Любовна поема ^[0] (Откъс)

В един април след обедния час

полегнах под една маслина аз.

На ябълков зелен върхар

съгледах сребърен пахар.

И вино бистро и червено

догоре в него бе налено;

покрито беше с кърпа бяла,

та жега да го не разваля.

Навярно сложила го бе на сянка

на таз градина знатната стопанка,

та щом приятелят й се отбие,

от виното да му даде да пие.

И който би такова вино пил

с похапката си сутрин подранил

и с него всеки ден се би гощавал,

той никога не би се разболявал.

На ябълковия върхар

по-горе зърнах друг пахар;

напълнен беше със вода студена

отнякъде в градината зелена.

Готов бях с удоволствие да пия,

но се боях да нямаше магия.

Сложих глава на билките ливадни,

да не слънчасам в огненото пладне.

Съблякох дрехите послушно,

да ми не бъде тъй задушно.

Лежах до извор чист и зашуртял,

такъв едва ли някой е видял;

той толкова голямо благо беше,

че с хладина ливадата поеше;

наоколо от злак и ведрина

не се усещаше горещина.

Навред благоухаеха тревите,

които бяха близо до водите:

градински чай и перуника,

и теменужки, и вратика;

там имаше треви неизброими,

едва ли някой знае ги по име.

Но мирисът им благ и лек

би съживил умрял човек.

Аз от водата глътчица отпих

и отведнъж се освежих.

Наведен взех тогава цвете

(и не най-лошото) в ръцете

и за любов да пея пожелах.

Една девойка в тоя миг съзрях,

по-хубава до днес не съм видял,

ликът й беше руменен и бял…

Наметката, плещите й покрила,

не бе от друго, а от чиста свила.

Широкопола шапка на главата,

за да й не вреди горещината.

А на ръцете ръкавици бяли,

не прости люде бяха й ги дали.

Върви така и си бере цветя

и с глас висок за обич пее тя:

„Приятелю, какъв е моят жребий!

Дали ще можем да се видим с тебе?…“

Когато туй мълвеше мойта дама,

тя мислеше, че близо никой няма,

ако ме бе видяла, без съмнение

не би избягала от мене.

„Кажете, дамо, казах в порив нов,

познали ли сте някога любов?“

„Обичам, да — отвърна ми тогаз,

но милия си не познавам аз…“

„Какво говорите вий, моя дамо,

какъв залог ви даде любовта му?“

„Тез ръкавици, тая шапка бяла

и пръстена ми заедно с воала

за своята любов ми е изпратил,

за да ги нося, моя мил приятел.“

И накитите си познах тозчас,

които бях проводил аз.

Тозчас и тя ми пояса позна,

тъкан от хубавата й ръка.

Свали наметката си от плещите,

целуна ми устата и очите…

„Обичам те, ми каза мойта мила,

за крал дори не бих те заменила.“

След туй отиде си, без да се бави,

и безутешен ме остави.

Щом вън я от градината видях,

помръкнах цял, за малко не умрях.

Наистина поисках да умра,

но снежнобяла, нежна и добра

една незнайна гълъбица мина,

летейки над овощната градина.

Звънеше за крачето закачено

едно звънченце позлатено.

Тя щеше в извора да се окъпе,

но ме видя и на часа отстъпи

и гмурна се в пахара заблудена,

но тъкмо да излезе разхладена,

катурнала пахара със крила,

водата му във виното изля.