Влюбеният и смъртта

Сънувах сън злокобен снощи,

сън кратък на душата моя,

сънувах, че със обич луда

прегръщам моята изгора.

Видях една госпожа бяла,

по-бяла и от сняг, да влиза.

— Отгде ли влезе, обич моя?

Кажи ми, мой живот, как влезе?

Заключих снощи вечер всичко:

врати, прозорци и решетки.

— Не съм аз любовта, младежо:

Смъртта, която бог ти праща.

— Ах, Смърт, сурова и жестока,

дай ден един да поживея!

— Не може ден един, не давам,

час ти оставям да живееш.

Набързо се обу тогава,

облече се по-бързо още;

върви по улицата вече

към къщата на свойта мила.

— Вратата отвори ми, бяла,

вратата отвори ми, скъпа!

— Как мога аз да ти отворя

във час такъв, в такова време?

В двореца не отиде тате,

не е заспала още мама.

— Ако таз нощ не ми отвориш,

не ще ми никога отвориш.

Смъртта ме търси, мила моя,

аз бих при тебе жив останал.

— Иди под светлия прозорец,

където везя, дето шия,

там ще ти спусна връв от свила

да се качиш по нея горе,

и ако тази връв не стига,

ще я принадя с моите плитки.

Но свилената връв се скъса;

Смъртта дойде и го подкани:

— Да тръгнем, влюбени младежо,

уречения час изтече.