Мигел де Сервантес Сааведра
Обсадата на Нумансия ^[0] (Откъс)

Испания

Небе просторно, ясно и високо,

що с даровете си обогатяваш

от мойта шир това место широко

и го над другите възвеличаваш,

смили се над теглото ми жестоко

и щом към скръбните благоволяваш,

благоволи за тежките страдания

и към самотна сирота Испания.

Достатъчно е, че на мойто тяло

ти членовете беше изсушило,

в недрата ми пред слънцето изгряло

бе царството на мъртвите разкрило;

богатства на безчет тирани дало,

на финикийци беше подарило

царствата ми, защото тъй поиска

или заслужих го с простъпка ниска.

Нима ще бъда аз на чуждо племе

безропотна робиня непрестанно

и знамето си в толкоз подло време

не ще съзра, от свобода развяно?

Ах, толкова страдания големи

със право сполетяха ме отрано,

защото моите чеда сърцати

се разминават като непознати.

Тъй се и никога не помириха

душите в своята враждебност бясна,

по-силно даже се отдалечиха,

когато немотията порасна,

накрая тази тяхна разпра лиха

на варварите ме в ръцете тласна:

и грабиха те моето богатство,

и мъчиха ме дълго със злорадство.

Едничка е Нумансия, която

от ножницата меч искрящ извади

и гордо защити си свободата,

като до капчица кръвта си даде.

Сега настъпва с края на борбата

и сетен час за стари и за млади.

Умря градът, но неговата слава

и днес подобно феникс оживява.