Саки
Тобърмъри

Беше хладен дъжделив следобед в края на август — този неопределен сезон, когато в зимника още има яребици, а техните посестрими в гората са под защита, тъй че няма нищо за ловуване, освен ако не граничиш с Бристълския канал на север, което ще рече, че можеш съвсем законно да поемеш по дирите на охранени червеникави елени. Домът на лейди Блемли не граничеше с Бристълския канал на север, поради което тъкмо този следобед гостите й бяха събрани в пълен комплект около масата за чай. Въпреки бездейния сезон и баналния повод у присъстващите нямаше и помен от онова тревожно отегчение, в което се крият потиснат копнеж за бридж и страх, че някой може да предложи да посвири на пианола. Цялата компания следеше с непресторено неотлъчно внимание твърде семплата и невзрачна личност на мистър Корнелиъс Епин. Сред всички гости, отседнали в дома на лейди Блемли, той бе човекът с най-неясна репутация. Някой го бе представил като „даровит“, поради което домакинята го покани със скромното очакване, че дарбите му ще могат поне мъничко да допринесат за развлечението на групата. При все това чак до този следобед не бе успяла да разкрие в какво се изразяват дарбите му, ако изобщо имаше такива. Човечецът не беше духовит събеседник, нито първокласен играч на крикет, нито авторитет по въпросите на хипнозата, нито организатор на любителски театрални постановки. В добавка по външност бе твърде далеч от типа мъже, на които жените са склонни да простят сериозен умствен недостиг. За компанията той бе чисто и просто мистър Епин, а името Корнелиъс звучеше като прозрачна кръщелна заблуда. И ето че сега, седнал край масата за чай, същият този човек твърдеше, че е стигнал до откритие, в сравнение с което изобретяването на барута, печатарската машина и парния локомотив било незначителна дреболия. През последните десетилетия науката отбелязала смайващ напредък в много направления, ала неговият подвиг спадал към сферата по-скоро на чудесата, отколкото на научните постижения.

— Наистина ли искате да повярваме — казваше в тоя момент сър Уилфрид, — че сте открили способ да обучавате животни в изкуството на човешката реч и че милият ни стар Тобърмъри е първият ученик, с който ви е провървяло?

— Работя по този въпрос цели седемнайсет години — отвърна мистър Епин, — ала едва през последните осем-девет месеца бях възнаграден с частично успешни резултати. Разбира се, правил съм експерименти с хиляди животни, но напоследък работя само с котки — тези удивителни създания, които така чудотворно са се приспособили към нашата цивилизация, същевременно запазвайки всичките високоразвити инстинкти на дивата природа. Тук-там сред котките, точно както и сред многолюдната маса от себеподобни, човек може да открие по някой изключително издигнат интелект. Когато се запознах с Тобърмъри само преди седмица, веднага разбрах, че имам работа с такава „свръхкотка“, надарена с необикновена интелигентност. В последните си опити бях напреднал значително по пътя към успеха; с Тобърмъри, както го наричате вие, вече постигнах целта си.

Мистър Епин завърши забележителното си изявление, като явно се стараеше в гласа му да не се прокраднат победоносни нотки. Никой не каза „Дивотии!“, въпреки че устните на Кловис се раздвижиха по начин, който май загатваше за този израз на недоверие.

— Навярно искате да кажете — обади се мис Рескър след кратка пауза, — че сте научили Тобърмъри да произнася и да разбира лесни изречения, състоящи се само от една сричка?

— Скъпа мис Рескър — отвърна чудотворецът търпеливо, — по този начин, стъпка по стъпка, човек обучава малки деца, диваци и умствено недоразвити възрастни. Ала когато си разрешил проблема да намериш животно, отличаващо се с високоразвит интелект, не е нужно да прибягваш до такива плахи и колебливи методи. Тобърмъри може да говори нашия език съвършено правилно.

Този път Кловис съвсем отчетливо каза: „Свръхдивотии!“ Сър Уилфрид бе по-учтив, но също тъй скептичен.

— Не е ли най-добре да доведем нашия питомец и лично да се убедим как стоят нещата? — предложи лейди Блемли.

Сър Уилфрид отиде да потърси животното, а гостите апатично зачакаха да станат свидетели на повече или по-малко изкусно мревовещателство.

След броени минути сър Уилфрид се втурна в стаята със силно пребледняло под загара лице, а очите му направо щяха да изхвръкнат от възбуда.

— Божичко, истина е!

Вълнението му несъмнено бе напълно искрено и всички наостриха уши, завладени от внезапно пробуден интерес.

Той се стовари в едно кресло и продължи задъхано:

— Намерих го задрямал в пушалнята и го повиках да дойде при нас на чай. Той примигна насреща ми по обичайния си начин и аз му казах: „Хайде, Тоби, не ни карай да те чакаме“, и тогава, мили Боже, котакът с ужасно естествен глас измърмори, че щял да дойде, когато сам намери за добре! Направо се вцепених от смайване!

Публиката бе посрещнала речта на Епин с пълно недоверие, ала това твърдение на сър Уилфрид мигновено я убеди в правотата му. От слисаната компания се надигнаха възклицания, които биха заглушили врявата на Вавилонската кула. Сред тази гълчава ученият седеше спокоен и безмълвен, наслаждавайки се на първите плодове от изумителното си откритие.

Шумотевицата още не бе стихнала, когато Тобърмъри влезе в стаята с кадифената си походка и с преднамерено безразличен вид се упъти към групата, седнала около масата за чай.

В стаята изведнъж се възцари неловко и напрегнато мълчание. Беше донякъде смущаващо да беседваш на равни начала с един домашен котарак, прочут с добрата си захапка.

— Ще пийнеш ли малко мляко, Тобърмъри? — попита лейди Блемли с глас, който прозвуча доста неестествено.

— Че защо да не пийна — отговори животното с подчертано равнодушие. Всички присъстващи потръпнаха от едва потиснато вълнение, а лейди Блемли имаше солидно оправдание за лекото треперене на ръката й, когато напълни чинийката.

— Май разсипах на пода — извини се тя.

— Какво пък, килимът не е мой — отвърна Тобърмъри.

Групата пак се умълча. След малко мис Рескър попита Тобърмъри с най-добрия си маниер на доброволен помощник на енорийския свещеник дали му е било трудно да научи човешкия език. Той за миг се втренчи в нея, сетне впери невъзмутим поглед в далечината. Беше очевидно, че отговарянето на досадни въпроси не влиза в житейските му планове.

— Какво е мнението ти за човешкия интелект? — плахо се обади Мейвис Пелингтън.

— За кой по-точно? — попита Тобърмъри хладно.

— Ами за моя, да речем — каза тя с немощен смях.

— Поставяш ме в неудобно положение — поде Тобърмъри, въпреки че в тона и в държанието му нямаше и следа от неудобство. — Когато бе подхвърлена идеята да те включат сред поканените, сър Уилфрид възрази, че ти си най-безмозъчната жена, която някога е виждал, и че едно е да си гостоприемен, а съвсем друго е да се грижиш за малоумни. Лейди Блемли му отговори, че заслужаваш поканата именно заради умствената си немощ, тъй като тя не можела да се сети за друг, който да е толкова глупав, че да купи старата й кола. Нали знаеш, онази, дето са я кръстили „Мечтата на Сизиф“, защото изкачва баирите доста успешно, стига да я буташ отзад.

Бурните възражения, с които лейди Блемли посрещна това сведение, щяха да имат много по-голям ефект, ако точно тази сутрин тя не бе подхвърлила небрежно пред гостенката си, че въпросната кола щяла да й върши отлична работа в Девъншир, където бе домът на Мейвис. Майор Барфийлд предприе мъчителен опит да отклони посоката на разговора.

— Хей, провървя ли ти с оная пъстра писана, с която се задяваше край конюшнята? Веднага щом го изрече, всички осъзнаха каква груба грешка е направил.

— Обикновено тези неща не се обсъждат публично — заяви Тобърмъри с леден тон. — Доколкото съм запознат с поведението ти, откак гостуваш в този дом, не вярвам да се почувстваш особено добре, ако насоча разговора към любовните ти похождения.

Последвалата паника завладя не само майора.

— Би ли отишъл в кухнята да провериш дали са ти приготвили вечерята? — припряно предложи лейди Блемли, сякаш изведнъж забравила, че остават поне два часа до времето, когато Тобърмъри обикновено получаваше вечерята си.

— Благодаря — отвърна котаракът, — предпочитам да не ям толкова скоро след чая. Не искам да умра от лошо храносмилане.

— Нали знаеш, че котките имат девет живота — рече сър Уилфрид сърдечно.

— Възможно е — каза Тобърмъри, — ала черният ни дроб е само един.

— Аделейд! — възкликна мисис Корнет. — Нима насърчаваш този котарак да тръгне да разнася клюки за нас сред прислугата?

При тези думи всички изпаднаха в паника. Пред прозорците на спалните минаваше тесен корниз с орнаменти и гостите си спомниха с ужас, че Тобърмъри обичаше да се разхожда там по всяко време и да гледа гълъбите, а какво още бе успял да види покрай тях, един Бог знаеше. Ако с настоящата си прямота започнеше да откровеничи и за наблюденията си, последиците щяха да бъдат повече от смущаващи. Мисис Корнет, която прекарваше много време пред тоалетната си масичка и външността й се славеше като променлива, макар и акуратно стъкмена, явно се чувстваше също тъй неловко, както и майорът. Мис Скроуън, която пишеше невъздържано сластни стихове, а всъщност имаше безупречно поведение, изглеждаше просто раздразнена; ако в частния живот си методичен и добродетелен, не държиш непременно всички да знаят това. Бърти ван Тан, който още на седемнайсетгодишна възраст бе тъй покварен, че отдавна бе преустановил опитите да стане по-лош, побледня като гардения, ала все пак не направи грешката да побегне от стаята като Одо Финсбъри — млад господин, известен като четец в църквата, навярно притеснен от мисълта, че може да чуе някои скандални сведения за останалите. Кловис бе достатъчно хладнокръвен, за да запази невъзмутимо изражение, но наум пресмяташе за колко време би могъл да достави чрез търговския център кутия луксозни мишки, за да спечели мълчанието на Тобърмъри с този своеобразен подкуп.

Дори в такава деликатна ситуация Агнес Рескър не издържа дълго да стои на заден план.

— О, защо изобщо дойдох тук! — възкликна тя драматично.

Тобърмъри веднага откликна на благоприятната възможност да поднови разговора.

— Ако се съди по онова, което каза на мисис Корнет вчера на поляната за крикет, дошла си само заради храната. По твоите думи семейство Блемли били най-тъпоумните домакини, които познаваш, но все пак умът им стигал поне дотолкова, че да наемат първокласен готвач. Иначе, каза ти, трудно щели да накарат когото и да било да им гостува за втори път.

— Пълна лъжа! — извика сконфузената Агнес. — Умолявам мисис Корнет да…

— Мисис Корнет впоследствие повтори твоята забележка пред Бърти ван Тан — продължи Тобърмъри, — като добави: „Тази жена е такава чревоугодничка и използвачка, че е готова да отиде навсякъде, където ще й поднасят обилна храна четири пъти дневно.“ На това Бърти ван Тан отговори…

Тук хрониката на събитията милостиво бе прекъсната. Тобърмъри бе зърнал едрия жълт котарак на пастора да се промъква през шубраците по посока на конюшнята. В следващия миг изобличителят профуча като стрела през отворения френски прозорец. Когато бляскавият ученик напусна сцената, Корнелиъс Епин се озова сред същинска вихрушка от горчиви укори, тревожни въпроси и настойчиви, пълни със страх молби. Отговорността падаше върху него и именно той трябваше да вземе мерки, за да не станат нещата още по-лоши. Можеше ли Тобърмъри да предаде опасната си дарба и на други котки? Това бе първият въпрос, който зададоха на учения. Нищо чудно, отвърна той, котаракът да е посветил в новите си знания своята интимна приятелка, пъстрата писана от конюшнята, ала на този етап бе малко вероятно учението да се е разпространило в по-широки мащаби.

— Тобърмъри може да е ценно животно и изключителен домашен любимец — каза мисис Корнет, — но сигурно ще се съгласиш с мен, Аделейд, че и той, и оная котка трябва да бъдат ликвидирани незабавно.

— Да не мислиш, че на мен ми бе весело през последния четвърт час? — рязко отвърна лейди Блемли. — Двамата със съпруга ми сме много привързани към Тобърмъри. Тоест бяхме привързани, преди да се сдобие с тази ужасна дарба, ала сега, разбира се, не ни остава друго, освен да го премахнем колкото се може по-скоро.

— Бихме могли да сложим стрихнин в дреболиите, които винаги получава за вечеря — рече сър Уилфрид, — а що се отнася до котката, която живее при конюшнята, аз лично ще я удавя. Кочияшът много ще се разстрои от загубата на любимката си, но аз ще му кажа, че и двете котки са пипнали силно заразна форма на краста и че сме се уплашили да не плъзне и по ловджийските ни кучета.

— Ами моето велико откритие! — запротестира мистър Епин. — След всичките години на проучвания и експерименти…

— По-добре идете да експериментирате с добитъка във фермата, който се намира под съответен контрол — каза мисис Корнет, — или пък със слоновете в зоологическата градина. Те минават за високоинтелигентни животни и в добавка имат ценното качество да не се промъкват в спалните ни, под столовете ни и тъй нататък.

И архангел, който възторжено обявява началото на златния век и впоследствие установява, че е сбъркал датата, едва ли би се чувствал по-омърлушен от Корнелиъс Епин при това враждебно посрещане на изумителното му откритие. Общественото мнение бе изцяло против него. Всъщност ако бяха направили специално допитване по въпроса, навярно мнозина щяха да гласуват той също да мине на стрихнинова диета.

Групата не се разотиде веднага, задържана от липсата на билети за влака и от тревожното желание да се увери в окончателното уреждане на въпроса, но вечерята бе пълен провал от светска гледна точка. Сър Уилфрид бе преживял мъчителни мигове с котката от конюшнята и впоследствие с кочияша. Агнес Рескър демонстративно сведе менюто си до една суха препечена филийка, от която отхапваше, сякаш й беше личен враг, а Мейвис Пелингтън през цялото време тънеше в злокобно мълчание. Лейди Блемли се опитваше да поддържа онова, което трябваше да мине за разговор, но вниманието й не се отклоняваше от входната врата. На бюфета се мъдреше чиния със старателно подправени късчета риба, но и сиренето, и сладките, и десертът минаха по реда си, а Тобърмъри не се появи нито в кухнята, нито в трапезарията.

Погребалната вечеря бе жизнерадостна в сравнение с последвалото бдение в пушалнята. Яденето и пиенето поне временно бяха отклонили и прикрили всеобщото смущение. При тези изопнати нерви за бридж не можеше да става и дума, а след като Одо Финсбъри печално изрецитира пред безразличната публика Мелизанда в гората, всички негласно се споразумяха да отбягват музикалните изпълнения. В единайсет слугите отидоха да спят, обявявайки, че са оставили малкото прозорче на килера отворено, както обикновено, за да може Тобърмъри да го използва. Гостите усърдно прегледаха текущите списания и постепенно преминаха на Бадминтънска библиотека и на подвързани броеве на Пънч. Лейди Блемли периодично отиваше до килера, завръщайки се всеки път с посърнало изражение, което правеше въпросите излишни.

В два часа Кловис наруши тягостното мълчание.

— Той явно няма намерение да си дойде тази нощ. Вероятно вече е отишъл в редакцията на местния вестник и в момента диктува спомените си. В следващия брой няма да публикуват част от книгата на лейди незнамкояси, ами неговите разкази. Това ще е събитието на деня.

След като по този начин даде приноса си за всеобщото веселие, Кловис отиде да си легне. През дълги интервали от време останалите членове на компанията постепенно последваха примера му.

На сутринта слугите, които сервираха чая, даваха неизменен отговор на неизменния въпрос. Тобърмъри не се беше прибрал.

Закуската се превърна в още по-тягостно задължение от вечерята, ала преди да приключи, всички въздъхнаха с облекчение. Трупът на Тобърмъри бе донесен от храсталака, където един градинар току-що го бе намерил. Ухапванията по гърлото му и фъндъците жълта козина под ноктите му ясно свидетелстваха, че е паднал в неравна битка с големия котарак на пастора.

Към пладне повечето гости бяха напуснали имението, а следобеда лейди Блемли вече се беше окопитила достатъчно, за да напише извънредно злостно писмо до енорийския пастор по повод на загубата на обичното й животинче.

Тобърмъри бе единственият ученик, с който Епин постигна такъв забележителен успех, и съдбата отреди да остане без наследник. Няколко седмици по-късно един слон в Дрезденската зоологическа градина, който дотогава не давал никакви признаци за избухлив нрав, се отскубнал на свобода и убил някакъв англичанин, който очевидно го дразнел. В различните вестници фамилията на жертвата се появи ту като Опин, ту като Епелин, но малкото име вярно бе предадено като Корнелиъс.

— Ако се е опитвал да втълпи на горкото животно неправилните глаголи в немския език — отбеляза Кловис, — напълно си е заслужил участта.