Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Христофоров. Скици из Рила

Редактор: Бенжамен Ханне

Художник на корицата: Стефан Димов

Художествен редактор: Евгений Босяцки

Технически редактор: Райчо Асенов

Коректор: Бистра Недева

Дадена за набор на 8.XI.1963 г.

Подписана за печат на 10.I.1964 г.

Печатни коли: 10,50 Издателски коли: 8,72

Формат: 59 X 84/16

Тираж: 8077 Темат. № 239 Издат. № 2491 Лит. група IV

Книжно тяло 0,44 лв. Подвързия 0,18 лв. Цена 0,62 лв. по ценоразписа от 1962 г.

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

В мразовитите зимни нощи, когато светлините на прозорците гаснат една подир друга, а вятърът свири в комините и навява сух сняг край плочниците на безлюдните улици, неволно си спомням за самотния метеоролог от наблюдателницата на рилския първенец. Може би тъкмо в тоя миг той; пълзи в снега към метеорологичната клетка при тридесет градуса студ под нулата, завързан с яки въжета, за да не го отвеят бурите като суха вейка в зиналите под него бездни. Ще стане отново към два часа след полунощ, ще излезе през покрива на затрупаната в снега наблюдателница и пак ще пролази до уредите, в които сякаш ври и увира самото време. После ще се прибере в малката си стаичка и ще потъне в размисъл.

Чудни са тия метеоролози, които бдят в приоблачната наблюдателница, кацнала като гъба връз голото теме на връх Мусала, на 2925 метра надморска височина. Светът навярно изглежда по-друг на тях, свикнали да го гледат тъй отвисоко и издалече. И самотата не им тежи. Тя ги тласка към размисъл, а неспирната борба с природните стихии ги прави рядко волеви и смели. Те знаят само да побеждават, защото нямат друг избор, и у тях отдавна е изчезнало вроденото в човека чувство на страх. По това се отличават от другите смъртни. Не се боят от мълниите, които трещят над главите им, нито от наелектризираните уреди, които съскат и искрят при магнитна буря. И те като някогашния Зевс от Олимп сякаш отприщват фурните, развързват мълниите и с трясък ги пращат надолу, към низините.

От две-три години на връх Мусала се издига една нова международна космическа станция, снабдена с нови уреди и обслужвана от повече хора. Друг бе животът на метеоролозите от старата наблюдателница, прекарали самотни месеци и години в нея. Извисени като Зевс, те все пак бяха твърде земни същества. И не приличаха на олимпийския бог. Васил Даркев бе премного млад — едва на двадесет години, — за да има неговата гъста и чорлава брада, и бе твърде жаден за живот, за да гледа на света с олимпийско спокойствие. Кирил Манов, с лице на постник и коси на светец, бе твърде мълчалив и кротък, за да властвува сам от върха. Ильо Гичев има смугло монголско лице, гъста брада и гръмовен глас, но той е прекалено голям веселяк и не му приляга да всява страх у хората. Единствен Игнат Котаров се приближава по нрав и нравственост до своя олимпийски прототип — той бе нашият доморасъл мусаленски Зевс, макар и да ходеше с гумени цървули.

Игнат бе прекарал почти цялата 1941 година като метеоролог на рилския първенец. През пролетта на 1946 година, — когато Васил Даркев слезе в хижата, а Кирил Манов още не бе обучен като наблюдател, Игнат пак възлезе на върха и остана там през лятото. И живееше в облаците не само в буквалния, а и в преносния смисъл на думата. В самотата си, захвърлен като изтръгнат от ядрото атом в безмълвните висини на наблюдателницата, почти винаги сам, пък и с твърде буден ум, за да тъне в леност, той си бе изковал много и различни принципи, едни от други по-строги и категорични, които му служеха като ръководно начало в живота. Ала не спря дотук и се опита да вмести целия свят и всички хора в принципите си. И с това сякаш сам се отлъчи от света.

Бедата не би била тъй голяма, ако Игнат не беше така напълно убеден в безпогрешността на принципите си или ако имаше за две капки търпимост към чуждите възгледи. Влюбен в съвършенството, той искаше хората да бъдат малки богове и ги посрещаше с открити обятия, но подир някоя и друга минута, когато несъвършенствата им на обикновени простосмъртни хора започваха да прозират и в думите, и в делата им, разочарованият метеоролог ги изгонваше от наблюдателницата. Тъй и Зевс бе прокуждал боговете с искри от гняв в очите, които подпалвали мълниите!

Принципите на Игнат започваха от най-дребните земни грижи — тия крайъгълни камъни на всяка масивна сграда, и свършваха с най-високите нравствени начала — заострени като островърхи кули на готическа катедрала и комай по-бодливи от тях. Ала не нравствените кули на Игнат плашеха туристите, а непоклатимите му норми на поведение в наблюдателницата. Възлязат те към върха и бързат да се сгреят при него, защото са премръзнали от ледената мъгла, и той ще ги посрещне като родни братя. Разтвори пред тях и дверите на малката каменна сграда, и самото си сърце, сякаш тъкмо тях е чакал през дългите самотни нощи, после им заразправя случки из живота си и ги гледа с невинния поглед на дете, а те, напалили печката, тръпнат от блаженство, дръзко протягат крака към огъня и се чудят на мъглата, която сякаш извира от обувките им, слушат в захлас думите на метеоролога и нескрито се възхищават от него. Да, безкрайно добър е тоя самотник, който веднага им предлага вода, макар да я изнася на гръб чак от Леденото езеро, край което и те самите са минали преди един час, без да напълнят термосите си. Добър е, снажен за двама и як като Херкулес; но преди всичко добър!…

Уви! Както таралежът бавно разтваря иглите си, за да се превърне накрая в настръхнало кълбо, така и Игнат постепенно разгръща принципите си и става недосегаем. Рече ли някой да запуши и побърза ли да му предложи цигара, той ще го стрелне с поглед, „Не пуша — каже, — пък и не искам да ми разваляте въздуха!“ Друг извади плоско шише с ракия и най-напред го подава на метеоролога. „Не пия — сепне се той, — а не искам и вие да се тровите при мене!“ Думите режат като с нож и не търпят възражение, затова нещастникът скръбно прибира шишето в раницата. Трети нарежда луканки и всякакви месни лакомства върху масата, па бърза да го покани на обща трапеза. „Не съм лешояд — викне Игнат — и мърша не ям!“ Тъй викне, па рипне и тръшне вратата зад себе си, а туристите плахо се споглеждат и някак нерешително пристъпват към масата. Ще се хранят сами, но спират още преди да започнат — Игнат нахълтва разярен в стаята и бързо грабва своя нож от софрата, за да не сквернят и него с „мършата“.

Не, тоя чудак не беше от „белите братя“, които се кланят на слънцето, макар нищо да не го радваше повече от пожара на изгрева над стаените Родопи, наблюдаван с плах поглед и от някое сърне, възлязло в ранина до стените на наблюдателницата. Той изобщо не се кланяше на идоли и тачеше човека. Искаше всеки да бъде почти полубог и като разкриеше несъвършенствата му, сам страдаше заради тях. И ако изпъждаше хората, пъдеше ги от любов към човека. Такъв беше Игнат. Малцина от мимолетните богове, дошли в наблюдателницата, успяваха да спечелят одобрението му и да останат повече от час в неговото светилище. Другите се развенчаваха сами, като излагаха на показ недостатъците си или дръзвайки в невинна препирня да оспорват някои от неговите нравствени начала. На такива той веднага показваше вратата.

А как да стоят в наблюдателницата мимо волята му? Той бе висок и плещест, при това привикнал с разредения въздух и кален в борбата с природните стихии. Можеше наведнъж да изхвърли двоица през вратата. Всеки си даваше сметка за тая подробност, та почти не ставаше нужда Игнат да проявява страшната си сила. Разлютеше ли се, мълнии заиграваха като змийчета в иначе кротките му очи, косата му бухваше, брадата му сякаш настръхваше и гласът му отекваше мощно с думи на укор, изречени като удари на чук връз наковалня. Туристите се споглеждаха, свеждаха поглед пред разгневения олимпиец и мълком прибираха раници, отдъхвайки си едва при заслона край Леденото езеро.

Никой не му се сърдеше, защото по някакви неведоми пътища всички долавяха добрината му, пък и мнозина бяха слушали за човечността на нетолерантния чудак. За него се разправяха куриози, които възбуждаха и без това изостреното любопитство на излетниците. Метеорологът бе готов да дели и залъка си с ближния, да тръгне дори и бос при нужда, стига с това да помогне на някой страдалец. Неговите принципи не бяха словесни построения, а се превръщаха в дела. Ала тежко томува, който се оказваше недорасъл за тях! Нашият мусаленски Зевс можеше да го нахрани с едната ръка и с другата да го набие, после надълго да обяснява, че би постъпил отново по същия начин при същите обстоятелства. Затова мнозина предпочитаха да се възхищават от човечността му, макар и някак абстрактно, и да се отказват от неговите добрини; и тоя отказ най-често се дължеше на физически страх от буйния и рядко як чудак.

И ако думите не звучат убедително, нека послужи примерът. През 1945 година един софийски архитект, който предпочитал да строи хижи в планината вместо килийни сгради за новодомци в столицата, трябвало да ръководи възстановяването на изгорялата старопланинска наблюдателница. Тръгнал той натам и пристигнал на върха ведно с двамина метеоролози, единият, от които бил неговият отколешен познайник Игнат. Работата понапреднала, ала времето, както често се случва във високите планини, изведнъж се развалило. И едно утро те осъмнали с две педи сняг по билото. Стените на малката каменна сграда просто пукали от студ, та и ръководители, и работници щели да премръзнат, тъй като нямало ни камина, ни печка. Тогава Игнат предложил да изтърчи до Калофер за една пернишка печка.

— В такова време и муле не може изкачи върха! — рекъл архитектът.

— Ще видим! — отвърнал Игнат и поел надолу.

Другите се прибрали в наблюдателницата, пъхнали се с якета и клинове под одеялата и зачакали, юнашки тракайки със зъби, нима могли да работят в такава снежна фъртуна, когато и варта замръзвала? Решили да лежат и да чакат.

Привечер на другия ден хоризонтът се разведрил и пред погледа на двамата ръководители на строежа се разкрила прекрасна гледка на юг, към долините на Стряма и Тунджа, с Калофер и Розовата долина в дъното. Снегът покривал почти цялата планина. Гледали те безкрайната белота и си давали добра сметка, че няма да видят Игнат, натоварил спасителната печка върху гърба на яко планинско муле. Защото в добро време и при сух терен туристите вземат разстоянието от Калофер до Ботев връх за седем-осем часа, но в мокрия есенен сняг метеорологът не би могъл да възлезе до върха дори и за десет часа. И навярно щял да се позабави в града, дорде да се слегне снегът.

Ала Игнат все пак пристигнал! Пристигнал по тъмно, задъхан и потен, и то без муле, но с малка пернишка печка на гърба. Малка, ала не чак толкоз малка!

Отвързали въжетата и се заели да поставят печката, пък и да я запалят, та дъхът им вече да не помръзва във въздуха, а в това време Игнат приседнал край сложената софра на ръководителите и отдал чест на вкусната яхния. Най-сетне печката забумтяла. И когато архитектът и другият метеоролог се върнали при него, за да се нахранят, тенджерата била съвсем празна.

— Ти ли облиза тенджерата? — гневно викнал другият метеоролог.

— Мулето — отвърнал Игнат, — мулето, дето изнесе печката, та да не мръзнеш от студ…

Спречкали се. Игнат се разсърдил, грабнал каскета си, излязъл навън и се спуснал в тъмата към Габрово. Напразно го чакали да се върне. И три дни по-късно, когато се тъкмели да му правят панихида, той се обадил на архитекта от столицата, за да пита как вървят възстановителните работи. И при нужда да им изпрати нещо за ядене.

Такъв беше Игнат. Той поставяше принципите си над всички правилници и закони и другарите му бяха вдигнали ръце от него. Понякога се поизплашваха, но бързо им минаваше. Седят те в кабинетите на Централния метеорологичен институт през две-три стаи от тая на Игнат, която гледа право към Витоша, седят, приемат сведения, сверяват и уточняват, дорде да измъдрят прогнозата за следния ден, и изведнъж изтръпват. Нечовешки рев долита през стените, идещ, откъм стаята в дъното на коридора. Рев, който смразява кръвта и кара косите да настръхват. По-смелите първи се окопитват и изтърчават с подкосени крака към стаята на Игнат, спират на прага и не затварят вратата, защото Игнат стои изправен зад масата, гледа към разтворения прозорец и пак изкрещява тъй, че разни хартийки излитат от бюрото, подети от въздушната струя. Лицето му е напрегнато, косите са щръкнали, пръстите са свити в юмрук.

— Какво става, Игнате? — питат новодошлите, а зад тях през отворената врата вече надничат и разтревожените деловодителки.

— Как какво! — сепва се Игнат. — Гледайте бе, гледайте каква е хубост! — и с ръка им сочи Витоша през отворения прозорец. — Хич стои ли се тук сега!

И те поглеждат към Витоша, но пак отместват поглед към него и свиват рамене. Трябва отново да започват прекъснатите изчисления — отново и съвсем отначало, защото възторзите на Игнат са пресекли нишката на мисълта.

На другата пролет изпратиха Игнат като метеоролог на рилския първенец, та да имат изрядни наблюдения и да се отърват за малко от него — защото хората с принципи често се превръщат в истинско бреме за близки и познати, макар и да са от полза за обществото.

Игнат се чувствуваше у дома си в приоблачната наблюдателница. Бурите не го укротиха, мълниите не го сплашиха и грохотът на лавините не притъпи смелостта му. Тия страшни природни стихии се оказаха по-слаби от несломимата му воля. Той все трябваше да побеждава! И нали тъкмо затова считаше човеците за полубогове? Какъв прекрасен човек би бил тоя Игнат, ако можеше да разбере, че не всички могат да бъдат като него, нито пък трябва да бъдат такива…

* * *

През пролетта на 1946 година, когато само дългата пряспа под Витошките „Резньове“ напомняше за изминалата зима, двамата с моя приятел Светозар решихме да се изкачим на рилския първенец. Туристи ни бяха разказали по нещо за новия метеоролог, когото не познавахме, и това само усили желанието ни да възлезем до наблюдателницата. Пък и винаги е приятно да стъпиш върху голото теме на тоя най-висок наш връх. Нали край него си дават среща всички люти ветрове, преди да завеят надлъж и шир из трите съседни балкански страни? А и висините сякаш те окрилят и възвисяват духом. Веднъж застанал върху плоския покрив на наблюдателницата връз Мусала, човек се чувствува някак по-добър и по-голям, просто надраснал себе си, може би защото съзнава, че в момента няма друг над него в целия Балкански полуостров.

Автобусът ни поведе в ранно майско утро край Искъра, провирайки се все по-навътре и по-нагоре в тясното дефиле. Моят приятел Светозар — сух, плешив и толкова висок, че изглеждаше дори малко попрегърбен — потъна в седалката и се отдаде на размисъл. Не е кой знае какъв мислител, но предпочита да мълчи, за да избегне ненужните разговори; защото говори толкова бързо и неясно, та трябва често да повтаря отделни думи и цели фрази, ако иска да бъде разбран. И мълчи за свое удобство. Такъв спътник е по-ценен от бъбривеца: той не натрапва мислите си, позволява ти да се чувствуваш сам сред природата, вървейки мълчаливо по петите ти, а заговориш ли го, отбягва да противоречи, за да не те измъчва с неясния си говор. Така и вълкът е сит, и агнето — цяло.

И тук, край Искъра, бе пролет. Придошли от топящите се снегове, водите на реката се блъскаха в каменното корито на тясната клисура и бързаха надолу към просторното Софийско поле. Отсам брега, сред светлозелената и сочна трева закъснели минзухари се гушеха край жълти иглики, скромно свили чашки към земята, а горе, по насрещните хълмове, нерядко пъплеха питомни кози с кафяви и бели петна по руната, тъй живописни сред нискостволите широколистни дръвчета, и лакомо гризяха младите филизи. Картината радва окото след късните пролетни пушеци над столичното небе, под което печките още горят по навик, сякаш от страх да не се върне противната зима. Не, тая свежа зеленина край нас не лъжепролетта е дошла, за да остане, и неусетно ще се прелее в знойно лято.

Тъй отминахме и Пасарел, някогашния стан на кръстоносците, после шосето изведнъж се изтръгна от тясното дефиле и една безкрайно дълга верига от заснежени хребети изпълни кръгозора. Автобусът мина с пукотевица и кучи лай край селцата, които само подир няколко години щяха да останат в дъното на най-големия наш язовир, после сякаш литна по източеното като конец шосе към Самоков. То минава далеко от село Злокучене, та тоя път злите селски кучета не подгониха рейсовата кола. Ето и първите самоковски фабрики. След малко завихме наляво и минахме по новия мост над Искъра. Сега планината изведнъж се възправи като гигантска стена току зад града. Накамарени един връз друг, заснежените рилски върхове блестяха ослепително с разтопеното си сребро и то сякаш се стичаше надолу сред леки па̀ри, за да подхранва водите на безброй пенливи потоци и рекички.

Светозар бе задрямал, но сега ококори очи.

— Ей купола на Мусала — чух го да казва с въздишка.

Той се подаваше едва забележим зад най-връхните ридове, приличащ на малка триангулачна пирамида, която мами окото и задържа погледа. Нима наистина ще възлезем чак до него стъпка по стъпка и час подир час с тия тежки раници на гръб? Някакво неверие те обзема и неволно замечтаваш за ски лифт или каква да е въжена линия.

Слязохме, нарамихме раниците и тръгнахме да дирим камион за Боровец. По едно време Светозар щукна нанякъде и скоро се върна с един жълтокос самоковец, познат на много планинари.

— Не, не ви трябват ски — казваше самоковецът. — До хижата е гола земя, а тръгнете ли отрано към върха, снегът ще бъде твърд като лед.

Той бил горе само преди седмица. Не се стърпях и го запитах за новия метеоролог.

— Игнат ли? — и жълтокосият познайник на Светозар се позамисли за миг-два. — Бива си го, макар да не е самоковец… Не може да не ви хареса!

Тъй рече, но в очите му като че проблеснаха присмехулни пламъчета. Такива са самоковци — човек винаги трябва да бъде нащрек с тях. Ще го преметнат, без да се усети! Както и да е, жълтокосият скоро ни въведе в двора на някакъв гараж.

Половин час по-късно Светозар и аз пристигнахме в Боровец ведно с група работници. В слънчевия следобед на тоя майски ден прочутото летовище приличаше на запустяло селище с безлюдни и замърсени алеи, покрити на места с дебел слой изсъхнали борови иглици. Вялите стърчаха самотно и безпомощно, със спуснати капаци на прозорците — като слепци, загубили се в боровата гора. Тук-там из тях шетаха работници, които бързаха да постегнат сградите за летния сезон.

Хапнахме надве-натри, после тръгнахме нагоре по меките, още просмукани от зимната влага алеи и скоро излязохме на шосето към Бистрица. Светозар откъсна някакво цвете от тревата край пътя, помириса то и позабави крачките си, ала не продума. Познах, че се готви да каже нещо, и търпеливо зачаках. И бодро крачех редом с него.

— Знаеш ли какво казва Шопенхауер за високите дървета и големите хора? — запита той след време.

Вдигнах рамене в почуда.

— Високите дървета — продължи той — изглеждат още по-високи, като се приближаваме към тях, а големите хора често се смаляват в очите ни, когато ги опознаем отблизо.

— Тоя мъдрец трябва да се е движил все между знатни люде — рекох в отговор и разсеяно загледах стволите на едрите буки от двете страни на шосето.

Ако можеха да говорят, тия сиви буки биха разказали много неща за бивши царски особи, за раболепни министри и търговци в изящни костюми, които се свенят от потурите на своите бащи. Но буките бяха неми. Само изсъхналите лански листа по още неразлистените им клони излеко прошумоляваха във ветреца и шепнеха нещо за влюбени двойки, увековечили имената си с острието на нож по гладката кора на дърветата. Евтино безсмъртие за сметка на дървото… Наистина, колко бавно зарастват раните по стволите на буките и колко бързо гасне огънят на любовта!

— Ехооо!…

Познатият зов ме сепна. Той идеше от двамина туристи, спрели далече по пътя пред нас край самия вход на двореца. Неволно забързахме. Настигнахме ги и веднага се заприказвахме. Оказа се, че и двамата са работници от Държавната печатница. Единият бе на наша възраст, сух като Светозар, възмургав и с каскет на главата, а другият — значително по-възрастен, гологлав и с гъста посивяла грива. Само раниците им подсказваха, че са тръгнали на излет. Отивали към Мусала и рекли да ни изчакат, та дружно да вървим нагоре.

Тъй е в планината. Никъде другаде (освен може би в кръчмите) не се завързват такива непринудени познанства. Срещнеш някого, тръгнеш с него и разговаряш за едно — друго, а не знаеш дори името му или какво работи. Почерпиш го с цигара и дорде дойде време той да ти предложи друга, вече ти се струва, че си денувал и станувал с него. Та така и с нас четворицата. Още преди да кривнем по пътеката вляво от шосето, ние вече знаехме, че новите ни познайници са авангардни представители на група печатарски работници, които щели да пристигнат горе по тъмно. Искали да използуват следобеда на съботния ден, да се изкачат на върха призори в неделя и да се върнат в столицата още същата вечер. Похвално желание и хубава, сбита програма! Не разбрахме само едно — кога ще се наспят тия работници и дали изобщо ще имат време да се хранят през тези два дни. Ала от учтивост замълчахме.

Пътеката ни изведе до мек коларски път в тъмната борова гора. Тръгнах напред и нарочно оставих двамата печатари да си блъскат главите със словесните йероглифи на Светозар. Тъй щях да израсна в техните очи! Те щяха да видят, че има и други великомъченици извън ония, които се споменават ежегодно в църковния календар. И занапред щяха да търсят предимно моята компания.

Колко леко се ходи по мек коларски път! Вече преваляше пладне, а въздухът бе свеж като в ранно утро. Из него се носеше аромат на гнили гъби, на съхнещи борови иглици и боринисти трески, останали в тревата от миналогодишната сеч. Тоя аромат ободрява и те кара да вдишваш издълбоко, с пълни гърди. Той прониква навред и е тъй силен, че от него едва се долавя уханието на младия здравец или дъхът на горските цветя и мирисът на свежата трева. Само прашецът на младите борови шишарки е по-силен от него, но той се разнася от ветровете едва към средата на юни. Тогава огромни жълти облаци се стелят из рилските долини, а по отъпканите пътечки и край дънерите на дърветата често се настила пласт най-фина жълта пудра. Жалко, че жените предпочитат кремавата!

Мекият път зави наляво и скоро се превърна в тясна пътечка, извиваща край пенливата Бистрица, която блъскаше водите си в камънаците и подскачаше като луда надолу. Проломът ставаше все по-дълбок и тесен. Вляво и вдясно неусетно израснаха ръждиви скали, проядени от влагата на несметни векове. На места те се издигаха почти като отвесни стени и само зеленикавите лишеи по тях внасяха разнообразие в окраската им. „Какво ти Колорадо! — мислех си. — И без това няма да имаш скоро път натам, пък и нима тия скали с отвесни спусъци и керемиден цвят не са достатъчно красиви или пък нейде може да има по-бистри води от тези на Бистрица?“

Та нали тъкмо затова я викат Бистрица!

Поспрях за миг-два, колкото да поразмисля дали наистина нямам желание да видя и Колорадо, и тъй както се бях загледал в реката, се усмихнах отчасти на нея и отчасти на себе си, после извърнах глава и неволно посърнах. В горния край на това глухо ущелие — там, гдето скалите разкриват по-голям откъс от небето, вече се рееха обичайните следобедни мъгли. Нима и тоя път Мусала щеше да наметне млечнобялото си було? Ах, тая вечно срамежлива кадъна!…

Печатарите ме настигнаха. Нададох ухо и разбрах, че говорят за красотите на тая и на други поречни долини в Рила. Излезе, че спътниците ни познават планината не по-зле от нас. И всеки имаше своите предпочитания. Оня с рунтавата коса харесваше най-вече долината на Рилска река, особено в есенните месеци, когато настане листопадът и короните на буките галят окото с многобагрите си краски. Тъкмо през последните дни се занимавал с една такава картина. Бил специалист по цветния печат. Неговият приятел имал слабост към Джумайска Бистрица, особено отвъд трупчийското шосе, и дори загатна, че в този дял Рила му напомняла Родопите. Светозар на свой ред наблегна върху спокойния чар на Илийна река, най-вече в нейното долно поречие, гдето сред широки поляни още личат останките на някогашните клавузи. Той изрече последната дума сравнително ясно, но печатарите, още не смогнали да привикнат с говора му, дочуха „гагаузи“ вместо „клавузи“ и се спогледаха в недоумение. Преведох думата на сносен български език, а после, останал последен, поех защитата на Маричината долина.

— Тя не е тъй глуха като другите — рекох — и пътеката не пълзи край реката, а извива високо по рида, та виждаш надалече…

— Прав е човекът — съгласи се по-възрастният печатар. — Вървиш, слушащ грохота на Марица, а погледът ти се шири чак отвъд скалистия хребет на насрещния Чемберлия. Друго е, когато гледаш отвисоко.

— И отблизо не е лошо — добави неговият другар. — Полегнеш край брега, береш боровинки и гледаш как играят малките рибки в плитчините, а нейде над главата ти току изсвири див пръч и се метне към Кози връх…

Слушах ги с доволство и си мислех за ония, които дълго живяха със заблудата, че само високообразовани естети могат да се радват на планинските красоти. Това време отмина! Сега някогашните непоправими „естети“ не държат толкова на привилегиите си.

* * *

След още един час стигнахме до малко кладенче край пътеката и спряхме за по-дълъг отдих. Самотен снажен бор с кичур зелени вейки на върха се бе откъртил от насрещните скали и паднал връз реката. Тръгнах нататък, а по-младият печатар помисли, че искам да пролазя по него, и ме спря с ръка.

— Опасно е? — рече той. — Веднъж и аз се опитах да мина като по мост връз ей такъв бор, но сетне ми мина меракът. Искате ли да ви разкажа случката?

Било преди години и той бил още млад. Тръгнал с наблюдателя от върха на път за Боровец, но мъглата ги заблудила и двамата се озовали в Маричината долина. Отклонили се от пътя някъде към лесничейството и трябвало да преминат на другия бряг. Но реката била придошла. Била мътна и буйна от есенните дъждове и влачела доста едри камъни. Ей такъв бор е изпотрошени сухи клони бил паднал връз нея и той решил да премине по него на отвъдния бряг. Тръгнал като маймуна по мокрия ствол. Наблюдателят бил поизостанал и като го видял да пълзи тъй по ствола, веднага му викнал да се върне. Но той не го послушал. Скоро почнал да съжалява, защото го дострашало, щом стигнал до средата на тоя неустойчив и хлъзгав мост, и дори се подхлъзнал и за малко не паднал в мътните води. Те щели да разбият главата му в подводните скали. Преминал как да е и се проснал на брега, задъхан от умора, а в това време другарят му намерил брод. Минал на отсамния бряг и като дотърчал при него, здравата го раздрусал.

— Знаеш ли — казвал му, — знаеш ли какво изживях, докато пълзеше по стеблото? Мислех как да те спася, ако паднеш в реката, но веднага разбрах, че няма да мога да те извадя. Тъй се разтреперих, че сега всеки мускул ме боли. Заслужаваш хубавичко да те натупам за това…

— А щеше ли да се хвърлиш? — запитал го печатарят.

— Разбира се — отвърнал наблюдателят, — но това нямаше да ти помогне. Щяхме да си отидем и двамата…

Той бил тъй сърдит, че за малко не го набил, но го друсал тъй силно и дълго, че просто разместил кокалите на слабичкия печатар.

— Кой беше наблюдател тогава? — запита Светозар.

— Игнат Котаров — отвърна печатарят. — Той пак е горе в наблюдателницата.

— Странен човек! — рекох и замислено погледнах към падналия бор.

— Прекрасен човек! — отвърна другият, после ни подкани да вървим.

Поехме нагоре, но мислите ми се въртяха все около Игнат. Печатарите се бяха смълчали и крачеха като моторизирани, навярно за да си спестят други разговори със Светозар. А аз не обичам да бързам по стръмнините. „Заприказвам ли ги — помислих, — все ще намалят темпото.“ Затова настигнах познайника на метеоролога и рекох:

— Значи Игнат налита на бой?

— Случва се — отвърна печатарят, — но не посяга на непознати.

— Как?! Та приятелите си ли ще бие?

— Тъкмо тях — и събеседникът ми се усмихна. — Хайде да ви разкажа още една случка…

Веднъж в София някакъв беден съсед на Игнат тръгнал босоног в снега. Не за да се кали, а защото нямал обувки. Метеорологът го срещнал нейде към семинарията, трогнал се от хала на несретника и начаса предложил да свали скъсаните си гуменки, за да му ги даде. Онзи отказал, понеже не искал Игнат да тръгне бос. Тогава метеорологът решил, че не е уместно да предлага в дар ей такива скъсани гуменки дори на босоног човек. С последните си левчета купил нови цървули, а привечер ги занесъл в дома на бедняка. Ала сега честолюбието на несретника заговорило и той отказал да приеме дара. Дълго го придумвал Игнат, па накрая се разсърдил, грабнал някакъв, нож, разрязал цървулите на две и ги хвърлил в сметта. Беднякът се разплакал от мъка.

— Сега и двамата ще ходим боси! — рекъл той през сълзи.

— А защо не ги прие?

— От честолюбие — отвърнал босоногият.

— Ще трябва да излекувам честолюбието ти — рекъл Игнат и го набил.

Подир седмица получил заплатата, купил нов чифт гумени цървули и ги занесъл на съседа си, а той благоразумно ги приел. Тъй Игнат вмествал хората в принципите си и бавно преобразявал света…

— Много интересни принципи! — едва смутолевих, когато печатарят завърши разказа си.

— Такъв си е, няма що! — отвърна той. — Вижте колко ниско се спуска мъглата — и с ръка посочи към горния край на тясната клисура. — Ей в такова време бих искал да съм с Игнат в планината.

— Защо?

— Няма да те остави, а потрябва ли, може и на гръб да те свали до някоя хижа. Правил го е неведнъж…

Тая недомлъвка само подсказваше с каква охота печатарят би продължил да разказва за своя познайник. Подканих го и пак закрачих до него, пък и пътечката се бе разширила. Сега слушах с нараснало внимание.

И тъй преди време Игнат тръгнал с едного от „белите братя“ към Страшното езеро. Той тачел тия незлобиви хорица заради вегетарианството им. Двамата смятали да превалят билото и да слязат в манастира през Кобилино бранище, но скоро паднала гъста мъгла и скрила Купените от поглед. Цял ден се лутали те из камънаците, падали и ставали като слепци, но отвред се изпречвали или непристъпни скали, или зелена стена от гъст, непроходим клек. Привечер замръкнали под снажна скала, а „белият брат“ решил да се помоли на бога за избавление от мъглата. Уви, след молитвата тя сякаш станала още по-гъста.

— Помоли се и ти, та да се вдигне мъглата! — заподканял той Игнат.

— Не знам да се моля ни на човеци, ни на богове — отвърнал метеорологът. — Мъглата сама ще се вдигне.

Не се вдигнала мъглата нито през нощта, когато зъзнели на открито без огън, защото не носели кибрит, не се вдигнала и на другия ден, когато болезнени спазми приспивали празните им стомаси, тъй като били тръгнали без храна. Цели тридесет часа стояли под скалата, а „белият брат“ напразно увещавал бога и все упреквал Игнат за сполетялата ги беда.

— Спри да се молиш и мъглата ще се вдигне — отвръщал невъзмутимият метеоролог.

Изнурен от глад и студ, пък и от тия нескончаеми молитви, другият най-сетне млъкнал и се сгушил почти безчувствен до Игнат. Не след дълго се вдигнала и мъглата. Игнат го подканил да вървят, но той нямал сили да се изправи на крака. Помислил метеорологът, погледнал го веднъж-дваж със смръщели очи, па го взел на гръб и тръгнал с него из камънаците. Тъй стигнали почти до хижа „Мальовица“, гдето срещнали туристи, които им дали по къшей хляб.

— Игнат казва, че от тоя ден „белият брат“ се молел по-нарядко на своя бог, и то не за особено важни неща — заключи печатарят. — Но вижте мъглата! — и той пак посочи с поглед към висините.

Наистина, мъглата бе паднала още по-ниско и вече се стелеше надолу по реката. Изведнъж стана студено, а видимостта намаля. Отвесните скали по отвъдния бряг едва прозираха през разредените пари и сякаш ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от нас с прилива и отлива на мъглите. Сега и другите двама ни настигнаха. Вървяхме мълчаливо един подир друг, загледани само в ходилата на прежния, за да стъпваме машинално в неговите дири. Когато стигнахме до „къркулиците“ под хижата, наричани „голготата“ от туристи с тежки раници и чувство за хумор, мъглата ни обви тъй плътно, че четвъртият в колоната едва виждаше оня, който вървеше начело. Стъпка след стъпка възлизахме нагоре и все по-нагоре, мълчаливи, задъхани и потни от усилието, с наведени глави и изпружени вратове. В такива моменти човек губи чувството за време и някак тъпо се примирява с теглото. Така и волът тегли своя ярем…

* * *

Монотонен камбанен звън раздра тишината и ни насочи към близката хижа, полегнала като кораб в дъното на млечно море. Най-сетне пристигнахме. Пред прага на хижата разтревожен войник биеше малка медна камбана. Като ни видя, той пусна въжето и разтвори вратата.

— За нас ли тая погребална песен? — запита по-възрастният печатар.

— Хайде, влизайте, че не ми е до смях! — отвърна момъкът и ни пусна да минем.

Хижата ни се стори пуста и глуха като гробница. Прибрахме се в стаичката на пазача, хвърлихме раниците и насядахме по пейките. Още неседнали, и телефонът задрънка тревожно. Войникът грабна слушалката.

— Няма ги, бай Игнате! — викаше той. — Още ги няма… — Добре де, пак ще бия камбаната. Че защо се сърдиш на мене!… Как?… Хайде де, да не са ми нещо роднина!…

Другият глас от слушалката прегракна, после секна изведнъж. Войникът остана няколко мига със слушалка в ръка, сякаш се чудеше какво да прави, после сърдито затвори телефона. Четири чифта любопитни очи бяха насочени към него.

— Разфучал се е като хала — рече той в отговор на тия неми въпроси, — но пак пита, пак се грижи за тях…

Някакъв младеж се бил изкачил на върха с приятелката си и благополучно успял да се спречка за нещо с наблюдателя. Игнат ги изпъдил, но вече на два пъти питал за тях по телефона, защото горе мъглата била много гъста. Трябвало да се върнат преди половина час, но ето, че още ги нямало. Все такива работи се случвали, когато замествал домакина по за ден-два…

Момъкът се затюхка, поиска цигара от стария печатар и пак отиде да бие камбанката. Нейният звън отекваше зловещо в окръжаващата ни тишина, дваж по-плътна поради гъстата мъгла и припадащия здрач. Ударите долитаха глухи и притъпени през стените. Неприятно чувство ни обзе.

Печатарите мълчаливо пушеха. Навярно за да се разсее, Светозар се зае да приготвя чая и грижливо избърса четири канчета. Аз пък разтворих книгата за посетители и запрелиствах страниците, в които намерих толкова напъни към поетични изказвания, че скоро забравих неприятния камбанен звън. Истинско удоволствие е да отгатваш възрастта и професията на тия незнайни автори не толкова по почерка, колкото по съдържанието на изказаните мисли, написани най-вече в приповдигнат тон. Нима само тия автори не разбират, че хубавото никога не може да бъде изкуствено?!

Войникът се върна, грабна първата чаша чай и я изпи почти на един дъх. Допихме чашите си и ние, а Светозар си наля втора. Дорде да я изпие; временният домакин пак излезе навън и отново заудря камбанката, сетне се върна и рече, че и той не би могъл да се оправи в такава мъгла. Сега вече могла и с нож да се реже…

Някакво скрито безпокойство изпълни душния въздух на стаичката, сякаш тревогата на всеки един от нас, тъй ярко отразена по лицата ни, се наслояваше ведно с дима от цигарите по стените и тавана. Мълчахме, а минутите се нижеха бавно. Такова очакване е крайно мъчително. Бездействието наистина гнети.

След време Светозар предложи да излезем и да потърсим младата двойка. С погледа си сочеше само мене и войника. Той се съгласи. Измъкна отнейде малък ветроупорен фенер, запали го и скоро тримата потънахме в млечното море. Нашият водач ни поведе право към голямата пряспа отвъд десния горен край на езерото, защото заблудилата се двойка трябваше да слезе тъкмо по нея. Наистина, нямаше друг път в такова време.

Рядко съм виждал такава мъгла! Вървяхме като призраци един подир друг, неспособни да различим мъглата от снега. Струваше ми се, че всяка стъпка е крачка в неизвестността. Това неприятно чувство ме накара да се провикна с все сила, ала гласът ми заглъхна немощно в сивата тъма. И никой не продума до самото подножие на пряспата. Изведнъж водачът наведе фенера.

— Ей дирите им — рече ток и въздъхна с облекчение.

Стъпките личаха съвсем ясно в снега. Стигнали благополучно дотук, на неколкостотин крачки от хижата, младите хора се бяха отклонили от пътя и дирите им водеха право към големите балвани край езерото. Разбира се, нито имаше път, нито някаква пътечка или друга диря в снега. А и никакви балвани не се виждаха.

Дружно се развикахме и войникът размаха фенера, сетне се ослушахме. Никакъв отговор! Тишината мъчително ни притискаше от всички страни, а и притеснението ни нарастваше с всяка измината секунда. Инстинктивно тръгнахме по пресните стъпки. Сега вървежът ни никак не беше равен и всички често залитахме в мекия сняг, коварно запълнил дупките в неравния терен. Дирите често водеха право към неголяма скала и опрели в нея, извиваха встрани — понякога равни и устойчиви, понякога потънали в широки ями. Тук и там върху белия фон на снега се открояваха възтъмни петна, издайнически сочейки местата, гдето един или друг от двамата бе загубвал равновесие и падал върху меката постеля. Знаех от опит колко деморализиращо действуват тия внезапни хлътвания и тревогата ми по загубилата се двойка се засили.

Неусетно стигнахме до брега на езерото, но и дирите неочаквано се губеха в крайбрежния чакъл отвъд доста голяма скала. Войникът наведе фенера почти до тъмните води, после уверено закрачи нататък по откритата ивица чакъл в обратна на хижата посока. И той бе прав! Заблудените, вече уморени и поизплашени, ще тръгнат в онова направление, което крие най-малко препятствия — по тая тясна чакълеста ивица край брега, гдето приплискващите вълни бяха измили снега. Само вдадена във водите скала би могла да ги отклони от нея.

Подир няколко минути войникът рязко се спря и всички неволно се ослушахме. Някой стенеше наблизо. Светозар се провикна и миг по-късно до ушите ни долетя радостно възклицание, изтръгнало се от гърдите на заблудилия се момък. Намерихме двоицата почти до брега, седнали в снега и опрели гръб в заснежена скала, която им преграждаше пътя. Девойката вече не стенеше и направо се разплака от радост, а радостта на момъка сякаш попремина, щом позна временния пазач на хижата.

— Кибрит, дайте ми кибрит! — бяха първите му думи, изречени на пресекулки, през тракащи зъби.

Защото и първата му мисъл бе да запуши, та по-лесно да премине вълнението му, пък и да се посгрее с тютюневия дим!

На слизане от върха той бил изщракал три пълни кутии с кибрит, търсейки предишните си дири в снега. Сега запали цигара с трепереща ръка и заразправя как стигнали до голямата пряспа, тъй близо до самата хижа, по после се залостили в камънаците и седнали уж да си починат на завет. Вече се готвели да стават…

Тоя момък беше добре екипиран и се опитваше да говори непринудено за случилото се, навярно със скритата надежда да омаловажи произшествието в очите на своята приятелка. Излишно било да ги търсим! Той бил разбрал отрано, че са се заблудили, и вече се канел да поведе девойката назад!

Оставихме го да се самоуспокоява и се струпахме край девойката. Тя мислеше, че си е навехнала крака; и се боеше да се изправи. Тогава войникът наведе фенера към глезена, заклати го два-три пъти насам-натам, сякаш държи кадилница в ръка, после го насочи към лицето й. Сега и аз се вгледах в него. Мъглата бе натрупала скреж по миглите и веждите на девойката, а той се топеше и някаква мътна чернилка струеше надолу по бузите. За щастие тя не подозираше това. Беше доста хубава, с добре изгладен клин, с кожено яке и нова раница на гръб. Изпод баретката се подаваха кичури тъмни коси, също полупокрити със скреж и провиснали надолу по разплаканото лице.

Дръзките ни погледи като че ли припомниха нещо на девойката, тя изви глава, затърси носна кърпичка и с нея попи влагата под очите си.

— За момент! — рече тя, обръщайки се към войника и сочейки фенера. — Може ли? — и чевръсто огледа лице в малко запотено огледалце.

С това ни напомни, че жената винаги си остава жена!

Когато се прибрахме в хижата, печатарите ни посрещнаха с радостни викове и тъй дадоха израз на отприщилото се притеснение.

— Най-после! — възкликна по-старият. — Игнат беснее горе и се обажда през две-три минути…

Войникът завъртя ръчката на телефона и започна да успокоява метеоролога, а ние пак насядахме около печката. По-съобразителен от другите, Светозар приклекна и започна да развързва лявата обувка на девойката, а тя, свела глава над него, все шепнеше разни благодарности. От това лицето на нейния приятел ставаше още по-кисело.

— Намислил бил да тръгне след четвърт час, като привърши наблюдението — съобщи войникът и затвори телефона. — Сега се успокои, но пак е сърдит!

— По-добре да не идва насам, докато сме тук — рече момъкът и в гласа му личеше глуха закана.

Девойката се изправи с изут чорап и заизвива глезена на левия си крак. Той наистина беше подут. Сетне погледът й попадна в огледалото на стената и тя, открила размазаната чернилка по бузите си, бързо побягна навън, като забрави и да понакуцва.

Всички се позасмяхме, само момъкът мълчеше и пушеше настървено.

— Какво сте разлютили Игнат? — запита го войникът, докато изтриваше снега от навоите си. — Докачили сте го нещо, изглежда…

Момъкът трепна, присви очи и смръщи нос. Цялата хубост на лицето му се изпари в миг и то стана зло.

— Да не би оня простак да се чувствува обиден? — процеди той през зъби. — Изгони ни от наблюдателницата, но аз ще се оплача…

Всички се смълчахме. Само бобът клокочеше в голямата тенджера — печатарите готвеха вечеря за групата, която идеше подир тях. Момъкът взе мълчанието ни за съчувствие и заразправя как ги посрещнал „оня брадясал дивак“, как не рачил да вземе резен салам — дивакът, изглежда, бил вегетарианец, как отказал да пийне чашка ракия — дивакът бил и въздържател, и как не им позволил дори да запалят цигара, защото дивакът изобщо не пушел…

— Но това са дребни работи! — забеляза младият печатар.

— А кой му дава право да обижда приятелката ми? — кресна момъкът и ноздрите му се разшириха от възмущение.

— Туй вече е друго — рече войникът и седна до него, на острил уши от любопитство.

Накратко, девойката проявила интерес към метеорологичните уреди. Игнат или по-право „оня дивак“, както продължаваше да го нарича възмутеният красавец, й разправил нещо за термографа, после казал две думи за барографа и накрая се спрял на хигрографа. В тоя уред имало снопче женски коси. „Като моите ли?“, наивно запитала девойката, а „оня“, представете си, й заговорил направо на „ти“. „Не може — рекъл, — твоите не стават!“ За хигрографа били нужни коси от руса жена, и то не от каква да е, а от някоя с прав косъм, от натурална, неоксиженирана девица. И като рекъл „девица“, оня я погледнал насмешливо и навлякъл идиотска усмивка върху брадясалата си муцуна. „Какво искаш да кажеш с това?“ — кипнал момъкът, а Игнат най-невъзмутимо отвърнал, че казва; самата истина. „Веднага поискай извинение от дамата!“ — викнал момъкът, а той запримигал и го погледнал като ахмак, сякаш не разбирал за какво става дума. „Искай извинение!“ — повторил момъкът въпреки кротките протести на девойката. „Защо?“, запитал ахмакът. „Защото си дурак и простак!“, отвърнал момъкът, а метеорологът ги погледнал като втрещен, после отворил вратата и им дал пътя…

Момъкът привърши разказа си и за лишен път изсумтя от възмущение. Тъкмо в тоя момент девойката влезе в стаята, спретната и докарана, с чисто и грейнало лице, но боса с единия крак. Всички погледи се насочиха към нея, но тоя път тя не се смути.

— Така е! — подзе войникът след кратка пауза. — Право ви е казал Игнат. Нали и аз съм служил горе, та знам…

За какво ли говореше тоя припрян войскар?

— За хигрографа наистина трябват руси коси, а нейните са тъмни — упорствуваше войникът.

Момъкът го погледна с безкрайно съжаление, Светозар се усмихна под мустак, а девойката разбра за какво става дума и гузно наведе глава.

Настъпи тягостно мълчание. Бобът пак заклокочи в тенджерата и старият печатар се надигна към печката, но не продума. Ням укор витаеше във въздуха, сега тъй наситен с мълчанието ни, и девойката счете, че той е насочен към нея. Затова наведе глава още по-ниско и в смущението си едва успя да провре връзките през дупките на обувката.

— Да вечеряме! — състрадателно предложи Светозар.

Размърдахме се, въздъхнахме с облекчение и заразтваряхме раниците. По негласно споразумение трапезата щеше да бъде обща. Девойката се изправи, пожела да измие ръце и заяви, че сама ще нареди приборите. С това сякаш приключи и инцидентът. Никой вече не спомена за Игнат.

След малко всички насядахме край масата и почнахме да се храним сред шум и закачки. Дори и девойката се задяваше понякога. Поглеждах другите с крайчеца на окото, наблюдавах й себе си и за лишен път се убедих, че мъжете са много тромави, когато между тях се намира само една жена, при това млада и хубава.

* * *

На другото утро групата от двадесетина печатари първа пое към върха. Те бяха пристигнали към полунощ и до тоя час камбанката редовно отекваше зловещо на всеки пет-шест минути, гонейки съня. Мъглата бе просто непроницаема.

Тя не се вдигна и на утрото. Излишно беше да бързаме, но Светозар като че нарочно се размайваше. Той бе разбрал, че печатарите няма да се бавят дълго на върха, и искаше да заварим Игнат сам в наблюдателницата. Докато, закусвахме и бъбрехме с войника, девойката слезе в кухнята, за да свари кафе на излежаващия се момък. Тя като че се срамуваше за приятеля си, ала бързаше да му угоди. Наистина, колко трънлив е пътят към брака!…

Разплатихме се, излязохме навън с раници на гръб и потънахме в мъглата. Ходът бе муден в началото, дорде се сгреят мускулите на краката, а и неприятно е още в първите минути да изкачваш стръмна и висока пряспа. Хижата е на 2389 метра надморска височина и от наблюдателницата ни деляха само някакви 536 метра абсолютна височина. Щяхме спокойно да се изкачим за два часа и те щяха неусетно да изминат ту в приказки и закачки, ту в кратки мигове на отдих, колкото да се порадваме на панорамата и да се дивим все по-отблизо на величествения връх. Но Мусала тънеше в непрогледна мъгла, както и всичко наоколо, пред нас и зад нас. Природата просто отсъствуваше. По пътя към върха се разстилаше все същата безкрайна снежна пустош, която се сливаше с млечнобелите мъгли. Изпърво по оголените от ветровете места се мяркаха малки зелени островчета от жилест клек с навеян сняг от едната страна. Скоро обаче снегът погълна всичко, дори и последните стръкове пожълтяла острица. Пък и слънцето не проби плътната завеса и нито едно от езерата не се разкри пред погледа ни. Вървяхме по дирите на печатарите край поредицата от телефонни стълбове, които чертаеха пътя. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-ниски ставаха тия стълбове, докато накрая върховете им се подаваха едва по педя над белия хрупкав сняг. А беше май и розите цъфтяха в полето!

Един час подир тръгването ни (Светозар не беше от най-бързите) пред нас изневиделица израсна малкият заслон край Леденото езеро. Ала от езерото нямаше и помен. Напразно се заглеждахме да видим бистрите му води или по-скоро бреговете му, защото през по-голямата част от годината то е покрито с дебел пласт лед. Нищо не се виждаше! Сега мъглата бе станала още по-гъста, а и очите ни сълзяха от студа. Влязохме за малко в едностайния заслон, колкото да изпушим спокойно по една цигара, но тук, на 2723 метра височина, въздухът ни се стори толкова разреден, пък и ръцете ни бяха тъй премръзнали, че пушенето бе неприятно. Хвърлихме цигарите и затропахме с крака по дъсчения под в напразни опити да се сгреем.

И аз тропах юнашки с крака, внимателно търках премръзналите си уши с ръце, а тъпанчетата им взеха да пукат от студ и дори да пищят, пригласяйки си едно на друго като с тънкия пискун на селска гайда. Това бе от височината! И докато тропах в крак със Светозар и се чудех как не пада оная капка, закотвила се от две минути в крайчеца на носа му, изведнъж долових, че и други тропат с нас. Огледах се, ала напразно — бяхме сами в заслона. В единия ъгъл вятърът бе навеял към метър сняг през полуоткрехнатата врата и той си стоеше на куп, прибран като с метла. В другия ъгъл тънки греди лежаха безразборно накамарени връз изпотрошени дъски. Да, тъкмо те тропаха ведно с нас по дъсчения под! И потропваха от ударите на нашите крака. Но кой ли ги бе изпонатрошил тъй?

Изведнъж забелязах следи от изгоряло тесто по плочата на облата ламаринена печка край прозорчето. Отвъд печката се мъдреше полуразтворена торбичка с брашно. Имаше колкото за два-три хляба. Досетих се, че някой се бе приютил тук в лошо време и бе изпотрошил подпорите на нара и част от дъските, за да накладе огън, а после е намислил да омеси питка от нарочно оставеното брашно и да я изпече върху кръглата плоча на кюмбето. Вандалска проява, защото в малката изба под заслона има достатъчно дръвца. До нея се стига по три-четири стъпала вляво от входа.

Погледът ми срещна тоя на Светозар, тъжно заклатил глава.

— Ганьовска работа! — рекох възмутен.

— Може и да не е — отвърна той, после подири смекчаващи вината обстоятелства.

Наистина, нещастникът може да е бил тъй омаломощен от бурята, тъй премръзнал и отмалял, че да не е имал сили да извади дърва от избата. Може да е идвал за първи път в заслона и да не е знаял, че там, под дъсчения под, има приготвени дърва. Може изпотрошените дъски и подпори на нара просто да са спасили живота му. Всичко изглеждаше възможно. И все пак жалките останки на нара навяваха тъга. Неволно си припомних малките заслони в Швейцарските Алпи — в тях всичко винаги е на място, завивките на двете легла са сгънати, печката е почистена и подът изметен. Те са без пазач, но никой никога не разваля инвентара, нито пък задига някоя от оставените вещи…

Излязохме навън, смълчани и унили, и сякаш потънахме в разлюляно море. Мъглите се раздвижиха, раздраха се на места и в пролуките се разкри равната заснежена площ на Леденото езеро. То изглеждаше безбрежно в разредената мъгла. Вятърът раздвижи млечните пари, подгони ги по равното поле, завъртя ги в спирала нагоре и пак ги притисна надолу. Гледах захласнат и във въображението ми езерото се превръщаше в игрище на смешни планински джуджета. Ето, те в миг ще долетят из мъглите, ще припнат по равното полце, ще заподскачат в ритъма на странен танец и отново ще изчезнат в белите облаци или ще потънат безследно в глъбините на езерото. Уви! Картината не трая повече от няколко мига, защото млечното море пак се разлюля, пролуката изчезна и пред очите ни отново се спусна предишната бяла завеса.

Вече се готвехме да потеглим нагоре, но нещо друго привлече вниманието ни. Хорска глъч неочаквано подразни ушите ни. Скоро някакви призрачни фигури изплуваха със смешни движения от млечното море и спряха, като ни видяха, защото навярно и ние сме приличали на призраци. Те първи се окопитиха, развикаха се и ни приветствуваха с радостни възгласи. Бяха печатарите, водени от нашия стар познайник с гъстата рунтава коса. Той пак бе гологлав, но върху косите му мъглата бе изваяла истинска корона от кристален скреж. Заприказвахме се. По-младият печатар побърза да се осведоми дали момъкът, и девойката са още в хижата, защото им носел „много здраве“ от Игнат.

— А той как е? — запита Светозар, сякаш го познаваше.

— Малко се е понатъртил, защото се учи да хвърчи!…

И печатарят ни разправи какво бе чул преди малко от устата на самия метеоролог. Само преди четири дни страшна буря беснеела на върха, но Игнат, уверен в силите си, не се привързал с въже, пролазил някак до метеорологичната клетка и снел наблюденията, после тръгнал към захода. Не щеш ли, вятърът изведнъж извил с такава сила, че просто го грабнал от снега и го метнал на пет-шест крачки встрани върху самия ръб на снежната козирка, провесила се над бездната към Леденото езеро. Козирката поддала, разчупила се и се сгромолясала надолу, а ведно с нея литнал и Игнат. За щастие той прелетял не повече от седем метра във въздуха и цопнал в улея сред тонове от сняг, после се затъркалял като кълбо надолу.

— Как не се е пребил! — неволно възкликнах. — До езерото има повече от двеста метра…

— Спасил се като по чудо — продължи печатарят. — Проточил нозе напред и рекъл да забива лакти в снега, за да забавя хлъзгането. За една минута слязъл току до езерото.

— После?

— Забил се като снаряд в дълбоката пряспа край балваните. Почнал да се задушава от снега, но се окопитил навреме, размърдал се и едва се измъкнал тъй, заднешком — и печатарят се разсмя.

Другите вече допушваха цигарите си в заслона и го подканиха да не се бави.

— Опипал се навред — додаде печатарят, — па като разбрал, че няма нищо счупено, тръгнал насам, към заслона, и бавно се повлякъл нагоре с два куци крака. Изтеглил се по въжето повече с ръце, отколкото с крака.

— А личи ли желязното въже? — пак го запита Светозар.

— Личи, личи… Снегът не се задържа по тесния хребет. Хайде, довиждане и гледайте да не го разсърдите за нещо!

Той тръгна подир другарите си и дребничкото му тяло потъна в мъглата зад заслона. Поехме и ние нагоре, бавно и мълчаливо, като стъпвахме по-предпазливо и от мулета. След време запълзяхме край дебелото желязно въже и яките железни колове, побити в острия скалист хребет, а раниците пречеха на вървежа, клатушкаха ни като пияни насам-натам към пропастите вляво и вдясно. Но те не се виждаха, скрити от непроницаемата мъгла, и ние напредвахме спокойно кога на два, кога на четири крака. За наше щастие печатарите бяха утъпкали същинска пътечка към върха. Вървяхме спокойно, без да поспираме дори за минутен отдих, ловяхме се за желязното въже и се катерехме все по-нагоре и по-нагоре в гъстата мъгла, сякаш бяхме осъдени от съдбата да вървим неспирно и все да възлизаме нагоре и нагоре към някакъв далечен и нереален свят, гдето няма нито мъгли, нито земя, а само слънце, въздух и простор.

Вятърът се усили и пак раздвижи мъглите, но не ги разкъса, та да хвърлим поглед на североизток към черните и настръхнали зъбери на Манчо и сгушените в пазвата му Маричини езера. Но и без тая гледка двамата със Светозар дишахме тежко и с мъка, сякаш развълнувани от окръжаващата ни красота. От умората и въздухът взе да ни се струва страшно разреден. Откъслечните пориви на вятъра улесняваха дишането ни и ние жадно извръщахме глави към ледената въздушна струя, после пак продължавахме нагоре. А облакът, сред който се движехме, нямаше нито начало, нито край! Нима наистина ще възлезем право в небесата, при светите отци и техните четиридесет хиляди великомъченици? И дали щеше да се намери място за още двама там?

Но ето, че из мъглата неочаквано се очерта силуетът на наблюдателницата. Спряхме и разтъркахме очи, защото вятърът блъскаше мъглите тъй лудо по върха, че наблюдателницата сякаш се движеше и плаваше с шеметна бързина в млечното море, което я обвиваше отвред. Илюзията бе почти пълна. Малката каменна сграда ни се стори по-устойчива, Щом застанахме на няколко крачки от нея. Тя пак приличаше на кораб, а и мостчето от покрива на наблюдателницата към метеорологичната клетка усилваше това впечатление. Ето, след миг по него ще възлезе призракът на матрос, ще изсвири тръба и невидими ръце ще разгънат платната, а те ще зашумолят във вятъра и корабът плавно ще се плъзне в бездиханното море…

Заобиколихме сградата и спряхме неуверено пред вратата. Погледът ми срещна тоя на Светозар и в него прочетох същия въпрос, който ме вълнуваше тия две-три минути. Наистина, как ли щеше да ни посрещне странният метеоролог, за когото бяхме слушали толкова противоречиви неща!

Тихи нежни звуци долетяха до ушите ни през плътно затворената врата. Натиснах бравата и пръв влязох вътре, после погледнах през пролуката на другата вратичка и неволно се спрях.

Страшният мусаленски Зевс — едър, брадясал и чорлав — свиреше на цигулка и свиреше в захлас.

С право казват, че музиката е дар от боговете…

* * *

Когато предварителната ни представа за някой човек е основана върху случайни и противоречиви изказвания и впоследствие се окаже различна от живия първообраз, ние обикновено се разочароваме, сякаш човекът съзнателно е измамил очакванията ни. Тъй погледнах и аз на Игнат Котаров. Тоя необуздан здравеняк с открит поглед, навъсени мустаци и гъста четина по лицето се оказа рядко хрисим и кротък.

Като ни видя, той остави цигулката, усмихна се с очите на дете, заловено в непозволена игра, и ни покани в отсрещната стаичка. Благият му глас и спокойните движения не съответствуваха на небрежната и сурова външност на човека, но от стойката му, от тая гордо изправена глава и от цялото му държане лъхаше някаква безкрайна самоувереност и скрита, напрегната сила. Гледах го и неволно го оприличих на задрямал вулкан — кротък външно, но готов в миг да изригне.

Светозар и аз се тръшнахме уморено на пейката, а метеорологът сложи дръвца в печката и приседна край нас. Заразправя ни за цигулката, която тешала самотните му часове, но говореше като човек, който се оправдава. Труден бил тоя инструмент, не бил за неговите твърди и загрубели пръсти. Не, никога не свирел пред други хора. Това би било подигравка с музиката, защото не свирел достатъчно добре, макар и да се упражнявал от години. Всъщност нямал много свободно време. Правел по единайсет метеорологични наблюдения на ден, от които три климатични, а и домакинската работа отнемала време — нали все пак трябва да се яде!…

— Така е — и той се усмихна, — така е, когато човек е бекяр на четиридесет години!

— Трудни ли са наблюденията? — запитах го.

— Не, не са трудни. Лошо е, когато има буря — и Игнат погледна през прозореца. — В ясно време се правят наблюдения и на облаците, а това е най-тънката работа в метеорологията…

Явно бе, че обича професията си. Заразказва ни колко приятно било да излезеш навън в ясно време, да вдъхнеш свежия въздух с пълни гърди, после да огледаш облаците, да видиш откъде духа вятърът, с носа си просто да почувствуваш влагата и най-вече по въздушните течения да познаеш какво ще бъде времето. Уви, ясните дни на Мусала се броели на пръсти. Средно в годината се падали по 44 такива дни, в 59 дни валяло дъжд, а сняг падал през 162 дни в годината! Останалите стотина дни били като днешния — мъгляви и ветровити. Най-много ясни дни, шест на брой, имало през ноември, когато столицата тънела в мъгла, срещу само по един през май и юни.

— Затова не се сърдете на късмета си! — заключи Игнат и пак се усмихна.

Печката се разгоря и прозорците на малката стаичка се запотиха. Той проследи погледа ми и рече, че призори температурата била 10 градуса под нулата. Абсолютният минимум през май бил 15,6 градуса под точката на замръзването.

Игнат стана и ни остави за малко сами, после се върна с панерче сушени гъби в ръка и рече, че ще ни гости на обед. Ето една приятна изненада! Зарадван, излязох навън, за да изпуша една цигара, тъй като вече знаех нещичко за привичките на метеоролога, но студът скоро ме върна обратно в стаята. Заварих Игнат да разправя на Светозар за красотата на залезите, когато слънцето потъва бавно отвъд купола на далечната Мальовица, а огнените му лъчи проникват през купестите облаци и се губят нейде в средата на тъмнеещото небе. Личеше, че в грубото му тяло тръпне душа на поет.

Изведнъж ми се стори невъзможно да е обидил девойката от прежната вечер. И като спря да говори, аз не се стърпях и го запитах дали наистина снопчето руси коси в хигрографа трябва непременно да се вземе от целомъдрена девица. Метеорологът подскочи от неочаквания въпрос, а Светозар ме погледна с укор.

— Кой ви е казал тая глупост! — възкликна Игнат. — Трябва да е оня, който идва вчера с приятелката си — и в очите му блеснаха присмехулни пламъчета. — Криво са ме разбрали… Какво да ги правя, като им е гузна съвестта!

Игнат се усмихна, но миг по-късно няколко отвесни бръчки прорязаха високото му чело. Той се разтъпка из стаята, па спря до печката и рече:

— Човек трябва да тачи достойнството на другите, както пази и своето!

Щеше навярно да продължи, ала в тоя миг телефонът иззвъня и той припна към другата стая, но в бързината не затвори вратата. След малко дочухме отделни откъслечни фрази.

— Здравей, другарю директор!… От Ситняково, казваш… Какво?… Брадата ми!… Че тя какво ти пречи?… Не, няма да се обръсна… Нека се оплакват… Казвам ти, по заповед няма да се бръсна!…

Слушалката хлопна върху вилката. Спогледахме се със Светозар, без да продумаме. Откъм вратата се чуваше тежкото дишане на метеоролога. Той влезе със смръщено лице.

— Директорът иска да си обръсна брадата — рече, сякаш отгатнал мислите ни. — Щях да се обръсна одеве, но дойдоха печатарите, а после ми се досвири. — Замисли се за миг, па вдигна глава и добави: — Сега няма да се обръсна!

Излишно бе да го увещаваме, нито пък имахме тая смелост. Той изглеждаше много сърдит.

— Всъщност — продължи след време метеорологът — ще трябва да подкастря малко тая брада, защото вече имах една неприятност заради нея…

… Тръгнал по работа за Самоков преди десетина дни, но брадата му не вдъхнала доверие на милиционерите край язовира „Бели Искър“ и те го задържали в една барака за през нощта. Дали му топла чорба и един чул, да не премръзне от студ, а на утрото питали за него по телефона в Самоков, извинили се за грешката и го пуснали. Решил друг път да не минава край язовира без попско расо.

Той стана, откъсна гъбите, после запържи малко масло в тигана.

— Как слязохте до язовира? — запита Светозар и тоя път думите му прозвучаха ясно и разбрано.

— Със ските през Джанка — отвърна Игнат. — Беше навалял много сняг, но вятърът го отвя нанякъде. Две лавини паднаха по пътя…

— Не беше ли страшно?

— Че е страшно, страшно е — и той се смълча за миг. — Излезеш нощем за наблюдение, а някъде към Демиркапия падне лавина и гръмне като топ. След минута екне друг гърмеж откъм Скакавците, после гръмне откъм Манчо. Ехото разнася гърмежите и кърти други лавини. Същинска артилерийска канонада.

Неволно разтърсих рамене. Игнат забеляза това, махна с ръка и продължи:

— По-страшни са електрическите бури. Случва се върхът да бъде обхванат от облак, наситен с електричество. Тогава е лошо. Веднъж, преди пет години, безшумни светкавици раздираха нощта. Уредите се наелектризираха, лилави пламъчета излизаха от краищата им и всеки железен предмет съскаше.

— И в такова време излизате навън? — запитах го на свой ред.

— Разбира се, щом стане време за наблюденията. Самото съскане не е страшно и човек свиква. Доближиш ли се до уредите, съскането намалява, а докоснеш ли ги с ръка, то съвсем спира, защото токът преминава през тебе…

Тъй говореше тоя отшелник в царството на снеговете, на бурите и мъглите. И докато гъбите увираха в брашнената кашица, чухме още много любопитни неща. Веднъж завеяла такава страшна буря, че снегът затрупал наблюдателницата и цели седем дни Игнат живял като в гробница, а газената лампа светела и денем, и нощем. Друг път гръмотевична буря преминала над върха и мълниите се сипели една подир друга върху плоския покрив на наблюдателницата. Той помислил, че оглушава, и вдигнал телефонната слушалка, за да провери слуха си, но отгоре троснала нова мълния и го отхвърлила в безсъзнание чак до леглото. После се трудил с часове да поправи повредения телефонен апарат. Трети път духал такъв леден вятър, че левият му крак съвсем замръзнал по пътя от хижата до заслона. По-лесно било да се върне обратно в хижата, тъй като се бил добрал едва до Леденото езеро, по нали трябвало да направи наблюденията? Оставил ските в заслона и тъй, със схванат крак и подпирайки се на щеките, продължил до върха. Мислил, че ще умре из пътя и на няколко пъти почти умирал, но пак се добрал до жилището си във висините и снел наблюденията.

— В такива случаи най-важното е духът, както казваше баба Мария — заключи метеорологът.

Ние, разбира се, нямахме и най-малката представа за тая забележителна бабичка, но метеорологът скоро задоволи любопитството ни.

Веднъж, преди години, на върха пристигнали десетина младежи и му казали, че някъде по пътя срещнали стара бабичка, която едва кретала нагоре. „Не може да възлезе — казвали младежите. — По-скоро при свети Петър ще отиде, отколкото тук да дойде!“ Тъй казвали, подигравали се с бабичката и имитирали вървежа й, а това комай разсърдило Игнат. Посочил им пътя към Близнаците и им отворил вратата.

Заинтригуван, Игнат честичко поглеждал към скалистия хребет в очакване да зърне бабичката. Превалило пладне, слънцето потънало в облаци на запад, а тя още не идела и той взел да се тревожи за нея. Пък и как да дойде старицата, когато се движела с бързината на костенурка: тръгнала призори от хижата, подпирайки се на две тояжки, а към три часа след пладне била вече към заслона. Там спряла да похапне. Припадащият здрач я посплашил и тя усилила хода. Сега вече и Игнат я зърнал да пълзи под желязното въже и дори искал да я пресрещне, но се побоял да не би с това да накърни честолюбието й. Сетне се заел с наблюденията.

Бабичката пристигнала привечер в наблюдателницата и Игнат се смаял, като я видял отблизо — толкова немощна и сгърбена била тя. Посрещнал я той любезно, налял й канче риганов чай и я запитал защо е дошла. „Да видя света отвисоко, сине — отвърнала старицата, — да се порадвам на слънцето, кога изгрява и да кажа нещичко отблизо на месечинката.“ Думите й затрогвали метеоролога. „Че как дойде дотук, бабо?“ — запитал я той и в миг си припомнил известната басня. Тя го погледнала съсредоточено, после рекла: „Помни, сине, помни туй от мене — имаш ли желание, няма място, дето не мож стигна…“

— Тъй е! — заключи метеорологът. — Всичко е до волята, до силата на духа.

— А какво стана с бабичката?

— Живее си и сега някъде към Захарната фабрика в столицата. Сприятелихме се и често я спохождах, преди да дойда горе. Тия гъби са от нея. Нарочно за мене ги е брала и сушила.

Игнат стана и се засуети около печката. Бе време за обед. Приятна миризма на гъбена кашица изпълни малката стая. Светозар заизважда едно — друго от раниците, грижливо скривайки месната храна, а аз наредих софрата. Скоро и тримата седнахме край масата. Уви, гъбите бяха твърди и жилави като самата баба Мария…

Дълго разговаряхме с Игнат и чухме не една мъдра забележка за човешкото достойнство, пък и за човека изобщо. Той обичаше хората прекалено много, но някак абстрактно, само като съвкупност, а не като отделни индивиди, които бяха пълни с несъвършенства. Намираше корените на човешките слабости най-вече в липсата на воля за тяхното отстраняване. Това го хвърляше в отчаяние, а отчаянието му преливаше в крайна нетърпимост към провинените. Когато му загатнах, че с тия разбирания животът му между хората едва ли ще протича гладко, той ме изгледа учудено.

— Че нали затова живея тук, далече от хората! — рече Игнат. — Ленин казва някъде, че не можеш да живееш в обществото и да бъдеш свободен от обществото. Ето, аз живея далече от обществото!…

— Но все пак тук идват доста хора! — упорствувах аз.

— Вярно, но идват неканени — отвърна Игнат. — Добрите задържам, а лошите отпращам надолу, напред или назад, гдето им видят очите!…

При тия думи Светозар се понадигна и рече, че е време да вървим. А беше тъй приятно при Игнат! Мислех, че той ще ни замоли да поостанем още малко, но се излъгах.

— Трябва да тръгвате, щом ще гоните направо Боровец — каза метеорологът и стана от масата.

Разбрахме, че интервюто е приключило и бързо застягахме раниците. Той ни изпрати сърдечно, застанал прав край метеорологичната клетка, гологлав, почти по риза и леко разгърден. Студът бе 8 градуса под нулата и ние треперехме.

— Пак елате! — подкани ни Игнат и стисна ръцете ни. — За добрите хора винаги има място при мене.

Погледнах го за сетен път, преди да тръгна по дирите на Светозар. Той стоеше все тъй изправен, горд и невъзмутим, а вятърът разгръщаше незакопчаната му риза и сякаш галеше голата му гръд. Мъглите вече го обвиваха в бели пелени и силуетът му бавно потъна в тях.

През целия път надолу към хижата и Боровец мислех ту за него, ту за баба Мария и накрая реших, че няма разлика между тях: волята прави човека!

Привечер в тоя ден на час път от двореца „Бистрица“ ни чакаше друга изненада. Бяхме навлезли в боровата гора и вървяхме по мекия коларски път, просечен в стръмния скат на долината. Изведнъж дочухме глухи и чести удари. На двайсетина крачки пред нас, идещ откъм реката, тичаше грамаден елен. Той ни бе забелязал и сега бързаше пръв да пресече пътя бягайки между дърветата. С няколко едри скока красивото животно достигна пътя, сви рога назад, изопна тяло и тъй — с подвити предни нозе и изопнати крайници, в миг прелетя към отсрещния висок бряг, после бързо изчезна в гората. За първи път виждах елен в Рила и гледката ме порази с красотата си.

— И той като Игнат бяга от хората! — рекох на Светозар.

Мълчаливецът не отговори.

Край