Христо Смирненски
Маргаритки за Жанета

1

Сърцето ти, Жането, е хладна катафалка,

горчиво и печално е нейното дело;

умре ли нейде обич — пристига тя след малко,

за да задигне мълком студеното тело.

 

Безбройни трупове тя отвлекла е полека

на жилището вечно под хладния покров,

а ето днес отвлича по същата пътека

бездушните останки на моята любов…

 

Сърцето ти, Жането, е малка катафалка,

не може жива, свежа любов да побере,

ала затуй навярно таз катафалка жалка

прибира тъй изкусно къде какво умре.

2

Празна табакера, празно портмоне,

празно се живее, хубава Жането!

Ах, да беше пълно днеска то поне —

пълно с знойна обич да беше сърцето!

 

Знам, баща ти може първите неща

лесно да напълни… туй ми е известно,

ала ти сърцето с шумна суета

днес да го напълниш никак не е лесно.

 

Пустото не пълни празното, уви,

а пък ти си пуста и зиме, и лете,

но все пак, Жането, ще напълниш ти,

ако не сърцето, то поне ръцете.

3

Припомням си, тогаз нощта ме приюти

из сънните полета.

Над мен бяха звезди, край мене самота

и малката Анета.

 

В миг падаща звезда с рубинена бразда

проряза висините.

— Един живот замря — прошепна плахо тя,

загледана в звездите.

 

— Отронена звезда аз чувала съм, че

е знакът на кончина.

Звездица падна там, туй, друже, ще рече:

една душа замина.

 

— Не знам отлита ли душа, кога звезда

отрони се в всемира,

обаче знам добре, че падне ли жена —

една любов умира.