Луис де Гонгора-и-Арготе
Романс

На победените зенетци^[1]

между конете изтървани,

които диреха в полето

посред кръвта трева зелена,

 

мъжествен от Оран испанец

улавя кон един свободен

със цвилене необуздано

и със космясали копита,

 

за да го отнесе веднага

с един ранен във боя мавър,

на двеста конници водител,

когото беше хванал пленник.

 

Двамината възсядат коня

и пъргавият кон, изглежда,

от шпори четири пришпорван,

със четири крила летеше.

 

Арабинът печален язди

и колкото се може тихо

стенания горещи рони

и сълзи горестни пролива.

 

Затуй испанецът учуден,

че вижда, колчем се обърне,

как толкоз нежно плаче оня,

когото е ранил сурово,

 

със основание голямо

го пита скромен и любезен

защо въздиша да му каже,

ако не го възпира нещо.

 

Без уговорки, като пленник,

плененият се покорява

и му молбата милостива

задоволява с тия думи:

 

„Ти храбър си, о капитане,

и тъй любезен, както храбър,

със свойта сабя и обноски

ти два пъти плени ме днеска.

 

Попита ме защо въздишам

със толкова въздишки топли,

ще трябва да ти отговоря

аз кой съм и за мен ти кой си.

 

Родих се в Хелвес^[2] аз, когато

Испания изгуби Хелвес,

от мавританка благородна

и от един побойник турчин.

 

Израснах в Тременсен^[3] под взора

на мойта майка и роднини,

след като татко си изгубих,

корсар на цели три гемии.

 

Живееше до нашта къща,

защото гаснеше до нея,

една жена от потеклото

на знатните мелионеси^[4],

 

цветът на всички хубавици,

макар да беше най-свирепа,

дете на пясъците пусти,

змии които въдят само.

 

(Такава беше хубостта й,

че ти по-скоро карамфили

на устните й би намерил,

отколкото във май и юни.)

 

И колчем скришом я погледнех,

въз челото пламтеше слънце

и в кръг по него всеки косъм

подобно слънчев лъч трептеше.

 

Така растяхме ние двама

и Любовта във нашто детство

рани сърцата ни дълбоко

с харпуна два, ала различни.

 

Изплете златото във мене

чудесни примки, нежни мрежи,

оловото додето в нея

роди презрение и волност.

 

(Но ето разумът покорен

ми с думи вече повелява

жестокостта й да прощавам

и хубостта й да си спомням.)

 

Едва видях да се променя

на тази зла змия злината,

когато ти ме хвана пленник:

кажи, не съм ли прав да стена?

 

Затуй, испанецо безстрашен,

по целия ни път въздишам:

виж, право имам ли да плача

от толкова неволи вкупом!“

 

„Напети мавре, той му дума,

щом обожаваш, както казваш,

и както казваш, я обичаш,

тогава ти щастливо страдаш.

 

Кой би могъл да си представи,

като тъгите твои вижда,

че в гръд тъй силна и корава

една душа тъй нежна носиш?

 

Ако на Любовта си пленник,

оттука можеш да се върнеш:

не ща за плячка да ми смятат

туй, що е твоя участ само.

 

Не искам аз за тебе откуп

да ми изпраща твойта мила

най-хубавите си килими,

ни платове със живи багри.

 

Върви си смиром и обичай

и страдайки, ти ще живееш,

но ако я повторно видиш,

за мен те моля да си спомняш.“

 

Той рипна изведнъж от коня

и мавърът след него слезе

и проснат наземи, поиска

да му целуне коленете.

 

„Векувай, мъдри капитане,

ти, казва, повече спечели,

като ми даваш свободата,

отколкото кога ме хвана.

 

Аллах да бъде с теб навеки,

да те дарява със победи

и твойта слава да разнасят

навред добрите ти постъпки.“