулканът от недрата й тогава.
Деспотите й някогашни
смутени, бледи се укриват плахо,
векът на отмъщението прокънтява,
отвръщат му крайбрежията на Тахо:
„Мъст, мъст!“ Къде са, о река свещена,
титаните на срам и на безчинства,
които благото ни давеха във свинства?
Отмина славата им безвъзвратно
и нашето величие начена;
ти, горда и жестока, виждайки, че има
на тоя свят Кастилия и кастиляни,
в морето тласкаш своите талази златни
и казваш: „Свършено е с подлите тирани!“