Луис де Леон
Ясна нощ

На Диего Оларте^[1]

Когато гледам небесата

от светлини безбройни украсени,

а после взирам се в полята

от дълга нощ обиколени

и в дрямка и забрава потопени;

 

любов и мъка във гърдите

събуждат смут, подобно огън ален,

без да усетя от очите

изтръгват ми поток кристален

и казвам аз накрая с глас печален:

 

О, храм на красота свещена,

обител, от сияния обзета,

макар и горе в теб родена,

каква съдба, каква несрета

държи в тоз чер затвор душата клета?

 

Какво безумство отстранява

от истината свята сетивото,

та без да иска, то забравя,

че е божествено доброто

и гони празни сенки във живота?

 

Отдаден на мечта щастлива,

човек нехай за своя дял, додето

със крачката си мълчалива

безспирно се върти небето

и дните на живота му краде то.

 

Събуждайте се вие, смъртни,

и погледнете как сте ощетени,

ще могат ли души безсмъртни,

от добротата сътворени,

с лъжата да живеят примирени?

 

Ах, погледа си подигнете

към вековечната небесна сфера,

от днес прищевките презрете,

със суета и със химера

живота ви изпълвали довчера.

 

Не е ли малка точка само

земята наша тромава, сравнена

с изображението голямо

на величавата вселена

преобразяваща, преобразена?

 

И кой не се учудва много

от сговора на светилата славни

и от движението им строго,

от стъпките им, тъй неравни,

а всъщност съразмерно плавни?

 

Търкаля колело сребристо

луната и светлика му изпраща,

де властва знанието чисто

и ненагледна и блестяща

Венера пътя на Меркурий хваща;

 

след тях по други път небесен

Марс кървав и сърдит си следва хода

и кротко Юпитер понесен

сред толкоз благо и изгода

с лъча си влюбен прояснява свода;

 

баща на вековете златни

кръжи Сатурн по божата повеля,

съзвездията благодатни

като добра разумна челяд

имането от светлина поделят.

 

И всичко туй когато знае

и низостите на земята съди,

кой не ридай и не желае

душата волна пак да бъде

и да витае радостна навсъде?

 

Блаженството е тук дълбоко,

тук властвува покоят, тук смирена

върху престола си високо

седи и Любовта свещена,

със почит и наслади окръжена.

 

Безкрайно чудна красотата

тук цяла се показва; и сияе

невинно бяла светлината,

защото мръкване не знае,

тук вечна пролет грее и ухае.

 

О, вий, поля необозрими!

О, пасбища прохладни и приятни!

О, извори неизтощими!

О, вие, лона̀ благодатни!

И долини с богатства необятни!