Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Лице горещо, умерено във морето,
наплисква слънцето; и на обида ранна
облича тъжната премяна
ливадата опечалена, а небето
би си сменило, за да стене
с езици огнени очите позлатени.
Изплашени от своя тъмнолик тиранин,
цветята са затвор за себе си самите,
в зелената си длан укрити,
и не желаят своя дъх благоуханен
да отдадат на тъмнината,
обгърнат от хлада на вечерния вятър.
Дръвчетата от лавър милват с обич топла
високото небе, загледани нагоре,
с езика им пръстта говори
и песента любовна сменя се със поплак:
подир изгорника далечен
смехът на извора щастлив е плач сърдечен.
Зората бяла със ръката своя бяла
вратите алени на изтока отваря;
зелената лъка в немара
показва сълзите, които е проляла,
замръзнали, едва пролени
и сред смарагди, като бисер разпилени.
Гласът си кръшно славеят извива
с еднаква радост, както и с тъга еднаква,
тъй с нежни стонове оплаква
той на нощта повелята несправедлива
и твърд в страданието свое,
по глас е само птица, а по цвят листо е.
По бряста, постоянният й страж в тъмата,
закрилникът й сигурен в нощта неверна,
лозницата се покатерва
на слънцето да види бързо светлината
и благодарствено, смирено
да увенчае челото му извисено.
Широката лъка, тъгата на небето
без слънце могат, но насладата гореща,
с която тоя ден посреща,
усеща, Селия, единствено сърцето,
сърцето мое прималняло,
при тебе живо, но далеч от теб умряло.