Родриго Каро
Развалините на Италика ^[0]

Полетата пустинни, Фабио, и оня

гол хълм, що виждаш ти с душа опечалена,

били са някога Италика^[1] преславна.

На Сципион^[2] победоносната колония

намирала се тук. Жестоко повалена,

страхотната стена лежи с земята равна,

една останка стародавна,

която скръб и жалост буди.

От войнствените древни люде

възпоминания остават погребални,

велики сенки нам за пример и поука.

Туй място е било стъгда и храм бил тука;

до нас са стигнали едни следи печални.

От баните и от игрището голямо

във въздуха се носи лека пепел само.

И кулите, на малко ветрове надвили,

под свойта тежест днес са рухнали без сили.

 

А този срутен запустял амфитеатър,

на боговете чест, която оскърбява

със жълтите си цветове лопенът прашен,

се е превърнал във трагически театър,

където времето единствено представя

триумфа прежен и разгрома му сегашен.

Защо и днеска с крясък страшен

навалицата разярена

не пълни пустата арена?

Щом равнината с хищници е още пълна,

где гладиаторът? Где силните атлети?

Изчезна всичко, а смехът и гласовете,

звучали някога, мълчание погълна;

но още времето с останки от стените

ужасни зрелища поднася на очите

и гледат те руината така смутени,

че пред печалния й вид душата стене.

 

Тук се роди светкавицата на войната,

велик баща на нашата родина скъпа,

победния Траян^[3], благочестив отрано,

в нозете на когото се простря земята,

която вижда Изгревът, която къпе

кадикското море с талази непрестанно.

Тук някога на Адриано,^[4]

на Кайо^[5]… странникът известен,

и Теодосия^[6] божествен

били люлени люлките от кост и злато.

Тук, щедро увенчани с лаври и ясмини,

са ги посрещали уханните градини,

сега потънали във къпинак и блато.

Дворците мраморни, за Цезаря градени,

са грозно жилище на гущери зелени.

Дворци и цезари умрели са отдавна

и даже камъните с името им славно.

 

Ако не плачеш, Фабио, при таз обида,

тогава взри се в улиците разрушени,

виж арките и мраморите разпилени,

виж тези статуи, които Немезида^[7]

е повалила ничком, как лежат прострени

и спят погребани в дълбокото мълчание

прославените им стопани.

Такава си представям Троя,

злочеста във съдбата своя,

и Рим, от който името едва остава,

отечество на боговете и царете,

и тебе, за която нямаше обети,

ни справедлив закон, Атина величава,

съперница на вековете неуморна,

днес само пепелище, пустота просторна,

която ни смъртта, ни ориста помилва,

макар че мъдра бе, макар че бе и силна.

 

Ала защо така умът се уморява

да търси за тъга и жал причини нови?

Достатъчно е и това да го принуди,

щом още дим се вие, още тлей жарава,

звучат стенания и плачове сурови!

Поверие ли или някой гений буди

ума на тукашните люде,

та те разправят възхитени,

че чуват в тиха нощ да стене

един печален глас от миналото време:

„Падна Италика“, а Ехо^[8] жалостива

отвръща му „Италика“ в гората дива,

която шепотом с листата си подема

„Италика“, и чули името любимо,

въстават сенки, множество неизброимо,

и стона подновяват в тъмната руина.

Тъй простолюдието жали и проклина!

 

Тез стихове, които, гостенин доволен,

дължа на твойте прадеди свещени,

тям посвещавам аз, Италико ревнива.

Ти (ако моя глас и тоя дар неволен

са угодили на руините студени,

отдето нося тая вест тъй жалостива)

ми дай като благочестива

отплата тази милост още

да видя тук светите мощи

на кардинал Геронцио^[9] многострадален.

Къде е неговият гроб, ми покажи ти,

ще издълбая с топли сълзи канарите,

укрили саркофага му от камък дялан.

Но всуе прося аз единствено утеха

за благото, що небесата ти отнеха.

Със злак и хвойна си краси развалините

за завист на света, за завист на звездите.