Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
В един април след обедния час
полегнах под една маслина аз.
На ябълков зелен върхар
съгледах сребърен пахар.
И вино бистро и червено
догоре в него бе налено;
покрито беше с кърпа бяла,
та жега да го не разваля.
Навярно сложила го бе на сянка
на таз градина знатната стопанка,
та щом приятелят й се отбие,
от виното да му даде да пие.
И който би такова вино пил
с похапката си сутрин подранил
и с него всеки ден се би гощавал,
той никога не би се разболявал.
На ябълковия върхар
по-горе зърнах друг пахар;
напълнен беше със вода студена
отнякъде в градината зелена.
Готов бях с удоволствие да пия,
но се боях да нямаше магия.
Сложих глава на билките ливадни,
да не слънчасам в огненото пладне.
Съблякох дрехите послушно,
да ми не бъде тъй задушно.
Лежах до извор чист и зашуртял,
такъв едва ли някой е видял;
той толкова голямо благо беше,
че с хладина ливадата поеше;
наоколо от злак и ведрина
не се усещаше горещина.
Навред благоухаеха тревите,
които бяха близо до водите:
градински чай и перуника,
и теменужки, и вратика;
там имаше треви неизброими,
едва ли някой знае ги по име.
Но мирисът им благ и лек
би съживил умрял човек.
Аз от водата глътчица отпих
и отведнъж се освежих.
Наведен взех тогава цвете
(и не най-лошото) в ръцете
и за любов да пея пожелах.
Една девойка в тоя миг съзрях,
по-хубава до днес не съм видял,
ликът й беше руменен и бял…
Наметката, плещите й покрила,
не бе от друго, а от чиста свила.
Широкопола шапка на главата,
за да й не вреди горещината.
А на ръцете ръкавици бяли,
не прости люде бяха й ги дали.
Върви така и си бере цветя
и с глас висок за обич пее тя:
„Приятелю, какъв е моят жребий!
Дали ще можем да се видим с тебе?…“
Когато туй мълвеше мойта дама,
тя мислеше, че близо никой няма,
ако ме бе видяла, без съмнение
не би избягала от мене.
„Кажете, дамо, казах в порив нов,
познали ли сте някога любов?“
„Обичам, да — отвърна ми тогаз,
но милия си не познавам аз…“
„Какво говорите вий, моя дамо,
какъв залог ви даде любовта му?“
„Тез ръкавици, тая шапка бяла
и пръстена ми заедно с воала
за своята любов ми е изпратил,
за да ги нося, моя мил приятел.“
И накитите си познах тозчас,
които бях проводил аз.
Тозчас и тя ми пояса позна,
тъкан от хубавата й ръка.
Свали наметката си от плещите,
целуна ми устата и очите…
„Обичам те, ми каза мойта мила,
за крал дори не бих те заменила.“
След туй отиде си, без да се бави,
и безутешен ме остави.
Щом вън я от градината видях,
помръкнах цял, за малко не умрях.
Наистина поисках да умра,
но снежнобяла, нежна и добра
една незнайна гълъбица мина,
летейки над овощната градина.
Звънеше за крачето закачено
едно звънченце позлатено.
Тя щеше в извора да се окъпе,
но ме видя и на часа отстъпи
и гмурна се в пахара заблудена,
но тъкмо да излезе разхладена,
катурнала пахара със крила,
водата му във виното изля.