Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Човек неволно съчувствува на унижените и оскърбените и веднага застава на тяхна страна. Така гледам и аз на Капатник. Туристите го пренебрегваха, географите го ограбиха, картографите го понижиха, а овчарите го детронираха. В последното се уверих, когато стигнах на самия връх след около три часа здрав ход от Предела. Триангулачната пирамида на Капатник, тая дървена корона на всеки по-личен връх, почиваше съборена в тревата. Едната нога на пирамидата бе посечена и овъглените останки сочеха мястото на отдавна загаснало огнище. Други два крака лежаха непокътнати до огнището, готови при нужда да се превърнат в дим и пепел. Такава е незавидната участ на не една корона!

Осъдително е и отношението на картографите към тоя хубав връх. Изпървом те твърдяха, че Капатник е висок точно 2220 метра. Какво им струваше да прибавят още два метра към снагата на върха, та цифрата да се помни по-лесно! Затова има и прецедент. Нали тъй бяха постъпили гръцките картографи, когато позволиха на Олимп да порасне на два-три пъти с по няколко десетки сантиметра, за да догонва по ръст по-високия рилски първенец? Уви! Нашите картографи смъкнаха петдесет метра от якия плещест гръб на Капатник и той се извисява засега само с 2170 метра над морското равнище.

Колкото до географите, те просто разграбиха земите на Капатник. Някога под Капатнишки дял на планината те разбираха едва ли не цяла Югозападна Рила — всички рътове и долини, включени между Джумайска Бистрица, Струма, Пределската седловина, Разложкото поле и Белишката река. После започнаха алчно да късат от пространните владения на върха, за да пълнят съчиненията си с педантични подробности. Накрая те предоставиха на Капатник само един от трите дяла на източната половина от южната част на Югозападна Рила, свил се между рекичките Славова, Стране и Седърч. След тая небивала експроприация от територията на върха остана земя колкото за половин селска мера. Тъй географите разкулачиха Капатник след Девети септември.

Пътят за Капатник се отделя вляво от шосето, на около триста крачки над Пределското ханче. Отбих се от шосето и потънах изведнъж в рядка, сравнително млада борова гора. Горските пътеки се кръстосват и преплитат като чудна плетеница, но повечето водят към лесничейския дом, скрит в хубавия лес като чарова къщичка от приказките. От малката височинка, върху която е съградено лесничейството, през пролуките на гората се открива прекрасна гледка към седловината Предел. Широки горски поляни, прошарени тук-там с тъмно зелени мури и пъстролисти буки, се диплят една връз друга по течението на Еловица и нейната посестрима Джинджирица. Високо над тях се белеят заснежените склонове на Даутов връх, най-северния от високите пирински върхове. Неговата снага блести под лъчите на слънцето, което грее, без да топли в тоя ноемврийски ден. Отвъд, на югоизток от седловината, малки пухкави облачета плуват в синевата на небето над невидимото Разложко поле. Из въздуха се носи свеж полъх, сякаш е юни.

Колко тайнствена е тишината в гората в тоя ясен предобед! Все по-нарядко слънчевите лъчи пробиват, зелените корони на дърветата и светлата ивица по килима от изсъхнали борови иглици весели окото. Душата тръпне от радост, всяка мисъл отлита от главата, тя сякаш олеква, изчиства се от мътилката на ежедневието и става послушно оръдие на сетивата. Из въздуха се носи мирис на гъби и гниещи трески, примесен с боринистия дъх на иглолистната гора. Стволите на дърветата са влажни, грапавата кора е възтъмна откъм север, понякога от клоните провисват мъхнати лишеи — бради на невидими горски джуджета. Подплашена сойка отлита с крясък и изчезва от погледа. Нейният вик сепва дребната катеричка, която гризе шишарка върху равния пън на отдавна отсечено дърво. Тя оставя шишарката, пъргаво заобикаля близкия мравуняк и в миг пролазва по съседното дърво. После всичко стихва и само стъпките ми отекват глухо в смълчаната гора.

След около час стигам до неголяма открита поляна, в която пътищата се преплитат. Единият води на запад, извива по голи хребети и накрая се спуска към колибите на Долно Осеново. Строен е от пленници през Първата световна война по инициативата на македонския деец Георги Пенков и затова се нарича Пенкьов път. Другият води почти право нагоре, през гората, преплита се с множество глухи трупчийски пътеки и накрая извежда до широка поляна. Тук някога е вишил снага грамаден двустволест столетник — един от ония едри борове с дебели криви клони, които не растат в гората, а винаги далече от другите дървета, в някоя усамотена полянка. Старият бор грохнал от бурите преди време, но широката поляна и досега се нарича Чаталити бор. Тъй ще я знаят и идните поколения от овчари из Бачево, дорде някоя важна или съдбовна случка не даде друго име на поляната.

От Чаталити бор се открива първата гледка към широко-плещестото било на мощния рът, който се спуска на юг от Мечи връх. Той се вдава като исполински клин към Пирин и от него се разклоняват пръстовидно цяла система от рътове и хребети. Най-крайната точка на тоя дълъг рът е Капатник. Неговия объл купол стърчи вдясно от поляната, почти в североизточна посока. Заскрежени хилави борчета са пролазили по стръмните западни рамене на върха, а на юг от голото му теме се трупат едри камъни, сякаш разхвърляни в небрежен безпорядък от ръката на великан. Тук-там измежду камъните се белеят малки снежни преспи, скрити в дълбоките дупки и неуязвими от бледите слънчеви лъчи. Ни едно дръвче не стърчи по равното голо теме на върха. Няма я и триангулачната пирамида, която винаги мами погледа на туриста и го кара да ускори крачките.

Сядам за отмора в подножието на едър бор и погледът ми се рее на север. Висока седловинка свързва северното рамо на Капатник с плоския и дълъг гръб на Вадатепе, извисил снага на 2340 метра надморска височина. Тоя рът се издига право на север от поляната на Чаталити бор и гърбицата му почти закрива далечния купол на Исмаилица. Един по-нисък рът се отклонява на северозапад от Вадатепе и първата по-висока: гърбица по него е връх Чакалица. В някои по-стари карти тоя връх е даден много по на запад, близо до големия южен завой на Славова река, преди тя да се насочи на северозапад и да се влее в Джумайска Бистрица. С това ненужно изместване на запад Чакалица се понижава с повече от петстотин метра и престава да се числи между рилските двухилядници. Туристите не обичат неправдите и ще възвърнат правата на тоя връх…

От стръмните западни склонове на Вадатепе се стичат няколко малки потока и образуват прилична рекичка в местността Белите камъни. На времето тази „вада“ е движила редица чаркове, построени по нейното течение, и тя именно е дала името на върха. Самата „вада“ представлява началото на Осенова река, която се влива в Градевска малко над първите колиби на едноименното село. В Осенова река се стичат поройни води от голите хребети на Чакалица и далечния връх Бакъртепе. Тая рекичка е луда като Джерман и често залива колибите на Долно Осеново, населено предимно от българомохамедани. През есента на 1935 година едно стихийно наводнение на Осенова река причинило огромни стопански щети и взело немалко човешки жертви. Така е, когато се опитваме да стрижем по три руна вълна от голия гръб на планината.

Време бе да тръгвам, Напълних манерката от близкия чучур, защото Капатник е безводен, и поех нагоре — тъй, напосоки, направо през високата жълта острика, провирайки се между хвойновите храсти, закелявелите борчета и едрите камъни, накамарени едни връз други по югозападното рамо на върха. Такъв ход е неприятен, понеже човек трябва да избира мястото на всяка стъпка и не може да гледа в ширинето, дорде върви, нито да погледне надолу и назад, за да се радва на взетата височина. В замяна дваж по-голямо удоволствие го чака, когато достигне върха — той спира задъхан, оглежда кръгозора и въздъхва от доволство, сякаш цялата прелест на разгърналата се панорама принадлежи само нему. Това чувство може да е твърде себично, но то е свързано с възприятието на красотата, а тя, задоволявайки вечния ни стремеж към светлото, чистото и хубавото, неволно ни кара да се чувствуваме и по-добри, и по-богати.

След час и нещо застанах край повалената триангулачна пирамида на нещастния Капатник. Нямах време да мисля за овчарчетата, които бяха изгорили едната нога на пирамидата, защото гледката ме грабна изведнъж. Заозъртах се на всички страни, но не и към Пирин, за да се нарадвам на него едва след като разгледам всичко под него и около него. Стоя пред същинско море от планини, разлюлени или възправени като исполински вълни, гористи или тревисти, близки и далечни, губещи се нейде в мъглявия хоризонт. Пред мене е Пирин, възправил снага като огромен призрачен кораб с бели платна по върховете и тъмносин корпус в равното Разложко поле. Зад мене стърчат Вадатепе и връх Радонов гроб, а заснежените им чела блестят в обедното слънце. Вляво, на изток от Капатник, се реят разлетите хълмове на Западните Родопи — безлесни, светлокафяви от сухата трева, с тъмни и светли ивици на разорани ниви или стърнища. Вдясно, на запад от върха, през пролома на седловината, се мержелеят възсинкавите очертания на Влахина и най-северните склонове на Малашевска планина. Още по на запад, нейде из равното поле на Струма, се белеят високите фабрични сгради на Благоевград. А долу, под краката ми, се разстила цял град и всяка улица, всяка къща изпъква ясно, сякаш ей сега ще се отвори малък прозорец и някой ще махне с кърпичка към мене. Това е Разлог, някогашната Мехомия, с малки дворища край къщите и овощни, дръвчета в тях, още покрити със зеленикави листа. Отвъд. Разлог в леката ноемврийска мъгла се очертават гъсто, струпани една до друга къщи, сгушили се като пилци под снагата на Пирин. Да, това е Банско…

Не е хладният повей, който ме кара да тръпна. Пирин е извърнал снага към мене и сякаш ме гледа. Присядам край повалената корона на Капатник, загръщам се и дълго се взирам в тая фантастична каменна грамада. Снегът по гърба на планината заблестява като разтопено сребро под лъчите на слънцето, въздухът трепти в някаква непонятна есенна омара и очите ми неусетно се премрежват. Струва ми се, че планината е някакъв огромен змей, проснал се тежко на югоизток от Предела и заспал дълбок сън. Той сякаш оживява и тръпне леко в прозрачния опал на разредената мъгла. Ей сега ще се раздвижи, ще протегне мощни рътове, после ще надигне гръб с настръхнали по него зъбери, а те ще се впият в синевата като резци на чудовищен трион и ще раздерат небесния воал. Тогава небето ще застене и ветровете ще разнесат неговия жален плач към близки и далечни планини, а долу, в пазвата на Пирин, ще заблестят светлосини езера, приели падналите късове от раздраната синева. Отмине ли денят, безброй светулки ще заблещукат от възбог, радостни да видят себе си в кадифените езерни води, а някоя ще се откъсне, ще литне през небето, оставяйки светла диря подире си, и ще потъне в дълбоките очи на планината…

Човек остава смазан от дивата суровост на пейзажа, когато гледа Пирин от Капатник. Неволно тръпнеш, немееш от възторг и почуда, но след първите минути нещо вътре в тебе започва да се бунтува и те кара да отместиш поглед. Никога преди не си съзнавал собственото си нищожество, никоя друга гледка не е пораждала в душата ти толкова смирение. Няма друг връх из Рила, няма друго място в цяла България, което да смазва и потиска тъй, както гледката към Пирин от равното теме на най-южния рилски двухилядник. Тук, на мястото на повалената триангулачна пирамида, трябва да се издигне паметник на смирението и всички учени или хора на изкуството да бъдат довеждани на сила на поклонение поне веднъж, на три години, за да не никнат тъй буйно плевелите на славата по техните горди чела. А загубят ли смелост, когато погледнат Пирин от тоя връх, посърнат ли и изпаднат в униние, те могат впоследствие да се изкачат на рилския първенец. Гледката от връх Мусала отново ще ги възвиси, ще породи гениални прозрения в главите им, ще препълни тръпнещите им души с творческо вдъхновение и те пак ще литнат нависоко с още по-мощни криле. Но нека не забравят Капатник!

Бавно извръщам поглед и се заглеждам на изток към хрисимите западни възвишения на Родопите, пролазили до отвъдния край на Разложкото поле. Техните спокойни, огладени контури слагат отново ред в чувствата и мислите ми. Сега вече зная защо тъкмо на тоя връх главатарят на страшните разбойници, за които се разправя в древната легенда, е грабнал калимявката от главата на отвлечения поп и гневно я захвърлил в камънаците. Нима тая постъпка на върлия хайдутин не извира от потиснатото чувство на безсилие, което трябва да го е обзело, когато, възлизайки на върха с бандата си и отвлечения божи служител, е вирнал горда глава към насрещния Пирин? Няма нищо по-страшно за силния, смелия и непокорния от чувството за безсилие, което го прави дребен и жалък. Хайдутинът е възроптал против това чувство, обзело го при смайващата гледка от тоя рилски връх, и капата на нещастния поп първа е станала жертва на безсилния му гняв. Легендата добавя, че хайдутинът не закъснял да отсече и главата на злочестия поп, когато загубил всяка надежда да получи откуп срещу него. Това било нейде по голата бърчина на запад от Осеново. Затова днес наричаме първия връх Капатник, а втория — Попова глава.

В близката околност на Капатник има и други местности, свързани с древни поверия или исторически събития. В падината на запад от върха са Самовилини градини, а край тях са прочутите Арамийски кладенци, където са станували непокорните представители на раята. Никой не дръзвал да премине нощем през тая местност поради страха от самовилите и арамиите могли спокойно да нощуват край кладенчето. Седловината между Капатник и Вадатепе се нарича Руселови гробища и допълва потайностите на Капатник. На североизток от него е връх Радонов гроб, извисил снага на 2310 метра надморска височина по дълъг хребет, който се спуска право към Годлево. Преди много десетилетия турска потеря обкръжила на тоя връх група македонски четници от Банско и Разлог, предвождани от юначния Радон. Той загинал в борбата, но хората дали името му на върха, за да помнят поколенията, че свободата трябва да се извоюва с меч в ръка. В по-ново време други смели мъже от Банско и Разлог се вдигнаха в бран за свобода. Любопитно е, че след убийството на Никола Парапунов — към края на 1943 година, за командир на пиринската партизанска оперативна зона е бил определен Крум Радонов. Народът с право казва, че крушата не пада далече от дървото.

Прибирам остатъците от сухоежбината в раницата, духам в ръце от студ и бързам да се сбогувам с Капатник, защото пролет и есен денят в планината е хубав само до пладне. Първите тъмнопепеляви мъгли вече пълзят по хребета на Вадатепе и бързо се свличат към мене. Долу, в полето на Разлог и далечно Банско, градините, ливадите и стърнищата още се къпят в меките слънчеви лъчи, но бели пухкави облачета се реят в небето. Те се движат в дълга върволица едно подир друго като бели зърна на фантастична броеница и едва достигат плещите на синкавия Пирин. Все нови и нови облачета прииждат от нейде, сякаш извират от самата каменна утроба на величествената планина. Те се издигат постепенно нагоре и все по-нагоре към настръхналите бели зъбери и скоро ще скрият от погледа сияещото сребро на заледения сняг. Сбогом, ненагледни Пирине, прощавай и ти. Капатник, най-скромният измежду рилските великани.

Край