Федерико Гарсия Лорка
Напуснатият храм ^[0] (Балада за голямата война)

Имах син, който се наричаше Хуан.

Имах син.

Изгуби се под арките на храма на един Велики петък.

Видях го на последното стъпало на олтара

да хвърля тенекиено ведро в сърцето на свещеника.

Тропах аз по всички гробове. Сине мой! Сине мой! Сине мой!

Грабнах един кокоши крак иззад луната и след това

разбрах, че моята любов се бе превърнала на рибка

там, където талигите изчезват.

Имах аз една любов.

Имах една мъртва рибка под пепелта на кадилниците.

Имах аз едно море. За какво? Боже мой! Едно море!

Покачих се камбаните да бия, но плодовете бяха пълни с червеи

и изгорелите кибритени клечки

поглъщаха пролетните пшеници.

Видях прозрачния щъркел на алкохола

да кълве почернелите глави на умиращи войници,

видях брезентови палатки,

където предаваха в кръг чаши, пълни със сълзи.

В анемониите на причастието ще те намеря, сърце мое,

когато свещеникът вдигне вола и мулето в своите силни ръце,

за да изплаши нощните жаби, кръжащи над студената чаша.

Имах син като великан,

но мъртвите са по-силни — те могат да погълнат и небето на парчета.

Ако беше мечка моят син,

не бих се страхувал от тайната на кайманите,

нито бих гледал морето, о дърветата вързано,

за да го покварят и ранят във военния хаос.

Ако беше мечка моят син!

В този твърд брезент ще се скрия да не усещам студа на мъха.

Зная много добре, че ще ми подарят ръкав или вратовръзка,

но ще счупя кормилото по средата на службата и тогава

ще кацне на камъка лудостта на пингвини и чайки,

ще накара да кажат всички, които спят или пеят на ъгъла:

той имаше син.

Син! Син! Син,

който беше само негов, защото бе негов син!

Негов син! Негов син! Негов син!

 

(Из стихосбирката „Поетът в Ню Йорк“, 1930)