Лопе де Вега
Сонети

I

Щом кажа ма Лусинда^[1], че ме тя убива

и едновременно запалва и смразява,

отвръща ми, че мойта скръб не проумява,

лишавайки ме от отплата справедлива.

 

С това, що би разбрала и гората дива,

не се Лусинда и до днеска съгласява;

надеждата за изцеление забавя

и продължава мойта скръб немилостива.

 

Скали, на мъката свидетели бъдете,

вий, камъни, де плаках толкоз дни нещастни,

реки, от моя плач прелели бреговете,

 

предайте и бълнуванията ми неясни;

за мойта скръб, стени, поне и вий кажете,

дарени със душа от воплите ми страстни.

2

Когато проследя съдбата си човешка

и виждам пътя, минат досега от мен,

аз се учудвам, че човек тъй заблуден

накрай е стигнал да познае свойта грешка.

 

Когато гледам отлетелите години,

захвърлен разума божествен в мрак и зло,

разбирам, че добро небето е било,

щом на душата ми не даде да загине.

 

Аз влязох немощен във лабиринта чуден,

на нишката на битието поверил

спомнянето свое толкоз закъсняло.

 

Надмогна твоя блясък мрака ми разблуден

и ето се завръща в своя край немил

чудовището на заблудата умряло.

3

Овчарю, който ме от сън дълбок извади

с любовните свирни на своята цафара

и върху гегата във лятната омара

разтягаш си ръцете жилави и млади,

 

възвий очи към мойта клетва милостиви:

за мой изгорник и стопанин те признавам,

ще следвам вредом упорито, дума давам,

свирнята ти и твоите нозе красиви.

 

Ти, който от любов умираш, чуй за бога,

не се плаши от моите грешки и безсилие,

другар на всички ни, от обич обладани,

 

почакай и изслушай моята тревога;

ала защо ти казвам да почакаш, мили,

щом твоите нозе са като приковани.

4

Кога те гледам, боже, в моите ръце

и святото причастие вземам на колене,

уплашвам се за миг от мойто дръзновение,

трептя пред благостта на твоето сърце.

 

Ту в уплах се отдръпва моята душа,

ту от любов отдава се на плач безкраен,

защото аз, за греховете си разкаян,

от мъки се боя и всуе се теша.

 

Към мене обърни ти милосърден взор,

че на заблудата в пътеките омразни

ме тласнаха неудържимо мисли празни.

 

И нека не тъжи тъй моя чер позор:

от този, който те държи в ръце негодни,

да не оттегляш ти ръцете си господни.

5

Аз казвах, казвам и ще казвам всеки ден,

че е приятелството благо най-голямо.

Кой грък, кой римлянин и кой испанец само

ще ни даде такъв приятел съвършен?

 

Да бъде тачен и навек благословен

комуто е небето дало вярно рамо,

приятел съвършен в скръбта и радостта му;

великодушно бе, признавам, то към мен.

 

Да имаш тъй голям приятел е повеля

и висше благо. О, жадувал бих тогаз

душа, добро и зло със него да споделя.

 

Но да живея, без да го познавам аз!

Защото се страхувам, ако го спечеля,

случайно да го не загубя в някой час.

6

Ти, дъщеря на времето, живя през оня

далечен златен век невинна на земята,

отдето силом днес изселва те лъжата

във таз епоха на желязото и стона.

 

Свещена истина, украса на небето,

което твойто слънце огнено затваря,

ти мир донасяш на войната наша стара,

съкровище си на човечеството клето.

 

Девица непорочна, гола, величава,

от алчността и силата непобедена,

на слънцето прозорец чист, какво аз мога

 

да сторя, със какви слова да те прославя,

живот и дух, език на цялата вселена,

щом, дивна истина, едно си ти със бога?

7

Овчарят, цял премръзнал, в планината строга

поваля с брадвата една борика черна

и щом изгрее едрата звезда вечерна,

наклажда огън и заспива без тревога.

 

Оставя волът кротък привечер полето

и своя полет ластовката уморена,

пътеката си — скитникът, косата — лена:

отдъхва всичко под стрехата на небето.

 

Макар нощта със своята наметка чудна

да ръси сън над цялата природа жива,

очите мои не почиват в тъмнината.

 

Страхът и стонът ги превръщат в стража будна,

дори Меркурий засиял не ги приспива:

високо взират се очите на душата.