Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

При моите самоти отивам,

от моите самоти дохождам,

защото крачат ли със мене,

достатъчни са моите мисли.

 

Не знам какво селцето има,

де съществувам и умирам,

но идвайки от мен самия,

не мога по-далеч да ида.

 

Не съм добре, ни зле поставен,

ала ми казва моят разум,

че щом е цял душа човекът,

на тялото си той е пленник.

 

Разбирам аз какво ми стига

и само никак не разбирам

за себе си как се измъчва

невежата високомерен.

 

От всичко, що ме уморява,

се защищавам много лесно,

ала не мога да се пазя

от пакостите на глупака.

 

Ще каже той, че аз съм глупав,

лъжлив е неговият довод;

че скромност и необходимост

в един човек не се побират.

 

Различието ни познавам,

защото непрестанно виждам

в нахалството му — лудостта му,

в презрението ми — мойта скромност.

 

Човек ли днес по-много знае,

отколкото във друго време,

или родилите се мъдри

сами за мъдри се представят?

 

„Знам само, че не зная нищо“,

е философ[1] един изрекъл,

на скромността си теглил сметка,

де многото тежи по-малко.

 

Не се лаская, че съм умен,

че съм нещастен, се лаская;

от щастие лишени хора

как могат да са предпазливи?

 

Светът не може да е вечен,

защото казват (и го вярвам):

звънти като стъкло строшено

и трябва да се пръсне скоро.

 

Преценката изглежда вярна,

защото всички ние губим,

едни със карта по-голяма,

а други със по-малка карта.

 

Разправя се, че в старо време

отишла правдата в небето;

така човекът е постъпил,

че още тя не се завръща.

 

Във две епохи са живели

туземците и пришълците,

във сребърната — чужденците,

във медната епоха наште.

 

Кой няма с грижи и тревоги,

ако е истински испанец,

да гледа хората предишни

и на сегашното цената?

 

Облечени се движат всички,

а се оплакват от цените:

от кръста римляни нагоре,

паломници оттам надолу.

 

Бил първия човек от бога

прокълнат да яде наквасен

с потта на челото си хляба,

че му повелята престъпил;

 

но някои безумци, чужди

на всеки страх и срамежливост,

залагайки сами честта си,

последиците са сменили.

 

Сега и ум и добродетел

в света се скитат като слепи:

единът другия предвожда

и плачейки, вървят и просят.

 

Два полюса земята има

с движението си всеобщо:

животът най-добър — доброто,

и най-добрата кръв — парата.

 

Аз чувам да звънят камбани

и се не плаша, че намирам

под толкоз кръстове да има

и толкова умрели хора.

 

Чуй, паметниците надгробни

с мълчанието си говорят,

че мраморите им са вечни,

но не стопаните умрели.

 

Хвала на техния строител,

защото само с тези плочи

тук на всевластните големи

си мъничките отмъстиха!

 

Знам, завистта рисуват грозна

и си признавам, че я имам

към много хора, що не знаят

отвъд дома им кой живее;

 

без задължения и книги,

без връзки, без сплетни, без сметки

когато те рекат да пишат,

мастилница назаем искат.

 

Без да са бедни, ни богати,

градина и комин си имат;

не ги събуждат черни грижи,

ни корист, ни дела съдебни;

 

пред големеца не роптаха,

ни мъничкия оскърбиха;

и никому подобно мене

не са изпратили честитка.

 

Като признавам тази завист

и всичко друго премълчавам,

при мойте самоти отивам,

от мойте самоти дохождам.

Бележки

[1] „Знам само, че нищо не знам“ — думи на Сократ.

Край