Христо Смирненски
Бай Атанас и агнето (Басня)

Веднаж хазаинът ни агънце си взе.

То слабо бе. На тъничките си нозе

държеше се едва, едва.

 

Бай Атанас да го отгледа бе решил,

затуй поглади го, поглади с поглед мил

и бърже му набра трева.

 

Положи той пред него прясната трева,

а агнето едвам приведе сал глава,

без да похапне стрък поне.

 

Хазаинът погледа го и цял се възмути:

„Простак си, викна му, голям простак си ти!

Ей богу, цяло диване!

 

Доброто му мислиш, а гледай го пък то,

надуло ми се даже, без да знай защо!

Иди, че след това добро прави!“

 

Иванчо — синът на бай Атанас,

в туй време сричаше читанката си с глас

и щом го чу, му промълви:

 

„Нима добро му правиш, татенце, сега?

Нали когато щом пораснат му рога,

ще го заколиш ти тогаз?…“

 

… На басничката смисълта е таз:

бай Атанас —

туй е дирекцията на прехраната у нас,

а агнето, разбира се, е гладния народ.

Дирекцията грижи се за нашия живот

и тръпне всеки час,

защото, хранейки ни, тя се храни с нас!