Асен Г. Христофоров
Кръстниците на планината

Всякакви хора бродят из планината. Едни вървят като слепци. Те виждат, но очите им са затворени за красотите на нейните долини и върхове. Дошли са в тях по-скоро случайно, по покана на един или друг от групата. Вървят, пъшкат и бършат потта, а мислите им все тегнат към съдържанието на раниците и на запечатаните бутилки в тях. Други гледат, но не виждат, защото вървят като маратонци. Тяхната цел е да стигнат по-скоро на върха, до езерото или най-вече до хижата. Затова тъй често поглеждат ръчните си часовници и нарядко спират за минутен отдих. Върнат ли се в града, те не разправят за видяното в планината, а се хвалят с рекордното време, за което са покрили маршрута. Трети вървят с отворени очи. Те са влюбени в планината и жадно поглъщат нейните красоти. Вървят бавно, често поспират и въздишат пред разгърналата се панорама. Планината сякаш ги обича и им разкрива тайните си. Но и те са слепци с едното око, ако не свързват поетическите си възторзи с миналото на местностите, през които минават.

Истинският турист е любознателен. Той чете за планината, интересува се за имената на местностите, разпитва за техния произход, събира древни легенди и пази нейните исторически паметници. Тъй планината заживява в мислите му, става някак по-одухотворена и той свързва миналото с настоящето, а в настоящето проектира бъдещето. Ще тръгне например от Говедарци за Седемте езера, но ще поспре в местността Надарица, между двете Лопушници, и ще си спомни за древния рударски град, чиито крайселищни зидове личат и сега в младата борова гора край рибарниците. Стигне, ли до Гьолечица, ще разпита где се намират трите дълбоки шахти в каменната снага на планината, издълбани още от римляните преди много векове, за да добиват злато от нея. Тръгне ли нагоре към Седемте езера, той ще се мае пред едрите и грижливо наредени камъни край пътя, поставени като маркировъчни знаци още преди петнадесет века. Да, добре е да знае, че и други са били тук преди него!…

На всяка стъпка срещаме следи от близкото или далечното минало, но трябва да питаме и разпитваме, за да ги проумеем и да заживеем с миналото на народа ни. Ей малка вада, широка към три метра и твърде плитка, протичаща лениво в чисто пясъчно корито сред широка поляна под Седемте езера. Кой прокара тая вада преди повече от един век, отвеждайки бистрите води на Прави Искър далече на север, в предполието на планината? Всеки овчар ще ви разкаже героичната история на Сапаревска вада. Задминете ли и нея и възлезете ли на първото по-открито било под езерата, пред погледа ви ще се рейнат редица хребети и долини, спускащи се от север и юг към долината на Черни Искър. В далечината едва личи Шишманов връх, където Иван Шишман е дал последно сражение на турците. На юг от Говедарци е Юрушкото градище, което напомня за някогашните юрушки пастири, преселници от Мала Азия, които са бродили из Рила преди повече от четири века. На север от Овнарско е Яничерското градище, свързано с една от черните страници из миналото на нашия народ. Разпитате ли някой горянин за това градище, той ще ви разкаже как е било обсадено и колко храбро са се бранили защитниците, докато накрая едно магаре неволно издало мястото на подземния водопровод, който ги снабдявал с вода.

Вървите още по-нагоре, към най-долното от Седемте езера, и на изток през дола се издига мощен рът с турското име Коджа Карица или стара жена. Тая „стара жена“ е била българка от селата по Черни Искър. Когато всички годни за работа мъже и жени са изнемогвали от ангариен труд, за да промиват желязната руда в околността, старицата сама е бдяла над стотина младенци в люлки, завързани за дърветата. Жален детски плач е огласял смърчовата гора и горчиви майчини сълзи са напоявали пътеката, по която възлизаме към езерата. Затова и първият строен връх, който се издига пред нас, когато стигнем до езерата, се казва Арамията — тук са се събирали смели народни синове, станали хайдути от черна неволя. Макар и не особено висок, тоя тризъб връх е един от най-красивите в Рила, но самото му име сякаш го прави дваж помил на родолюбивия турист. Възлезе ли по него и хвърли ли поглед към долината на Черни Искър, той неволно се пренася в онази далечна епоха, когато там са ехтели чуковете на траки, римляни и славяни, оставили му в наследство тая горда планина.

Скромни планинари издигнаха туристическите хижи из Рила, отдавайки и лептата си, и доброволния си труд за тяхното изграждане. Те ги пазеха като свои, оставяха нещо свое в тях, поддържаха ги чисти и ги ограждаха с любовта на истински родолюбци. Планината помогна на тия туристи да станат по-добри граждани, развивайки в тях чувството на другарство и любов към човека. И стари, и млади се срещаха в хижите като отдавнашни познати, макар и да се виждаха за първи път. Старите се възхищаваха от планинарските подвизи на младите, а младите са учеха от опита на по-възрастните си другари и слушаха как са възникнали имената на някои рилски езера или непристъпни скални върхове. По хижите винаги имаше място за всички и топла чорба за туристите, и блага дума от страна на пазача, който виждаше у всекиго свой гост. Познанствата от хижите не бяха мимолетни и често се разрастваха в сърдечна дружба след завръщането на излетниците в градовете. Тъй крепнеше и се развиваше едно могъщо движение, чийто девиз ще пребъде и занапред: „Опознай родината си, за да я обикнеш!“

Уви, от няколко години насам Великата рилска пустиня сякаш се превърна в свръхнаселена планина през летните месеци, когато из нея бродят групите на тъй наречените екскурзионно летуващи. Тоя прекрасен почин на професионалните съюзи заслужава всячески да бъде поощрен, защото ще разшири кръга на любителите и постоянните посетители на високата планина. За съжаление рилските хижи се оказват тесни да поберат и екскурзионно летуващите, и частните посетители, от които мнозина често са принудени да спят по стълбищата и дори на открито. Бедата не би била толкова голяма, ако привилегированите екскурзионисти не забравяха нито за миг, че тъкмо те са пришълците в хижите. Онези от тях, които идват за първи път в планината, има какво да научат от редовните туристи. А научат ли, че другарството и другарската взаимопомощ са най-висшата добродетел в планината, те вече не ще се отличават от по-отдавнашните поклонници на Рила и Пирин. Тогава ще изчезне и границата между „екскурзионисти“ и „частници“, която сега смущава не един турист и често става причина за нежелателни недоразумения в хижите.

Разбира се, несъзнателни туристи има и измежду „частните“ посетители на хижите. Тях ще познаете по дирите, които оставят след себе си: празни консервни кутии с бодливи краища, захвърлени в плитчините на бистрите езерни води, купища от мазни вестници и други хартии, разпръснати с художествена небрежност из зелените морави, или върхове на млади борчета, изсечени за „туристически“ тояги. Ще ги познаете и по начина, по който се разминават с други излетници, тръгнали по същите туристически пътеки: без поздрав или дружелюбен поглед, а с вирнати глави и зареяни в далечината очи, от които лъха хлад, високомерие и самодоволство. Такива туристи ще могат да се побратимят с другите само когато изпаднат в беда и получат помощ тъкмо от онези, с които са се разминали без поздрав по пътя. Човек никога не знае какво може да му се случи само след час във високата планина — дали змия не ще го ухапе в припека на пътечката, дали не ще навехне крак от обло камъче или пък дали не ще потъне в джунглите на клека. В такива моменти другарството е по-ценно от всички богатства и всяка наука!

Тогава не е ли вредно да теглим рязка черта между екскурзионно летуващите и другите излетници? Нима бихме могли да разделим планината! В нея има място за всички. И ако хижите са преминали в собственост на професионалните съюзи, нима всички други туристи трябва обезателно да вървят по строго определените маршрути на екскурзионистите? Почти цялата югозападна част на Рила попада извън техния маршрут, а Илийна река и Джумайска Бистрица са също тъй красиви като всяка друга долина на високата планина. Какво да кажем за Капатнишкия дял, тая най-южна част на Югозападна Рила? Тя сякаш не съществува за туристите, за които няма друг изходен пункт към планината освен Боровец, Говедарци или Рилския манастир. Няколко прелестни върха се издигат по мощния планински рът на юг от Мечи връх, който завършва е двухилядника Капатник, вдал се като клин към насрещния Пирин или като някакъв ненужен придатък на Рила. Той е самотен и безлюден и през най-хубавите летни дни, посещаван само от боринари и овчарчета от Бачево и Годлево. Затова по тоя рът се срещат толкова много стари турски имена и толкова малко нови български названия, оставени от наши планинари.

А тъкмо те, планинарите, са истинските кръстници на рилските долини и поляни, на изшилените върхове и на непристъпните чуки. Много от новите названия са плод на случайни хрумвания, на различни случки в планината, а понякога дори и на весели приумици; но те неусетно си пробиват път и заживяват в съзнанието на поколения от нови туристи. В тях няма онзи приказен елемент, който се среща при някои от старите турски имена, свързани с легенди и древни поверия. Произволното побългаряване на тия имена би унищожило легендите, и хвърлило в забрава оцелелите през вековете поверия. По-добре би било да се коват нови звания на местности, върхове или езера, останали без имена и досега. Това е пътят към дейното побългаряване на планината. Тая задача е присъща на истинските туристи, които проправят нови пътеки из нея и проучват кът по кът и най-затънтените места.

Кой ли не е слушал за Страшното езеро под Купените, за Дяволските игли или дори за Ивайлова пътека, но колцина знаят как са възникнали тия нови названия? Ивайловата пътека е наречена на името на известен планинар, който се изгубил по нея на път за Мальовица. Тя се отделя вляво от пътя между Овнарско и хижата, на двадесетина крачки отвъд втората от трите Прекорешки посестрими. Допреди десетина години тя бе по-широка от същинската пътечка за Мальовица, а и пакостливи овчарчета често разрушаваха маркировъчните знаци на мястото, гдето се раздвояват двете пътеки. Тръгне ли някой по Ивайловата пътека, той би могъл да стигне след време до заслона край Страшното езеро, но по-вероятно е да се загуби из клека и да излезе от него едва на следното утро — с разкъсани дрехи, с изподрано лице и олюляващи се нозе. Такава е била участта не само на Ивайло Владигеров, но и на мнозина негови последователи. По тая пътечка се е губил и Киро Джанъмов, докато беше пазач на хижа „Мальовица“.

Дяволските игли се намират на юг от Злия зъб и Ловница по дълъг скалист хребет със страховити улеи и шеметни пропасти под него. Алпинистите наричат тия скали с това странно име, понеже са много трудни за изкачване, но малцина знаят любопитната история на тяхното кръщаване. Тя е показателна за начина, по който някои върхове и местности в Рила получават подходящи имена. Преди години планинарят Михаил Кръшняк (починал без време, но жив в спомените на хиляди туристи) направил няколко сполучливи снимки на тия скали откъм Партизанска поляна. Разбира се, той побързал да покаже копията на неколцина свои приятели и почитатели на планината. В същия ден по екраните на столичните кина се прожектирал някакъв френски филм с примамливото заглавие „Дяволските игли“. Нашите планинари видели филма и останали поразени от удивителната прилика между страшните зъбери, из които се развивало действието, и скалите на юг от Злия зъб, снети от Кръшняк. Тия безименни скали веднага приели името на френския филм.

Още по-любопитна е историята с името на Страшното езеро. То не е по-страшно от безмълвните Джендемски езера, от тъмните Арамийски езера или от някои други езера в планината, но изпъква с дивата си красота. Художникът Йончев пръв измежду нашите хора на четката оценил тая особена красота на езерото и на времето направил малък заслон край бреговете му. През деня рисувал, а нощите прекарвал в заслона. Веднъж страшна буря го заварила край езерото. Той се скрил под грамадна отвесна скала и тръпнел при всяка нова мълния. Станало тъмно посред ден, а бесният вятър раздвижил водите на езерото и грамадни вълни се заблъскали в балваните край брега. Било като в преизподня и ужасът се засилвал с всяка измината минута. Изведнъж страховита мълния треснала високо над главата на художника и планината разтърсила каменна снага, а цели тонове гранит се срутили от ръба на високата скала и се пръснали с адски тътен недалеч от него. Нервите на художника не издържали напрежението и той хукнал презглава надолу към Свинското езеро, наречено впоследствие на негово име. Там срещнал приятели, които се били подслонили в малката колибка край езерото. Художникът пристигнал в окаяно състояние и другите наистина се поизплашили за него. Почнали да го разпитват, но той не можел да говори. През зъбите му, сковани от студ, умора и вълнение, едва се процеждали все същите думи: „Страшно, езерото, страшно“. Още тогава в номенклатурата на Рила влязло и названието Страшното езеро.

Нека тия случайно подбрани примери бъдат утеха за онези, които не ходят по утъпканите пътеки. Те са пионерите, които проправят нови пътища в планината, те са волните или неволни кръстници на безименните върхове, езера и долини, те са същинските господари на Рила.