Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Мени се, бързо спада
тревогата голяма,
яви ли се надеждата желана:
човек се чувства в ада,
когато признак няма,
че ще настъпи в мъката промяна.
Доброто като рана
боли, щом закъснява;
утеха е, че времето минава.
Орачът си лекува
умората, когато
брадата му корава скреж покрива,
за жътвата бълнува
на огненото лято
и гроздето на есента щастлива;
а сърпът с радост дива,
щом още плуга стяга,
изпълва неговия дух веднага.
С желязо раменете
готов дори да смаже,
потегля младият към битки смели.
Изнизват се денете,
превръщайки във вражи
рождените приятелски предели,
и ако се изсели,
във боя с чужди войни
бленува за победи многобройни.
Друг всичко поверява
на две дъски в морето,
защото е на злато ненаситен.
Денят му потъмнява,
талази към небето
се качват да се бият с висините:
не стряскат го вълните,
не плаши го смъртта му
и мисли за пари и злато само.
Оставя още с мрака
грижлив и як ловеца
във топлото легло жена си млада.
Търпи той северняка,
иглите на снежеца
и има за това като награда
голямата наслада
в планинската усоя
да пресече на дивеча покоя.
За своя труд човека
цел и награда има,
едната е за другата подкана;
и лятото отвека
изхранва злата зима,
един сезон за друг стои на смяна.
Надеждата остана
едничка на земята,
избяга всичко друго в небесата.
Ако надежда няма,
какво в света остава?
Дома й ти рушиш и го разлагаш
и туй като измама
захвърляш във забрава,
нима от края си, Флерида, бягаш?
Щом шията изпрягаш
от дланите любими,
за грижите с какво възнагради ме?
Любов, която тука
разграничават грубо,
целта си най-подир сама издава.
И всяка злополука
на тоя, който люби
(аз няма да го скрия), позволявам.
Не се съпротивлявай,
сърце, сърце смутено,
че в случая е всичко позволено.