Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Лице горещо, умерено във морето,

наплисква слънцето; и на обида ранна

облича тъжната премяна

ливадата опечалена, а небето

би си сменило, за да стене

с езици огнени очите позлатени.

 

Изплашени от своя тъмнолик тиранин,

цветята са затвор за себе си самите,

в зелената си длан укрити,

и не желаят своя дъх благоуханен

да отдадат на тъмнината,

обгърнат от хлада на вечерния вятър.

 

Дръвчетата от лавър милват с обич топла

високото небе, загледани нагоре,

с езика им пръстта говори

и песента любовна сменя се със поплак:

подир изгорника далечен

смехът на извора щастлив е плач сърдечен.

 

Зората бяла със ръката своя бяла

вратите алени на изтока отваря;

зелената лъка в немара

показва сълзите, които е проляла,

замръзнали, едва пролени

и сред смарагди, като бисер разпилени.

 

Гласът си кръшно славеят извива

с еднаква радост, както и с тъга еднаква,

тъй с нежни стонове оплаква

той на нощта повелята несправедлива

и твърд в страданието свое,

по глас е само птица, а по цвят листо е.

 

По бряста, постоянният й страж в тъмата,

закрилникът й сигурен в нощта неверна,

лозницата се покатерва

на слънцето да види бързо светлината

и благодарствено, смирено

да увенчае челото му извисено.

 

Широката лъка, тъгата на небето

без слънце могат, но насладата гореща,

с която тоя ден посреща,

усеща, Селия, единствено сърцето,

сърцето мое прималняло,

при тебе живо, но далеч от теб умряло.

Край